Видях я за пръв път на спирката на петицата. Беше към 3 следобед, а
температурата беше поне 30 градуса. Тя чакаше трамвай и май жегата никак не й
пречеше - беше се облегнала спокойно на оградата зад спирката, кръстосала дълги
прави крака, обути в къси дънкови панталонки, носеше бяло потниче, а над
украсеното с лунички и чипо носле лице, сянка й правеше кокетна сламена шапка.
Чакаше, не гледаше конкретно никого и нищо и с наслада отхапваше от сладоледа,
чиято опаковка още беше в ръката - стилната тъмна опаковка на новия
Boss
Beyond. Мацка с отношение по всички параграфи.
Дали я заговорих? Разбира се, че не! Стоях като парализиран и просто се
опивах от присъствието й от другия край на булеварда. Като апликирана стоеше в
следобедната жега, сякаш недокосната от нея. Трамваят дойде и тя, изяла вече
сладоледа и прибрала клечката и опаковката му в чантичката си, се качи изящно
по стъпалото и потъна в синкавия мрак на мотрисата.
Втората ни среща беше наистина среща. Случи се миналата седмица, няколко
дни, след като я видях на спирката. Беше прибрала светлокестенявата си коса на
кок, беше с големи тъмни очила и ленена рокля, но веднага я познах. Тази
безметежност, която излъчва, присъствието й, което сякаш е отсъствие от
реалността - грациозна в своята небрежна замечтаност. Вървеше пред мен по малка
софийска уличка и очевидно търсеше някакъв адрес. Спря една жена, попита я,
жената повдигна рамене и отмина. Този път усетих, че в жестовете й има
напрежение - явно трябваше да се ориентира спешно. Излязох от вцепенението,
усетил, че това е моментът, който ми се отдава за втори път и реших да не
изпускам шанса, а да го грабна.
Приближих я, колкото се може по-нехайно, спрях я с жест и я попитах любезно
дали е изгубила нещо. Тя се усмихна и ме спечели напълно. Каза, че има среща за
работа и ако я пропусне вероятно ще й се наложи да прекара лятото извън София.
Слава Богу, знаех къде точно се намира кантората, която търси - все пак с
единия от двамата адвокати в нея сме приятели от гимназията. Казах й, че дори
е в моята посока и я заведох до стъклената синя врата на номер 18. И в
импулсивен порив й споделих, че нямам бърза работа и я поканих на сладолед след
интервюто. Тя отново извади чаровната си усмивка и хлътна в кантората, без да
казва нищо. Какъв глупак съм! Как можах така да атакувам момиче, което познавам
от пет минути?! Разбира се, че няма да се появи. Седнах на една пейка в
градинката наблизо и сигурно половин час се чудих какво и защо направих, когато
телефонът ми извибрира в джоба. Sms от непознат номер. Съобщението гласеше:
„Имам нова работа, а бъдещият ми шеф Станислав ми даде номера ти. Сладоледът е
от мен, ела след пет минути пред кантората. Яна".
Отне ми поне минута преди да спра треперенето на ръката, да прибера
телефона и да хукна обратно към кантората на Станислав и Пламен. Пристигнах
тъкмо навреме, за да видя как приятелят ми от тийнейджърските ми години
пожелава хубав уикенд на Яна и ми смигна, преди да влезе обратно. И сладоледът
след това беше най-хубавото нещо, което съм вкусвал от години! Да споменавам
ли, че беше
Boss Beyond?
Докато пиша сега, Яна си взима душ, чувам водата. Ще ходим на опера в парка
на Военната академия. Мисля да загася компютъра и да сляза до магазина, за да я
изненадам с един сладолед, когато излезе от банята.
Boss Beyond, разбира се. Защото улових мига.
Видях я за пръв път на спирката на петицата. Беше към 3 следобед, а
температурата беше поне 30 градуса. Тя чакаше трамвай и май жегата никак не й
пречеше - беше се облегнала спокойно на оградата зад спирката, кръстосала дълги
прави крака, обути в къси дънкови панталонки, носеше бяло потниче, а над
украсеното с лунички и чипо носле лице, сянка й правеше кокетна сламена шапка.
Чакаше, не гледаше конкретно никого и нищо и с наслада отхапваше от сладоледа,
чиято опаковка още беше в ръката - стилната тъмна опаковка на новия Boss
Beyond. Мацка с отношение по всички параграфи.
Дали я заговорих? Разбира се, че не! Стоях като парализиран и просто се
опивах от присъствието й от другия край на булеварда. Като апликирана стоеше в
следобедната жега, сякаш недокосната от нея. Трамваят дойде и тя, изяла вече
сладоледа и прибрала клечката и опаковката му в чантичката си, се качи изящно
по стъпалото и потъна в синкавия мрак на мотрисата.
Втората ни среща беше наистина среща. Случи се миналата седмица, няколко
дни, след като я видях на спирката. Беше прибрала светлокестенявата си коса на
кок, беше с големи тъмни очила и ленена рокля, но веднага я познах. Тази
безметежност, която излъчва, присъствието й, което сякаш е отсъствие от
реалността - грациозна в своята небрежна замечтаност. Вървеше пред мен по малка
софийска уличка и очевидно търсеше някакъв адрес. Спря една жена, попита я,
жената повдигна рамене и отмина. Този път усетих, че в жестовете й има
напрежение - явно трябваше да се ориентира спешно. Излязох от вцепенението,
усетил, че това е моментът, който ми се отдава за втори път и реших да не
изпускам шанса, а да го грабна.
Приближих я, колкото се може по-нехайно, спрях я с жест и я попитах любезно
дали е изгубила нещо. Тя се усмихна и ме спечели напълно. Каза, че има среща за
работа и ако я пропусне вероятно ще й се наложи да прекара лятото извън София.
Слава Богу, знаех къде точно се намира кантората, която търси - все пак с
единия от двамата адвокати в нея сме приятели от гимназията. Казах й, че дори
е в моята посока и я заведох до стъклената синя врата на номер 18. И в
импулсивен порив й споделих, че нямам бърза работа и я поканих на сладолед след
интервюто. Тя отново извади чаровната си усмивка и хлътна в кантората, без да
казва нищо. Какъв глупак съм! Как можах така да атакувам момиче, което познавам
от пет минути?! Разбира се, че няма да се появи. Седнах на една пейка в
градинката наблизо и сигурно половин час се чудих какво и защо направих, когато
телефонът ми извибрира в джоба. Sms от непознат номер. Съобщението гласеше:
„Имам нова работа, а бъдещият ми шеф Станислав ми даде номера ти. Сладоледът е
от мен, ела след пет минути пред кантората. Яна".
Отне ми поне минута преди да спра треперенето на ръката, да прибера
телефона и да хукна обратно към кантората на Станислав и Пламен. Пристигнах
тъкмо навреме, за да видя как приятелят ми от тийнейджърските ми години
пожелава хубав уикенд на Яна и ми смигна, преди да влезе обратно. И сладоледът
след това беше най-хубавото нещо, което съм вкусвал от години! Да споменавам
ли, че беше Boss Beyond?
Докато пиша сега, Яна си взима душ, чувам водата. Ще ходим на опера в парка
на Военната академия. Мисля да загася компютъра и да сляза до магазина, за да я
изненадам с един сладолед, когато излезе от банята. Boss Beyond, разбира се. Защото улових мига.
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители