Тъкмо се прибрах. Ако се чудиш от къде, веднага ще ти кажа - от Ваймар. Прибрах се и пак заминах. Този път обаче не бях попаднала в някое далечно градче, чието име никой не знае, а в собствените си мисли. Отидох на едно място, за което нямаше информация дори в Уикипедия.
Първата мисъл, която ме вкара в този транс, беше вдъхновена от образователната ни система. По този въпрос няма да задълбавам излишно, за да не развалям добрия тон на нашия малък монолог. Само едно ще ти кажа - системата ни вкарва в рамка. Рамка, от която трудно се излиза. А това излизане е по-нужно за един човек дори от храната.
За да избягаш от рамките на рамката, ти трябва само едно нещо. Трябва ти нещото, наречено лична революция. На пръв поглед може би изглежда малко плашещо, нали? Мислиш си, че пътят към него ще е труден, осеян с препъващи камъни и дупки, по-големи от тези на третокласен път в квартал Младост? Е, тук не си прав.
Пътуваш много. Срещаш се с хора от цял свят. Виждаш тяхната култура, ежедневието им. И в един момент си казваш: „Защо съм толкова различен? Защо другите ме превъзхождат? Какво ми има?”. Една дума - РАМКА. Ограничават дори и собственото ти мислене. Кои ли? Тези, които седят отгоре и „дърпат конците”. Така сме ние, защото се страхуваме да сме новатори. А трябва да сме.
И идва моментът, когато срещаш някого. Някой, който изпъква от общия фон. Оня със сините очи, в които се губеше. Като в океан. Като в океан, в който бушува буря. Буря, която преобръща света ти. Дори за няколко дни. А ти се чувстваш свободен, все едно можеш да направиш всичко. Това чувство до този момент е било толкова далечно, че ти изобщо не си вярвал, че може да съществува. Е, ето го. Съвсем реално е. А ти си направил своята лична революция. Дори за малко.
Текст Мина Георгиева/ Водеща фотография Anna Rotty
Коментари