Съвършената голота на един саксофон

icon
Sofialive.bg

По дяволите, много ми е топло. Трябваше ли да си слагам тази шапка? Защо реших да изляза с нея? А, да, защото съм хубава. Но ми е ужасно горещо. Мисля да я сваля. Не, няма. Косата ми изглежда зле отдолу. И защо дойдох сама тук? Има толкова много хора. Не, има толкова много двойки. Хубаво е, че се настаних на стол точно пред сцената. Мисля да сложа раницата си на съседното място. Точно така ще направя. Ще просна багажа си върху красивия червен велур, с който е покрит стола. Момент. Това не е велур. Какво е тогава? Все тая. Какво значение има? Не може ли поне веднъж да не мисля за нищо? Просто да се изключа. Писна ми да затъвам в блатата на мислите си.

Кога ще се появи джаз триото? Не искам да допивам бирата си преди концертът да е започнал. После ще трябва да излизам до тоалетната. Не, много ще е тъпо. Всички ще видят,че излизам. Но какво пък? Всъщност защо си взех бира? Защо не си купих чаша вино? Джазът върви с вино. Но какво ли разбирам от джаз? Всички двойки тук пият...какво е това? Лимонада? Да, всички пият лимонада. Някои мъже са се престрашили и са взели уиски. Или ром. И от алкохол не разбирам. Аз съм странната фигура, която не подхожда на декора. Бутилка бира сред лимони и мед. Дебела шапка до нежния велур. Голяма кожена раница сред малките кокетни чантички. Не харесвам тези чанти. Не харесвам и идеята за вечер с лимонада. Пак ми става топло. Защо няма нито един отворен...а, всички прозорци са отворени. Чудесно. Пак започвам да мисля за глупости. Моля ви, някой да ме изключи. Ехо. Не. Двойките не чуват. Когато в едната ръка държиш лимонада, а с другата стискаш дланта на гаджето, тогава не ти остава трета ръка, с която да дръпнеш кабела на нечий мозък. Не можеш да помогнеш на прекалено мислещите.

Не усетих кога триото се качи на сцената. Не забелязах кога влязоха, а седя до вратата. Благодаря ти много, вглъбени мозъко. Музикантите са странни. Настройват инструментите си и не комуникират с нас. Сякаш ни няма. Сякаш сме червен декор, който се разтича по столовете. Никой не вижда никого. Никой не вижда мен. Не вижда, че ми е топло. Никой не чува мислите. Скрита съм под шапката си. Надявам се музиката да е добра. Боже, дано музиката е добра. Защо „Боже"? Та аз не вярвам в т.нар. Бог. Точно така, сега е моментът за религиозни разсъждения. Моля ви, някой да ме изключи. О, ето, музиката започва. Дано е добра и да потъна в нея. Да се удавя и после да изплувам триумфално.

Какво прави този саксофонист с мен? Седя на стола и вече не се чувствам неловко. Не ми пука, че съм сама. Не съм сама. Със сакософониста съм. Аз съм музиката. Музата. Самият саксофон. Той е с шапка. И аз съм шапка. Поти се. Горещо му е. На мен също. Свири със затворени очи. Изтрива градския шум от картината. Премахва мръсния уличен прахоляк от косите ми. Вече не ми е топло. Осъзнавам, че съм свалила жилетката си, а дори не помня кога. Ръцете ми сега са голи и лежат безжизнени в скута. Без лимонада. Без нечия друга ръка. Саксофонът е един от най-великите инструменти на тази планета. Чувствен. Еротичен. Гол. Пренаписващ живота. Пресъздаващ настоящето. Изтриващ реалността. Втренчвам се в широко отворените прозорци. Навън още ли е толкова горещо? Или вече нощта е донесла есенния си студ? Може би вали дъжд? Или сняг? Или малки метеори? Малки саксофони? Не е важно. Изтрита съм. И умът ми е изтрит. Сега сме аз и саксофонът.

Внезапно един господин минава през мен и ме избутва. Това ме вади от новата ми вселена. Мъжът е без панталони и държи празна бутилка бира. Сигурно отива за втора. Или има нужда от тоалетна. Аз защо се притеснявах тогава? Взимам бутилката си и отпивам жадно. Бира беше, но имаше вкус на вино. На студено малиново вино, в което плуват малки саксофони. Но...в този момент осъзнах, че мъжът беше без панталон. Защо, по дяволите, този господин разхождаше голите си крака? Огледах се наоколо. Всички бяха разсъблечени. Подът беше пълен с панталони, потни мъжки ризи, елегантни дамски потници, небрежни рокли, обувки и чорапи. Странно. Нищо не миришеше лошо. Никой не изглеждаше зле. Погледнах стола до мен и видях, че върху раницата и жилетката лежи безжизнено блузата ми. По сутиен ли съм? По сутиен съм. Какво се случва? Нямам време да разсъждавам. Ще полетя към саксофона и ще бъда бавният и тежък звук. Ще бъда пръстите на музиканта. Ще бъда красивата му сянка върху бялата стена. Фигурата на саксофонистите, когато свирят, е картина. Просто е картина.

Кога минаха 2 часа? Къде изчезна бирата ми? В нея са останали само няколко саксофона. Кога спря да ми бъде горещо и кой позволи на гърдите ми да напуснат сутиена? Изправих се и започнах да ръкопляскам. Погледнах останалите щастливи лица. Всички бяхме голи. Чисто голи. Голи и съвършени. Всички тела - прекрасни. Кожите - гладки. Косите - разпуснати и изящни. Саксофонът, този свещен ритуал. Този перверзник, който съблече всички ни. Този галантен любовник, който с ласкавите си думи ни направи съвършени. Художникът, който изтри всичко от телата ни. Премахна линейките и такситата от улиците. Потопи ни в чаша вино. Изпрати ни в някоя далечна галактика. Пляскайте, голи хора, пляскайте. Оставете скапаната лимонада и ръката на гаджето и плякайте, колкото можете по-силно. Защото тази реалност е онази, която ни заслужава голи, ентусиазирани и на крака. Искам да открадна саксофона, да му сложа шапка, да се омъжа за него и да се разхождаме голи, докато летим над града. Не ме интересува другото. Просто не ме интересува. То вече не съществува и никога повече няма да го има.

От Александра А.