Възвишение

Съвсем ни беше писнало от български книги и филми, които третират възрожденски и освобожденски теми. Като неизлечим комплекс темата за освобождението на България от турско робство е залегнала в главите на родните творци (най-вече кинаджии). И за съжаление, единствената панацея, която взимат, е също така комплексарският сиво-черен период на комунизма.

С леки резерви посегнахме преди 6 години към романа на Милен Русков Възвишение. Резерви именно заради историческия период в книгата. Но леки, защото вече познавахме отлично ерудицията и натуралния талант на писателя от предните му книги Джобна енциклопедия на мистериите и Захвърлен в природата и се влюбхиме в тях. Е, с Възвишение се случи абсолютно същото.

Тук дойде следващото притеснение - дали толкова силна и хубава книга ще бъде преведена адекватно на киноезик, особено след чудесната постановка на Пловдивския театър. Още в първите 20 минути от прожекцията и няколко дни на осмисляне по-късно, присъдата е - да, Възвишение е филмът, от който имахме нужда. Не само феновете на Милен Русков, а и всички, които обичаме да ходим на кино и да се насладим на... няма как да го кажем другояче - на филм, изграден от отделните си елементи, които превръщат една кинопродукция точно в това нещо, което остава в историята и в главите на хората - хубав филм.

Отсега ще си спестим похвалите към екипа на Възвишение - все едно всеки път, когато пишем ревю на добри филми, да аплодираме хората зад и пред кадър, които са си свършили работата. Затова да не принизяваме филма до диагнозата “супер като за България”, като му ръкопляскаме за това, че го бива, а просто ще споделим с теб, че Възвишение си струва отделените 2 часа и половина в киносалона и десетина лева за билет.

Едно от предимствата на Възвишение - и като книга, и като филм, е, че доосвободителният период не е акцент на историята. По много деликатен, Умбертоековски начин, Милен Русков е вплел исторически събития като фон, върху който разказва измислена история и разгръща героите си и техните съдби и приключения. Разбира се, с вмъкнати персонажи от реалната история. Това, което тандемът Виктор Божинов (режисьор на филма) и Милен Русков (автор на историята) правят, всъщност не е възрожденска история, а разказ за няколко обикновени хора от народа, които в историческия откъс, в който се случва животът им, вземат серия решения, които определят съдбата им.

През 1872 революционерът и един от първите сподвижници на Васил Левски - Димитър Общи, на своя глава организира и изпълнява Арабаконашкия обир с шепа сподвижници. Целта му е с откраднатите средства да се набавят пушки за революционното дело на комитетите. Левски и ръководството на ВРО са твърдо против, но Общи реализира обира, останал в историята като провал, довел до разнищването на революционната мрежа и арестуването на основни нейни лица, включително самия Димитър Общи.

Сред четниците на революционера са и двамата герои на Възвишение - бачо Гичо и Асенчо. Великолепно пресъздадени съответно от Александър Алексиев и Стоян Дойчев, те удобно се разхождат в дрехите на двамата литературни персонажи. Гичо е природно интелигентен човек, целящ да отвори очите си за познания и дал сърцето си на делото за свобода. Асенчо е верният му другар - простоват овчар от Жеравна, който споделя революционния плам на другаря си, но и май не му се вре много по велики дела. Основната разлика между десетки други такива образи от киното и литературата и двамата герои от Възвишение, е липсата на патос и нереален героизъм. Те са точно такива, каквито са - прости хора, хванали Балкана от малки градове в България - без някога да са имали достъп до сериозно образование, нито натрупали опита на харизматичния си предводител Димитър Общи (страхотен Филип Аврамов), преминал през легиите в Сърбия, Италия и Румъния.

Гичо получава задачата да се срещне лично с Левски и да му предаде съобщение - дали опит на Общи да се помири с Апостола или задълбочаване на спора им - така и не разбираме. А докато двамата с Асенчо вървят по петите на неуловимия герой, попадат в серия ситуации от всякакво естество - къде комични, къде натурални, къде драматични.

Сред най-силните страни на Възвишение, е диалогът. Напълно издържан в епохата и историко-географския й диалект, той тече плътно по книгата, без излишно осъвременяване или нелепи реплики, стоящи като чужди зъби в устите на актьорите. Приносът за това има както чудесната база в романа на Милен Русков (писателят се отдава на години работа, проучване и изграждане на повествованието точно в този език), така и в идеята на Виктор Божинов да събере основния екип на филма на двуседмичен тийм билдинг в къщата си в планината, за да могат актьорите да свикнат един с друг, да се опознаят и да успеят да проговорят на един език. Така се ражда съвсем естествено приятелство, което личи и от лекотата, с която Александър Алексиев и Стоян Дойчев (за когото това е първа роля извън кукления театър) стоят пред камера.

Филмът е заснет в хронологична последователност, като така образите се надграждат, растат и развиват пред нас. За задачата си операторът Антон Бакарски пък казва, че му е било безкрайно лесно, тъй като величествените природни гледки, които са декор на филма, са му свършили половината работа. Видно е също така, че бюджетът за филма е разпределен адекватно и е помислено за всеки детайл. От предварителните срещи на екипа, през снимките на трудно достъпни локации, през музиката на Петър Дундаков, композирана специално по заснетите вече кадри, та до костюмите, шити за героите, вместо да се използва едни и същи реквизит от киноцентъра, като на финал имаме завършена и силна продукция.

Възвишение не е филм за българското възраждане, нито за турското робство. Не разказва за героични подвизи, нито възвеличава четничеството и революционното дело. По-скоро представя един различен образ, от този, който сме свикнали да виждаме от филмите по темата. Без патетика и героизъм, се запознаваме с обикновения чиляк, попаднал в дела, по-големи от него самия. Виждаме хора, които воюват, но които също така и страдат, вълнуват се, отнемат човешки живот - потресени от собственото си дело. Преминават от дружба, през кражба, та до убийства и предателство. Някои от тях се стремят към възвисяване и духовно израстване, други искат спокоен и кротък живот, трети желаят да се чува думата им. А резултатът е един от най-хубавите филми, които можеш да отидеш да гледаш на кино днес.

Текст Ивайло Александров

Съвсем ни беше писнало от български книги и филми, които третират възрожденски и освобожденски теми. Като неизлечим комплекс темата за освобождението на България от турско робство е залегнала в главите на родните творци (най-вече кинаджии). И за съжаление, единствената панацея, която взимат, е също така комплексарският сиво-черен период на комунизма.

С леки резерви посегнахме преди 6 години към романа на Милен Русков Възвишение. Резерви именно заради историческия период в книгата. Но леки, защото вече познавахме отлично ерудицията и натуралния талант на писателя от предните му книги Джобна енциклопедия на мистериите и Захвърлен в природата и се влюбхиме в тях. Е, с Възвишение се случи абсолютно същото.

Тук дойде следващото притеснение - дали толкова силна и хубава книга ще бъде преведена адекватно на киноезик, особено след чудесната постановка на Пловдивския театър. Още в първите 20 минути от прожекцията и няколко дни на осмисляне по-късно, присъдата е - да, Възвишение е филмът, от който имахме нужда. Не само феновете на Милен Русков, а и всички, които обичаме да ходим на кино и да се насладим на... няма как да го кажем другояче - на филм, изграден от отделните си елементи, които превръщат една кинопродукция точно в това нещо, което остава в историята и в главите на хората - хубав филм.

Отсега ще си спестим похвалите към екипа на Възвишение - все едно всеки път, когато пишем ревю на добри филми, да аплодираме хората зад и пред кадър, които са си свършили работата. Затова да не принизяваме филма до диагнозата “супер като за България”, като му ръкопляскаме за това, че го бива, а просто ще споделим с теб, че Възвишение си струва отделените 2 часа и половина в киносалона и десетина лева за билет.

Едно от предимствата на Възвишение - и като книга, и като филм, е, че доосвободителният период не е акцент на историята. По много деликатен, Умбертоековски начин, Милен Русков е вплел исторически събития като фон, върху който разказва измислена история и разгръща героите си и техните съдби и приключения. Разбира се, с вмъкнати персонажи от реалната история. Това, което тандемът Виктор Божинов (режисьор на филма) и Милен Русков (автор на историята) правят, всъщност не е възрожденска история, а разказ за няколко обикновени хора от народа, които в историческия откъс, в който се случва животът им, вземат серия решения, които определят съдбата им.

През 1872 революционерът и един от първите сподвижници на Васил Левски - Димитър Общи, на своя глава организира и изпълнява Арабаконашкия обир с шепа сподвижници. Целта му е с откраднатите средства да се набавят пушки за революционното дело на комитетите. Левски и ръководството на ВРО са твърдо против, но Общи реализира обира, останал в историята като провал, довел до разнищването на революционната мрежа и арестуването на основни нейни лица, включително самия Димитър Общи.

Сред четниците на революционера са и двамата герои на Възвишение - бачо Гичо и Асенчо. Великолепно пресъздадени съответно от Александър Алексиев и Стоян Дойчев, те удобно се разхождат в дрехите на двамата литературни персонажи. Гичо е природно интелигентен човек, целящ да отвори очите си за познания и дал сърцето си на делото за свобода. Асенчо е верният му другар - простоват овчар от Жеравна, който споделя революционния плам на другаря си, но и май не му се вре много по велики дела. Основната разлика между десетки други такива образи от киното и литературата и двамата герои от Възвишение, е липсата на патос и нереален героизъм. Те са точно такива, каквито са - прости хора, хванали Балкана от малки градове в България - без някога да са имали достъп до сериозно образование, нито натрупали опита на харизматичния си предводител Димитър Общи (страхотен Филип Аврамов), преминал през легиите в Сърбия, Италия и Румъния.

Гичо получава задачата да се срещне лично с Левски и да му предаде съобщение - дали опит на Общи да се помири с Апостола или задълбочаване на спора им - така и не разбираме. А докато двамата с Асенчо вървят по петите на неуловимия герой, попадат в серия ситуации от всякакво естество - къде комични, къде натурални, къде драматични.

Сред най-силните страни на Възвишение, е диалогът. Напълно издържан в епохата и историко-географския й диалект, той тече плътно по книгата, без излишно осъвременяване или нелепи реплики, стоящи като чужди зъби в устите на актьорите. Приносът за това има както чудесната база в романа на Милен Русков (писателят се отдава на години работа, проучване и изграждане на повествованието точно в този език), така и в идеята на Виктор Божинов да събере основния екип на филма на двуседмичен тийм билдинг в къщата си в планината, за да могат актьорите да свикнат един с друг, да се опознаят и да успеят да проговорят на един език. Така се ражда съвсем естествено приятелство, което личи и от лекотата, с която Александър Алексиев и Стоян Дойчев (за когото това е първа роля извън кукления театър) стоят пред камера.

Филмът е заснет в хронологична последователност, като така образите се надграждат, растат и развиват пред нас. За задачата си операторът Антон Бакарски пък казва, че му е било безкрайно лесно, тъй като величествените природни гледки, които са декор на филма, са му свършили половината работа. Видно е също така, че бюджетът за филма е разпределен адекватно и е помислено за всеки детайл. От предварителните срещи на екипа, през снимките на трудно достъпни локации, през музиката на Петър Дундаков, композирана специално по заснетите вече кадри, та до костюмите, шити за героите, вместо да се използва едни и същи реквизит от киноцентъра, като на финал имаме завършена и силна продукция.

Възвишение не е филм за българското възраждане, нито за турското робство. Не разказва за героични подвизи, нито възвеличава четничеството и революционното дело. По-скоро представя един различен образ, от този, който сме свикнали да виждаме от филмите по темата. Без патетика и героизъм, се запознаваме с обикновения чиляк, попаднал в дела, по-големи от него самия. Виждаме хора, които воюват, но които също така и страдат, вълнуват се, отнемат човешки живот - потресени от собственото си дело. Преминават от дружба, през кражба, та до убийства и предателство. Някои от тях се стремят към възвисяване и духовно израстване, други искат спокоен и кротък живот, трети желаят да се чува думата им. А резултатът е един от най-хубавите филми, които можеш да отидеш да гледаш на кино днес.

Текст Ивайло Александров

Гласували общо: 1 потребители