Необичайната поезия на цветната коса

icon
Sofialive.bg

Лятото. Лепкавото лято в София. Разхождам се из празните и горещи улици. Вземам си студена вода и кафе и сядам на сянка на Попа. Позиционирам се на това любимо място и се чувствам като в страница от роман на Стайнбек. Оставям шума да мине покрай мен. Лепкавият градски прахоляк се полепя по ръцете и краката ми. Вдигам слънчевите си очила, за да погледна света по-добре. Понякога го правя. Надничам в реалността, но това е тайна. Тогава отсреща виждам момиче с наситено червена коса. Тя поглежда моите сини връхчета, кимва и се усмихва широко. Двете с нея за малко се превръщаме в сестри. Сливаме се в нещо наше си. Две сме. И сме силни. Море и мак. Отнесеност и чувственост. Синьо и червено. Телефонът на посестримата започва да звъни и тя изчезва между бавните трамваи и позаспалите улици. Чувствам се щастлива. Щастлива, че съм цвят и моя лична вселена. Започвам да си мисля за всички цветове, които са били моя рамка, огледало, аксесоар. Ти си моята щипка разкош, скъпа коса...

Обичам те, когато си естествена, коса, но тогава не говориш, а едва доловимо шептиш. Не можеш да ме изразиш до огено червено, не можеш да потъмнееш до Мортиша. Не ме превръщаш в златно сено или дъга. Обичам те, но си моята крепост, своеобразен замък на душата ми, затова ще се погрижа да изглеждаш така, както желая.

Мисловният ми дворец събира своите сезони, настроения, вселени. Понякога желая да съм кестен и есенни листа. Сърцето ми е камина и се превръщам в шишарка. Тогава те топя в шоколад с лешници и отиваш на всички боти и шалове. Превръщам се в есенна вещица и съм ходещ уют в кафяво и червено.

Има дни, в които искам да бъда сърдита поезия, която малко хора разбират. Противя се на масите, гледам стари филми, пия вино и слушам тежък рок. Въобразявам си, че съм част от някое кабаре, вървя по улиците и танцувам. Тогава отварям забранения шкаф и посягам към ножицата. Правя бретона си къс и рисувам веждите. Режа те на черта до врата и си несъвършено съвършена като перука. Топя те с абанос и ставам мрачна градска приказка. Лицето ми избелява и се чувствам в хармония. Малко нащърбена, малко по-тъмна, но съвършен унисон с вътрешността.

Лятото мога да пожелая да съм сено и да бъда в злато. Понякога искам да бъда русалка и те потапям в най-дълбоките води, за д станеш синя, зелена. Кичур небе, кичур водорасли. Детска приказка за пораснали мечтаещи момичета. Случва се и да усетя краткостта на нашата имагинерна вечност и да реша, че съм Малкия принц. Тогава те галя в Слънцето и ставаш къса, къдрава и руса. Защото така искам. Защото така изглеждам отвътре.

Обичам те и се грижа за теб, но няма да спра да те създавам в различни нюанси. Не заради принцовете, които все не идват. Не и заради всички придворни, които носят една и съща маска и перука. Заради дремещата малка русалка вътре в мен. Заради спящия Малък принц. И Алиса. И Мортиша. Те са Аз. И още много. За другите няма да ти разказвам. Ти сама ще си ги познаеш по цветовете.

Крещящо натрапчив клаксон ме събужда. Кафето отдавна е изпито, а времето ми за почивка е минало. Вземам цветната си прекрасна коса и продължавам да се разхождам, очаквайки на следващия ъгъл отново да съм цвят и пак да съм в роман на Стайнбек.

От Александра А.