Седмичен афиш / Книги

Приказка за вълшебната флейта

Преведена на езика на малките читатели със забележително майсторство и лекота

В дълбоките си пластове Вълшебната флейта на Моцарт и Шиканедер може да е просвещенска политическа алегория, но в същото време е и увлекателна приказка, написана сякаш за деца. Затова нищо чудно, че либретото често е адаптирано в различни форми, подходящи за младата публика. А вече имаме и българска версия, която без колебание ще нарека превъзходна. Не само заради очевидното - луксозно, красиво издание с отлични илюстрации, с приложен диск, на който има избрани арии от операта и драматизация. А и защото Юлия Спиридонова е работила майсторски с текста, безпроблемно е съчетала приповдигнатата, но и иронична мерена реч от XVIII век с живия, ясен език, необходим в разказването за малки читатели.

За тази лекота й помага решението да сложи сюжетна рамка: две деца от съвременността, които с помощта на дядо си откриват приказния сюжет на Вълшебната флейта и вълшебната сила на голямото изкуство. Рамка, напълно пасваща на духа на оригинала: към личностното израстване и помъдряването на Тамино и Папагено (всекиму според мярката) българската адаптация добавя и паралелния сюжет за двамата близнаци Ники и Филип.

prikazka_za_vylshebnata_fleita_600

Авторът! Авторът!
Авторството на това забележително издание е поделено между много хора. Оригиналното либрето е на Емануел Шиканедер - енергичен театрал, който изпълнява и ролята на Папагено в премиерното представление през 1791-ва (когато Моцарт сам дирижира оркестъра, две седмици преди смъртта си). Текстът е преведен на български от именития Борис Парашкевов и по този превод Юлия Спиридонова прави своята адаптация. Илюстрациите са на Пенко Гелев, музиката се изпълнява от Симфоничния оркестър на БНР под диригентството на Емил Табаков и млади оперни певци, а в драматизацията участват цяло съзвездие актьори.

Нещо подобно
Ако гледаме самото издание, определено се натрапва паралелът с разкошната Алиса от 2010-а с илюстрациите на Ясен Гюзелев. И може само да се радваме, че излизат такива книги, защото в детското възприятие приказката не е само думи. Но ако все пак си говорим за текста, съвременната рамка на вълшебната история е похват с достойна традиция, добре познат от Хрониките на Нарния или пък от Приказка без край.

Приказка за вълшебната флейта е в близката книжарница, струва 40 лв., издават Ентусиаст и Културни перспективи. Преводът от немски е на Борис Парашкевов,
адаптацията - на Юлия Спиридонова.

А тук може да разгледаш и прослушаш избрани откъси

Текст Ангел Игов / Фотография Васил Танев

 

реклама
реклама

Градски тип

Светозар Георгиев-ghostdog

В главата му е пълна лудница, вярва в отмъщението и твърди, че е нежна душичка

 

ФИЛМИТЕ 
Последно гледах Китайско кафе с Ал Пачино - за някакъв неуспял писател, който отива на гости на свой приятел. И той му обясни какъв е лузър всъщност и не, няма да чете новата му книга. А, чакай, гледах Жицата пак - от време на време си я гледам. Аз имам тест - като питам някой: „Игра на тронове или Жицата?" и ми става ясна работата. Романтиците са мнооого опасни, да.
По принцип гледам супербезумни филми. Dead Snow например - шведски филм за зомбита. Как ви звучи? Също един финландски - Iron Sky - за едни нацисти, които след Втората световна война създават колония на Луната. Няколко години го чаках, даже влязох в сайта им и дарих две евро да се направи филмът. 
Най-големият режисьор за мен е 
Спайк Лий. Харесва ми като усещане.
Любимите ми актьори са
 Робърт де Ниро като млад, Харви Кайтел като стар, Венсан Касел, онзи олигофрен Роберто Бенини - въпреки че ми е еднотипен, но пък е някакъв живичък... Всички от Монти Пайтън - твърдо! Ник Нолти като много стар, Бил Мъри някой път и един пич, който обикновено играе евреи - Марк Марголис. Дан Хедая ме кефи, защото прилича на пълен изрод. И Доминик Пиньон, колкото и да е странно. 
Любимите ми актриси са
 Ума Търман, още от Дори каубойките плачат, Тилда Суинтън, Джуди Денч.


МУЗИКАТА

В момента слушам в колата комбинация от: Лесли Гор от 60-те; една версия на Джейн Биркин със сръбски оркестър - яко цигании, ама оригинални; Rudimental - супер ми влизат; и най-невероятния саундтрак на планетата - Асансьор към ешафода на Майлс Дейвис. И Да напуснеш Лас Вегас - обаче след него. 
Последното ми откритие са 
ей тези пичове, които свирят с Джейн Биркин.
Концертът, който никога няма да забравя, е 
на Stereo MCs. Бяхме с един приятел и изтърбушихме всичко - около нас имаше три метра празно. Показахме пауър отвсякъде - чиста мощност, без химия.


КНИГИТЕ

Книгата на книгите за мен е... 
(започват дълги преговори да назове едно заглавие, стискаме си ръцете на три - б. а.) Човече, ти ме преби.... Олеле, майко... Колебая се между десетина и сега се опитвам да си ги претегля... Абе, има една малка книжка, обаче от години си я препрочитам - Благослови животните и децата на Глендън Суортаут, за най-лузърското бунгало на някакъв летен лагер. Един е мамино синче, друг е с нощни напикавания, трети ужким е корав, обаче е льольо и той... И те решават да избягат и да освободят едни бизони и коне, да ги изкарат в прерията. Тоест, важните неща, като свободата например, се създават или пазят от хората, които най-малко си очаквал... Така. Друга важна книга ми е Невидимото дете на Туве Янсон, тя е любима и на майка ми. Един ден на Иван Денисович да включа може би? Айде, нека. И Голите и мъртвите на Норман Мейлър. 
Най-добре пише
 Айрис Мърдок. Тя, верно, доста дълги изречения баца, обаче ми харесва как виждаш едновременно отвътре и отвън нещата.
Поезия чета
 рядко, само ако попадна на нещо случайно и нецеленасочено. 
Любимите ми парчета са Смъртта на Делеклюз на Смирненски, което не съм чел от шести клас, но го помня, като ритъм и всичко; Жак Превер ми беше направил суперстранно впечатление; и едно нещо за това как хората се прецакват от играта - от един англичанин, който е писал около Първата световна война. 
В момента чета
 Проектът Манхатън на Стефан Груев - историята за създаването на американската атомна бомба. Като художествена литература е пълен шит - схематична, с еднотипни образи и описания, но пък фактологично е супер направена и много точна.


ТЕАТЪРЪТ
Последно гледах Да изядеш ябълката на Ида Даниел. Хареса ми, че е точно в посоката, в която си мисля, че трябва да се върви - на свобода и интелигентно развитие, просто виждаш, че хората си използват мозъка. Иначе гледах в Дъблин едно представление - Нямам ли уста, по записки от сеансите при психиатър на режисьора и неговата майка, след като баща му се самоубил. Кораво беше.
Най-силно ме е впечатлило
 Психоза 4:48 в Сфумато и Персите на Димитър Гочев. 
Бих написал текст специално за
 Александър Митрев и Петър Мелтев, защото са просто чудесни. За Снежина Петрова - и то, защото ми харесва как си движи главата и носът й така седи и просто е чудесна. Бих написал нещо и за трима танцьори, ако на Галина Борисова й се занимава да режисира - Искрен Петков, Ива Свещарова и Вили Прагер. И за Антъни Хопкинс бих написал, като се замисля.

Космонавт е в Червената къща.
Подробности по случая виж тук

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев

виж повече
реклама

Най-четени