☰
✕

Чай в пустинята

8116 Категория: Библиотеки
На терасата на Кафе д`Екмюл-Ноазю няколко араби седяха и пиеха минерална вода. Единствено фесовете им в различни отенъци на червеното ги отличаваха от останалите жители на пристанището. Европейските им дрехи бяха похабени и сиви. Би било трудно да се определи каква е била първоначалната им кройка. Полуголите ваксаджийчета клечаха до сандъчетата си, забили погледи в паважа, без сила да отпъдят мухите, които пълзяха по лицата им. В кафенето въздухът беше по-прохладен, но неподвижен и миришеше на вкиснало вино и урина.

На масата в най-тъмния ъгъл седяха трима американци: двама млади мъже и една жена. Те разговаряха тихо, като хора, които имат пред себе си безкрайно много време за всичко. Единият от мъжете, тънкият, с леко кисела смутена физиономия, прибираше някакви големи многоцветни карти, които малко преди това бе разгънал върху масата. Съпругата му наблюдаваше педантичните му движения развеселена и раздразнена. Картите я отегчаваха, а той винаги гледаше в тях. Дори през кратките периоди, когато живееха на едно място, а това се бе случвало доста рядко, откакто се ожениха преди дванайсет години, достатъчно му беше да види карта, за да започне страстно да я изучава и впоследствие почти неизменно да започне да планира ново, невъзможно пътуване, което в крайна сметка често ставаше реалност.

Не се смяташе за турист. Той беше пътешественик. В известна степен разликата е във времето, обясняваше мъжът. Докато туристът обикновено бърза към дома след няколко седмици или месеци, то пътешественикът, тъй като не принадлежи на едно място повече, отколкото на следващото, се придвижва бавно, в продължение на години, от една част на света до друга. И наистина за него би било трудно да определи на кое от множеството места, където бе живял, се бе чувствал най у дома си. Преди войната това бяха Европа и Близкият изток, по време на войната - Антилските острови и Южна Америка. И съпругата му неизменно го бе придружавала, без да повтаря оплакванията си прекалено често или горчиво.

***

Вървеше по улиците, като несъзнателно търсеше по-тъмните, доволен, че е сам и че усеща върху лицето си нощният въздух. Улиците бяха пълни с хора. Те го бутаха, докато се разминаваха, зяпаха от порти и прозорци, открито си разменяха забележки по негов адрес - дали със симпатия или не, беше трудно да се разбере по лицата им, - а понякога спираха, за да го разгледат.

„Доколко приятелски са настроени? Лицата им са маски. Всички изглеждат така, сякаш са на хиляда години. Малкото енергия, която притежават, е само сляпото, общо желание да живеят, защото никой от тях не се храни достатъчно, за да има своя собствена воля. Какво ли си мислят за мен? Сигурно нищо. Би ли ми помогнал някой от тях, ако ми се случи нещо неприятно? Или ще лежа тук на улицата, докато полицията ме намери? Какво би ги накарало да ми помогнат? На тях не им останала религия. Мюсюлмани ли са или християни? Не знаят. Знаят какво са парите и когато ги имат, единственото им желание е да ядат. Сямо че какво лошо има в това? Защо изпитвам такива чувства към тях? От вина, понеже съм сит и здрав? Но страданието е разделено поравно между всички хора; всеки трябва да понесе еднакво количество..."

Със сърцето си той чувстваше, че тази мисъл не е вярна, но в момента му бе необходимо да повярва в нея: не винаги е лесно да понесеш погледите на гладни хора. А като разсъждаваше по този начин, той можеше спокойно да се разхожда по улиците. Все едно, че или той, или хората не съществуваха. И двете предположения бяха възможни.

Следобед испанската прислужница в хотела му бе казала:
- La vida es pena.*
- Разбира се - й бе отговорил той, почувствал веднага, че не е искрен, и се бе запитал дали поне един американец може да приеме за вярно такова определение за живота, което го прави синоним на страданието. Но тогава бе разбрал чувствата й, защото тя бе стара, изтощена, съвсем обикновена жена. Дълги години суеверно бе мислил, че в разсъжденията на работническото съсловие може да се открие вярната представа за света. И даже след като ясно съзря, че правилата в тяхното мислене и език са също толкова строги и ограничаващи, и по тази причина също толкова отдалечени от точното изразяване на истината, колкото и тези на другите класи, той често се улавяше да седи в очакване с абсурдното убеждение, че все пак от устата им ще излязат бисери на мъдростта.

Докато вървеше, той усети, че прави с десния си показалец непрекъснати, повтарящи се движения, наподобяващи осморка, и осъзна, че е нервен. Въздъхна и си наложи да престане.

*Животът е мъка (исп.)

Издава Парадокс, София, 1993; превод Димитър Коцев-Шошо

От корицата
Съпрузите Пол и Джейн Боулс са своего рода преиздание на съпрузите Скот и Зелда Фицджералд, налагайки се като звено между „изгубеното" поколение и „бийт поколението".
Стампа, Торино

Творбата е средище на много митове от следвоенните години: пътешествието, дъхът на тропика, бягството, наркотиците, свободната любов, отхвърлянето на времето. Тук са бийт поколението и екзистенциализмът, снобизмът и радикалният шик захлас по третия свят. Кой не е мечтал да прекара поне една нощ в бар Риц в Казабланка!
Панорама, Милано

 С появата си Чай в пустинята, новият филм на Бернардо Бертолучи, предизвика истинска взривна вълна... Създаден по романа на Под небесния подслон на американския музикант и писател Пол Боулс, избрал преди повече от половин век Танжер за свой дом, филмът е рожба на екип-съзвездие, плод на изумителната камера на Виторио Стораро, великолепната игра на Джон Малкович и Дебра Уингър, разтърсващата музика на Рюичи Сакамото...
Епока, Милано

Фотография Васил Танев

На терасата на Кафе д`Екмюл-Ноазю няколко араби седяха и пиеха минерална вода. Единствено фесовете им в различни отенъци на червеното ги отличаваха от останалите жители на пристанището. Европейските им дрехи бяха похабени и сиви. Би било трудно да се определи каква е била първоначалната им кройка. Полуголите ваксаджийчета клечаха до сандъчетата си, забили погледи в паважа, без сила да отпъдят мухите, които пълзяха по лицата им. В кафенето въздухът беше по-прохладен, но неподвижен и миришеше на вкиснало вино и урина.

На масата в най-тъмния ъгъл седяха трима американци: двама млади мъже и една жена. Те разговаряха тихо, като хора, които имат пред себе си безкрайно много време за всичко. Единият от мъжете, тънкият, с леко кисела смутена физиономия, прибираше някакви големи многоцветни карти, които малко преди това бе разгънал върху масата. Съпругата му наблюдаваше педантичните му движения развеселена и раздразнена. Картите я отегчаваха, а той винаги гледаше в тях. Дори през кратките периоди, когато живееха на едно място, а това се бе случвало доста рядко, откакто се ожениха преди дванайсет години, достатъчно му беше да види карта, за да започне страстно да я изучава и впоследствие почти неизменно да започне да планира ново, невъзможно пътуване, което в крайна сметка често ставаше реалност.

Не се смяташе за турист. Той беше пътешественик. В известна степен разликата е във времето, обясняваше мъжът. Докато туристът обикновено бърза към дома след няколко седмици или месеци, то пътешественикът, тъй като не принадлежи на едно място повече, отколкото на следващото, се придвижва бавно, в продължение на години, от една част на света до друга. И наистина за него би било трудно да определи на кое от множеството места, където бе живял, се бе чувствал най у дома си. Преди войната това бяха Европа и Близкият изток, по време на войната - Антилските острови и Южна Америка. И съпругата му неизменно го бе придружавала, без да повтаря оплакванията си прекалено често или горчиво.

***

Вървеше по улиците, като несъзнателно търсеше по-тъмните, доволен, че е сам и че усеща върху лицето си нощният въздух. Улиците бяха пълни с хора. Те го бутаха, докато се разминаваха, зяпаха от порти и прозорци, открито си разменяха забележки по негов адрес - дали със симпатия или не, беше трудно да се разбере по лицата им, - а понякога спираха, за да го разгледат.

„Доколко приятелски са настроени? Лицата им са маски. Всички изглеждат така, сякаш са на хиляда години. Малкото енергия, която притежават, е само сляпото, общо желание да живеят, защото никой от тях не се храни достатъчно, за да има своя собствена воля. Какво ли си мислят за мен? Сигурно нищо. Би ли ми помогнал някой от тях, ако ми се случи нещо неприятно? Или ще лежа тук на улицата, докато полицията ме намери? Какво би ги накарало да ми помогнат? На тях не им останала религия. Мюсюлмани ли са или християни? Не знаят. Знаят какво са парите и когато ги имат, единственото им желание е да ядат. Сямо че какво лошо има в това? Защо изпитвам такива чувства към тях? От вина, понеже съм сит и здрав? Но страданието е разделено поравно между всички хора; всеки трябва да понесе еднакво количество..."

Със сърцето си той чувстваше, че тази мисъл не е вярна, но в момента му бе необходимо да повярва в нея: не винаги е лесно да понесеш погледите на гладни хора. А като разсъждаваше по този начин, той можеше спокойно да се разхожда по улиците. Все едно, че или той, или хората не съществуваха. И двете предположения бяха възможни.

Следобед испанската прислужница в хотела му бе казала:
- La vida es pena.*
- Разбира се - й бе отговорил той, почувствал веднага, че не е искрен, и се бе запитал дали поне един американец може да приеме за вярно такова определение за живота, което го прави синоним на страданието. Но тогава бе разбрал чувствата й, защото тя бе стара, изтощена, съвсем обикновена жена. Дълги години суеверно бе мислил, че в разсъжденията на работническото съсловие може да се открие вярната представа за света. И даже след като ясно съзря, че правилата в тяхното мислене и език са също толкова строги и ограничаващи, и по тази причина също толкова отдалечени от точното изразяване на истината, колкото и тези на другите класи, той често се улавяше да седи в очакване с абсурдното убеждение, че все пак от устата им ще излязат бисери на мъдростта.

Докато вървеше, той усети, че прави с десния си показалец непрекъснати, повтарящи се движения, наподобяващи осморка, и осъзна, че е нервен. Въздъхна и си наложи да престане.

*Животът е мъка (исп.)

Издава Парадокс, София, 1993; превод Димитър Коцев-Шошо

От корицата
Съпрузите Пол и Джейн Боулс са своего рода преиздание на съпрузите Скот и Зелда Фицджералд, налагайки се като звено между „изгубеното" поколение и „бийт поколението".
Стампа, Торино

Творбата е средище на много митове от следвоенните години: пътешествието, дъхът на тропика, бягството, наркотиците, свободната любов, отхвърлянето на времето. Тук са бийт поколението и екзистенциализмът, снобизмът и радикалният шик захлас по третия свят. Кой не е мечтал да прекара поне една нощ в бар Риц в Казабланка!
Панорама, Милано

 С появата си Чай в пустинята, новият филм на Бернардо Бертолучи, предизвика истинска взривна вълна... Създаден по романа на Под небесния подслон на американския музикант и писател Пол Боулс, избрал преди повече от половин век Танжер за свой дом, филмът е рожба на екип-съзвездие, плод на изумителната камера на Виторио Стораро, великолепната игра на Джон Малкович и Дебра Уингър, разтърсващата музика на Рюичи Сакамото...
Епока, Милано

Фотография Васил Танев

Етикети:
Гласували общо: 1 потребители

Още от Библиотеки

  • Националните състезания за ученици с Кан Академия започнаха!

    Три са тазгодишните безплатни национални онлайн състезания за ученици с Кан Академия, организирани от “Образование без раници” в периода 1 март - 1 юни 2022 г.: ●     по математика - за ученици от 1 до 12 клас ●     по информатика - за ученици от 3 до 12 клас ●     по екология и биология - за ученици от 10 до 12 клас и млади хора до 35 години.   Вече трета поредна

  • Крадецът на орхидеи

    Честно казано, искрено се учудваме, че великолепният роман на Сюзън Орлийн Крадецът на орхидеи излиза чак сега на български език. Едно, че книгата е несрещано като стил и посока преди четиво, второ, че даде благодатен материал за раждането на филм Адаптация на Спайк Джоунз. ИсториятаКрадецът на орхидеи се фокусира върху разследването на Сюзън Орлийн

  • Тошка Иванова - „По колко пъти на ден не умираме“

    „Преди 5 години, когато издадох първата си книга "Позитивно“, не очаквах, че ще има втора. Не защото не пиша - писането си е част от живота ми през целия му съзнателен път. Но не пиша често. Така и не се научих да сядам пред листа хартия, ако наистина нямам потребност да го направя. И не смятам, че човек трябва на всяка цена да издава нещата, които пише.“ Втората

  • Скандинавска митология

    Една от най-популярните световни митологии несъмнено е тази на скандинавските народи. От нея са вдъхновени стотици автори на фентъзи литература, съвременни създатели на приказни светове, а стъпили върху северните саги, се раждат нови и нови интерпретации на древните легенди за богове, гиганти и магии и Асгард, който обитават. Вероятно най-големият

  • The Shepherd’s Crown

    Наскоро ти споделихме разочарованието си от Под пара на може би най-големия майстор на хумористичното фентъзи Тери Пратчет. Слаба история, кекаво повествование, излишна позитивност. Всичко това обаче отсъства от наистина последната книга на сър Тери The Shepherd’s Crown. Тя бележи бляскав финал на кариерата и житейския път на автора си и вдига

  • Да уловиш голямата риба

    “Идеите са като рибите. Ако ще ловите дребна риба, оставате на плиткото. Но ако искате да уловите голяма риба, трябва да влезете надълбоко.”   Да уловиш голямата риба е автобиографичен гид за творческото развитие на Линч. Започвайки от ранните му години на художник, когато е считал, че рисуването предопределя житейския му път,

  • Под пара

    Уви, това е тъжната истина. 40-ата книга от Света на Диска е и последната, която Тери Пратчет издава приживе. И е най-трудната за четене. Не, не защото е сложна, прекалено описателна или пълна с безчет препратки и бележки под линия. Нито пък се дължи на невдъхновен превод този път. Нищо подобно. Пратчет пише книгата, диктувайки на асистента си Роб Уилкинс и в

  • Как да нарисуваш птица

    "Запазил съм сълзите на детето, което съм бил. И неговия стих. И тайните му радости." Дори само с тези думи на Жак Превер да се опитам да опиша юбилейното му двуезично издание - Как да нарисуваш птица с преводите на Веселин Ханчев, Валери Петров, Иван Бориславов и Румяна Л. Станчева, ще успея (вярвам) да дам на съзнанието ти ключ. Можеш да захвърлиш този ключ

  • Какво (не)сме прочели от 2016

    Доста силни книги излязоха последната година, които получиха много отзиви и светлина под прожекторите на очите на техните читатели, но ние, понеже обичаме изтърсаците и подценените неща, решихме да ти изготвим малък списък с добри книги, които по някаква причина може да не са стигнали до теб. Пожарникарят на Джо Хил е смразяващ роман за един свят, погълнат

  • Децата на феникса

    След като главният герой написва “Манифест на животното“ - листовка, която на пръв поглед е критикувана от всички, той губи работата си, губи приятелите си, проваля следването си и се озовава “на ръба на пропаст“. Но именно това го праща в малката книжарница на беловласия и влиятелен старец и съответно в центъра на тайно общество,

  • Муминтроловете в комикси

    Кой не знае за муминтроловете, кой не е чувал за тях?!? Който не е, веднага да поправи грешката си. Сега има чудесна възможност през четири книжки-комикси от знаменитата финландска шведскоезична писателка Туве Янсон. Муминтрол на Ривиерата, Муминтрол строи къща, Муминската долина се превръща в джунгла и Муминтрол се влюбва с преводач - Анелия Петрунова. Всъщност

  • Друга представа за щастието

    Друга представа за щастието е от книгите, които карат читателите да преосмислят живота и битието си. Да застанат срещу огледалото и да се втренчват, докато не осъзнаят себе си. Докато не се изправят срещу неосъщественото си. Защото всички ние таим в себе си онова кътче, в което сме неосъществени и скрити. Хипотетични и измислени. Нереални и мечтани. Онова,

  • Падение и спасение

    Когато научих, че има книга от българска авторка, в която споделя за хероиновата си зависимост, бях убедена, че искам да разговарям с нея. Научих, че въпросната жена е журналистка, което още повече ме мотивира да се срещна с нея. След като прочетох Спасение и падение от Весела Тотева оставих за момент категоричната си идея за разговор на заден план и реших, че

  • Книга за гробището

    След жестокото убийство на цялото му семейство, най-малкото дете - едва прохождащо бебе - изпълзява от креватчето си и успява да избяга от мистериозния убиец Някойси Джак. Съвсем несъзнаващо факта, че е преследвано, в любопитното си лутане детето се озовава в близкото гробище, чиито призрачни обитатели решават да го отгледат и предпазят от злото, което

  • Писма от Дядо Коледа

    Много обичаме приказки. И сигурно най-хубавото време за тях е зимата, когато лежиш на топло вкъщи, с чаша чай и котка или куче в краката и хубава музика за фон. Или още по-добре - на вилата на село, с горяща печка или камина и сняг оттатък прозореца. А един от най-големите разказвачи на приказки е Джон Роналд Руел Толкин. Книгата, за която ще си говорим сега всъщност

  • Между кръста и петолъчката

    Цели 32 истории от стара София, които са и тъмни и страшни, красиви и прашни. Столицата ни оживява малко по малко, като красива девойка с улиците си, с булевардите, с гълъбите, със старите лампи, с лъвовете на Лъвов мост, със смелите и известните в книгата на журналистката Искра Ценкова - Между кръста и петолъчката. Изданието е второ за Искра, която не крие

  • Да четеш Лолита в Техеран

    Има книги с чисти и тихи повествования. Такива, които не товарят читателя с претенциозни думи и объркани сюжетни линии. Това, което правят обаче, е по-мощно. По-грозно. Те мъчат с тежестта на историята си... В Да четеш “Лолита“ в Техеран Азар Нафизи разказва своята история. Своеобразна реалистична приказка за една учителка в Иран, която

  • Скритото изкуство на Кристо и Жан-Клод

    Лятото на 2016 беше напълно трансформирано от Кристо. Жълто-оранжевият цвят владееше месеци наред съзнанието ни, а дадената ни възможност да ходим по вода ни въодушевяваше. Над 1 милион души посетиха езерото Изео, другите останахме наблюдатели в големия разказ от снимки и споделяния в социалните мрежи. Фрагмент от Плаващите кейове стои и на корицата

  • Винаги тя

    Разгръщането на биографията на любим актьор може да бъде страшно изживяване, грозящо ума от разочарование и разминаване на представа и реалност. А, разбира се, може да накара човек да се възхити още и още. Майкъл Шулман вдига завесата и на сцената се появяват златни коси, прекрасен аристократичен нос, загадъчна усмивка, самочувствие и толкова много талант.

  • Гробна тишина

    Винаги сме били фенове на исландците. Първо, разбира се, на музиката, с такива образци като Björk, Sólstafir или Gus Gus. Логично е хладната островна красота на пейзажите им да вдъхнови майстори на четката като Торарин Торлуксон. Съвсем отделно е с националния им футболен отбор на миналото Европейско. Логично, в литературата авторите от Исландия