Христина Белева

Знаеш я от свежарския й акустичен дует с китариста Петър Миланов, както и от фантастичните й изпълнения в група Булгара, където свири от 2008. Но отскоро се вихри и на театралната сцена в независими и алтернативни продукции. За нея всеки проект е приключение. Сигурно защото винаги е била любопитна и отворена към нови форми, жанрове и изпълнения. Затова прекрачи така лесно границата между фолклор и джаз, музика и театър, музициране и импровизация, хвърляйки се в дълбокото с проектите на Сдружение По Действителен Случай и свежи акции на различни сцени.

Не крие, че връзката й с гъдулката е кармична. Заедно са от цели 21 години. Любовта им е взаимна, както и компромисите - в някои композиции гласът на гъдулката надделява, но в други успява да изкласи и нежният вокал на младата музикантка. Гъдулката й приема спокойно това и търпеливо мълчи, защото знае, че веднага след това ще дойде и нейният звезден час. Като всички двойки и те са имали 2-3 периода, в които за малко да се разделят (по вина на гъдулката, естествено), но по взаимно съгласие решават да останат заедно. Сближава ги не само прецизността, но и свободният дух на импровизацията, към която и двете (гъдулката и Христина) имат силно влечение. Толкова силно, че вече изобщо не смятат да се разделят. За нищо на света. Затова е невъзможно да ти представим само Христина. Гъдулката, с която тя дойде на интервюто, също искаше да вземе думата...

Мислех си да стана акордеонист, но открих гъдулката и се влюбих фатално.
И станах гъдулар, естествено! Тогава бях на 10. От дете обичам да майсторя разни неща, алгебрата също ми харесваше не по-малко от музиката, ходех често на олимпиади и бях добра, но накрая надделя гъдулката. Досега с нея не сме се разделяли. Любовта ни не пламна внезапно, а чак от втори поглед, но се оказа завинаги.

Гъдулката е моето alter ego. Толкова време сме заедно, че е неделима част от мен. Най-често търся прецизността в това, което тя може да създаде, въпреки че характерът й е особен, така че понякога има и някои изненади в отношенията ни. На моменти гъдулката търси доста силна изява по време на концерт, но не й преча, защото виждам, че й се получава добре. (смее се) Така че я оставям да си музицира, въпреки че не знам коя от нас е водеща. Провокацията ни е двойна - това, което си помисля да изсвиря, зазвучава, но звукът или тембърът на самия инструмент може да отклони мисълта ти в друга посока, така че да те изведе на места, които дори не си очаквал. Понякога гъдулката ме изненадва, друг път аз нея... Но като цяло си мисля, че тя е доволна от това, което упражнявам върху нея. Разбира се, валидно е и обратното. (смее се)

Клишетата, които ме дразнят са свързани с това как се гледа на народните инструменти. Какъвто и да е, инструментът има душа и чрез нея може да звучи световно. Същото е и с гъдулката. Важното е да я усетиш и тя сама ще засвири. Майсторлъкът идва чрез владеене на импровизацията. А гъдулката може да импровизира не по-зле от инструментите в един джаз бенд. Трябва само да й се даде малко свобода и пространство. Не бих казала, че суингирам с гъдулка. По-скоро гъдулирам. (смее се)

Заобиколена съм от хора, които се усмихват и раздават любов неперкъснато. Имам късмет това да са личностите, с които работя. Научих се да не общувам с негативни хора и резултатът е налице. Хвърлям се с радост в най-различни проекти - театрални пърформанси, фолклор, джаз, медитативна музика и т.н. Всичко ми е интересно. Важен е и екипът, естествено. Доверието също. И приключението в музиката. Беше голямо приключение, когато написах композицията „За теб" в памет на майка ми, с големи благодарности към Петър Миланов за идеите, които ми даде. Хората, чули мелодията, си представят много различни неща, а това е най-големият комплимент за един музикант. Чрез музиката разказвам всичко, което ми се случва, най-тъжните и най-веселите неща.

Проектите са невероятни - последният ми е с Петър Миланов и момчетата от La Migra. Записахме Седем свещени пространства или седем сутри, за всяка чакра. Това е страхотно пътешествие със струнен нонет, пиано, вокал, кларинет, саксофон, тромпет, перкусии, маримба и бас. На 25 юни ще го представим на Варненско лято. Там ще свиря на гъдулката (двамата с Пепи сме гости), но в нашия проект съм и вокалист в някои песни. Това също е огромно удоволствие.

Вкъщи ме смятат за една голяма усмивка. (смее се) Близките ми непрекъснато се изненадват от оптимизма и смеха ми... дори аз съм малко учудена от това. Също така имам 12 вида смях, според настроението. (смее се) Този е 13...
По душа съм добър човек.

Идеите идват, когато има вдъхновение и отключено въображение.
Блокирам, когато понякога за секунди на сцената пръстите ми не свирят това, което трябва, но това ми се е случвало много рядко.
Грешките са уроци в житейски и професионален план. Грешният тон на сцената е много различен от този в живота. И двата са поучителни.
Компромисите са необходими, а моите са да направя така, че да бъде добре за моите любими хора.

Работата е удоволствие. Но за да има хубава музика, когато не си сам на сцената, освен професионализъм е нужна и химия - да харесваш човека до теб, да има взаимно доверие и провокация. Убедена съм, че добрият музикант трябва да е и добър човек. Чрез инструментите си разказваме различни истории. Ако публиката е била доволна накрая, ти си тръгваш от концерта като нов човек, напълно раздаден, но и щастлив.
От моята научих, че ключовите думи са дисциплина, свобода на духа и приключение. Научих също, че музиката не е само забавление, а работа в екип, доверие и дисциплина.
Никога не работя без гъдулката. Кадифеният й глас ми помага да намеря верния тон в проектите, в които участвам, независимо от жанра и темата.

Добрият екип е от добри и готини хора, професионалисти, които мислят в една посока.
Най-важното за един музикант е да бъде прецизен и да прекарва страшно много часове в свирене, а работният процес е двойно по-голям, когато е инструменталист. Разбира се, важно е да има и признание. И противно на поговорката, според мен добрият музикант „къща храни", когато е професионалист.

Съревновавам се със себе си. Понякога сънувам мелодии... това също е част от творческия процес, въпреки че не съм на сцена и не репетирам.
Скачам в дълбокото, когато има защо. Изобщо не се замислям.
Успехът за един музикант: да е търсен, доволен от работата и контактите си, креативен и естествено, добре заплатен.

Най-много обичам да се смея. (смях)
Забелязала съм, че небето е изключително красиво в ясно време...
Току-що разбрах, че ми предстои пътуване в Рим.

Ще ми се аз да съм измислила скоростното влакче в лунапарка.
Или поне да бях казала: „Ти да видиш!”
Огорчава ме нехигиеничността в общуването и нахалните хора.

Търся нови възможности за инструмента, на който свиря.
Ако не бях човек, щях да съм делфин.

Събуждам се с усмивка.
Заспивам също с усмивка.
Уморява ме безсмисленият шум.
Почивам си с тишина.

Искам един ден да плувам с делфини!
Моят момент е, когато свиря на сцената.

Театърът е супер ново преживяване и страхотно предизвикателство за мен, което може да отключи нови неща, свързани с въображението, суингирането и партньорството чрез игра. Всичко стана случайно. Ирина и Оги (бел. а. Ирина и Огнян Голеви от Сдружение По действителен случай) ме откриха и ме поканиха да участвам в пърформанса Идентичност. Трябваше им гъдулка. Получи се невероятно добре. Усещането е абсолютно различно. Преди не бях мислила за сцената по този начин с мое участие. Разбира се, обичам театъра и когато мога, гледам най-различни неща.

Животът е невероятно приключение и трябва да бъде живян с усмивка.
А твоят е в мажорни ладове, като преоблава йонийският. (смее се)

Ако не успееш да видиш Христина Белева в новия проект на
Сдружение „По Действителен Случай" - Идентичност (играе се в Червената къща),
винаги можеш да чуеш някой от албумите с нейно участие:
Нека ти разкажа (акустичен дует с Петър Миланов), Bulgara live и др.

Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова