От едно известно време, да кажем - няколко години, често сънувам, че разни зъби ми падат. Здрави, нездрави, кътници, кучешки. Ей така - клатят се, висят на косъм и аз, разбира се, не мога да се сдържа и постоянно ги бутам и чопля с език. А те се клатят все повече и аха-аха да паднат, но аз не мога да спра езика си, сякаш не е мой. Чувството в тези сънища винаги е едно такова гадно, но някак успокоително предопределено. Сякаш и аз, и зъбът сме наясно със съдбата си да се разделим завинаги един от друг. Но все пак се борим. Още по-гадно е чувството, че това може да се случи всеки един момент, с всеки един зъб в устата ми. Независимо колко здрав на пръв поглед (и на пръв допир) е той. И винаги се събуждам малко преди езикът ми окончателно да избута предалия се на природните и гравитационни закони зъб. Събуждам се с ужас и първото нещо, което правя, е да обходя с език всичките си зъби. Чак когато се уверя, че всички, с които вечерта съм си легнал, са си все още там, където очаквам да са и на сутринта, заспивам и сънувам някаква тъпня с нереалистични и по детски наивни случки и емоции. Съзнанието ми явно си отдъхва за пореден път - цял-целеничък съм и тази нощ, с пълен комплект зъби и изобщо пълен комплект телесни принадлежности. Пълен във всички смисли на думата (сутринта се доуверявам в това над порцелановия трон, който отново се е задръстил и смърди на стари лайна - мирисът на знанието, че все още си жив, а не си лайното, което няма обоняние).
И всичко това със сънищата за падащите зъби, сякаш резонно, се случва около 30-ата ми годишнина. Малко преди нея, по време на нея и след нея. Човекът е създаден от бога да живее до към 30 и след това кой откъде е. Именно по тази причина устата му е пълна с рушащ се камък. Цитирам Вонегът по памет, защото ме мързи да се надигна съвсем леко, да се протегна с лявата ръка, досущ все едно се протягам за чашата бира на масата, и да взема книгата от рафта, в която се крие точният цитат. Все пак съм прехвърлил трийсетте, макар и само бегло.
Съвременната наука и медицина, в това число и стоматологията, са напреднали дотолкова, че в известен смисъл да оставят тези човешки тревоги зад гърба на вековете. Поне за една голяма част от човечеството. Хората днес се радват на зъби, вярно - не пълен комплект, а често и не оригиналният чифт, но все пак зъби, до дълбока старост (ако им е писано да се радват на първо място на нея). Парчета месо, определящи живота ни, се поправят и заменят като автомобилни части. Все още не е измислено как да се сменя мозък с по-читав такъв, но затова пък цивилизацията е разработила и вкарала в употреба хиляди сложни механизми, чрез които и най-негодният мозък да се чувства значим.
Но нищо създадено или модифицирано от човешка ръка, все още не може да проникне в най-съкровената част на нашето съществувание - сънищата. Където се крият най-древните и недостижими тайни. Там все още хилядолетните страхове се чувстват в свои води и постоянно, по деликатни или ужасяващи начини, ни напомнят, че ние сме само една рушаща се скулптура от месо и кости. Скулптура, изваяна от ръце на майстор, но преходна както всяко произведение на изкуството. А всяко произведение на изкуството е произведение на страха. Красива проекция на страха от смъртта. Изкусна протекция от страха от смъртта. Страхът от незначителността на съществуването тук и сега. Страхът от липсата на смисъл, който сме изпратени от немайкъде си да открием.
В сънищата си човекът е един и същ. Едно голямо свръхсъщество, сръхсъзнание и свръхпризвание. От Люси, през неандерталеца, австралопитека, хомо-еректус и всякакви възможни хомоси, та до съвременния човек - човекът на знанието, сложните науки, философията и поезията. Човекът на масовия живот и масовата смърт.
А призванието е да избяга от себе си. С боси нозе, с коне, с камили, с дървени салове, със завоевателни кораби, с парни локомотиви, с автомобили, със самолети, с космически кораби... Всяко усилие да изследва и покорява нови далечни хоризонти е всъщност усилие да избяга от себе си. От собствената си тленна обреченост. От изпадащите си зъби, които цял живот човърка с език, и от скапващите се парчета месо, които нарича с красиви думи и на които придава чудодейни свойства и заслуги, само и само, за да не усеща смрадта, която се носи от тяхното бавно гниене.
Преди два месеца бях на зъболекар. Два месеца преди това главата ме сцепваше от постоянна болка, за която не смеех да кажа на никого, дори на най-близките си, от страх, че може да е нещо, за което няма да искам дори и да мисля, камоли да говоря. Зъбът беше мъдрец с огромна дупка и не ме болеше, поне така си мислех. Само главата. После започна да ме боли друг зъб заедно с главата, или поне така си мислех. Най-накрая отидох на зъболекар. Той ме посрещна с усмивка, обичайните поздрави и любезности, и някъде между тях вмъкна, сякаш ей така, между другото, като новина в седем вечерта, че сестра му скоро е починала и не-знам-си-какво (след "починала" реално спрях да слушам). След това му обрисувах възможно най-спокойно ситуацията с моята глава и изразих опасения, че е от втория зъб, който мислех че ме боли (беше правен преди година и имах съмнения, че трябваше да бъде умъртвен още тогава, вместо да бъде просто затворен, както направи тогавашният зъболекар). Той беше уверен, че е от мъдреца, който пък изобщо не ме болеше, но беше с огромна дупка (прав се оказа). Пусна някакво рок радио, постави ми местна упойка и докато чакаше да хване, си говорихме за рок, свирене и млади трепети (оказа се, че свири на цигулка и китара и като млад си е имал група). Стана дума и за побеляващата ми коса: "Всичко е въпрос на гени", каза, "имах съученичка, която беше кристално бяла на 17". Май каза, че и сестра му започнала млада да се прошарва, но това може и да съм си го измислил по-късно. Ваденето на мъдрец не е въпрос на сила, а предимно на майсторлък. Това също си спомням, че каза, преди да започне да дърпа костеливия ми зъб. Или употреби думата чалъм, не си спомням точно. Преди три години ми бяха вадили мъдрец и цялата процедура продължи повече от час, с яко напъване, раничка в ъгъла на устата ми и адска болка у нас на дивана, след като упойката ме пусна. Този път всичко свърши за не повече от 15 минути, въпреки че зъбът не излезе лесно. Не усетих никаква болка нито по време, нито в който и да е момент след това. Докато вадеше зъба, зъболекарят използваше умилителни и умалителни думи, в опит да направи всичко възможно да остана спокоен, от които ми ставаше неудобно. Чувствах се като малкото му синче, на не повече от десет. А не издавах, поне според мен, никакви признаци за безпокойство. "И аз ги харесвам", отвърна ми на тръгване по повод споделените ми намерения да пътувам към Сърбия през уикенда и цялостното ми отношение към сърбите, и после бялата врата на кабинета му ме погълна. По-точно ме изплю - като развален зъб.
Не знам, може да си въобразявам, може да съм глупаво сантиментален и дори наивен, но мисля че разликата между двете ми вадения на мъдрец беше тъгата. Онази тъга, която човек, изгубил нещо близко и ценно, носи в себе си, не показва видимо на никого, но която направлява действията и мислите му. И го прави дваж по-прозорлив. Или пък този зъболекар, този човек си е такъв - леко грубоват на външен вид, но нежен и внимателен отвътре. И винаги си е бил такъв, навсякъде в живота си. Без да полага усилия за това.
Или съчетание от двете.
Но при всички положения, мисля си, елегантните хора носят малко повече тъга в себе си от всички останали. И точно тя ги прави елегантни и фини души. Не непременно тъга по конкретно нещо. А просто онази тъга, от която е изтъкано всяко живо същество на тази планета, особено онези, които са прокълнати със собствено съзнание. Някак си са я прозрели, видели са очите ѝ как проблясват в мрака и са ги запечатали в дъното на своите. Тъгата по тленността и безсмислието на живота. Тъгата на падащия зъб и тъгата на небцето, което безпомощно маха за сбогом.
Тъга, която тези хора отлично познават и знаят нейното друго име. Наричат още я Радостта от живота.
Коментари