Бъни-младши го следва по петите и минавайки всяка площадка, вижда как бурята блъска в прозорците и се моли найлоновите чували за боклук, които баща му залепи с изолирбанд върху разбитото предно стъкло на фиата, да са здраво закрепени, защото остави енциклопедията си на задната седалка и ако нещо се случи с нея, направо не знае какво ще направи.
Бъни се натъква на госпожица Лъмли, която слиза надолу по стълбите, облечена в синя униформа на медицинска сестра, с чанта в едната ръка и връзка с ключове в другата, а малкият, обърнат надолу часовник-медальон подскача върху колосаното й деколте.
- Тъкмо вас исках да видя - казва тя.
- Какво е станало с асансьора? - пита я Бъни, задъхан от недостига на въздух и изпотен под ризата толкова изобилно, че тя залепва по ребрата му.
- Развален е - сухо отвръща госпожица Лъмли. - От месеци е така, господин Мънро.
Госпожица Лъмли е на около петдесет години, с приятно, милостиво лице, което временно е било загрозено - почервеняло е, сърдито и изтощено - от това, че е наета да изпълнява някакви задължения. Тя наднича над ръба на своите очила с черни рамки и поклаща ключовете пред себе си.
- Напускам - заявява госпожица Лъмли.
- Моля?
- Баща ви умира, господин Мънро. Нуждае се от постоянни професионални грижи.
- Мислех, че вие това вършите.
- Той трябва да влезе в болница, господин Мънро.
Госпожица Лъмли пристъпва крачка напред, бутва ключовете в ръката на Бъни и го оглежда от главата до петите.
- Какво е станало с вас?
- Знаете, че няма да постъпи в болница - казва Бъни, като се обляга на стената за опора, а тежестта на последните няколко дни увисва на раменете му като торба с цимент.
- Може би и двамата трябва да постъпите - отвръща госпожица Лъмли, като посяга и нежно докосва отстрани носа на Бъни. - Вие изглеждате по-зле от него.
- И вие самата също не сте особено привлекателна - заявява Бъни, усмихва се, бръква в джоба на сакото си и изважда своята плоска бутилка скоч.
- Питие?
Госпожица Лъмли му се усмихва в отговор.
- Не ми беше лесно. Аз съм търпелива жена, господин Мънро. Направих всичко по силите си. Просто няма да се подложа до такава степен на оскърбленията, които получавам. Сигурна съм, че ме разбирате. Баща ви е много болен - казва тя, притискайки с ръка гърдите си. - Тук - добавя тя и се потупва по главата: - ...тук.
Бъни удря една глътка от шишенцето, пъхва една „Ламбърт и Бътлър" в устата си и пали със зипото, докато госпожица Лъмли свежда поглед към Бъни-младши.
- Здравей, мъничък - обръща се към него тя.
Бъни-младши поклаща своя Дарт Вейдър.
- Удариха ме по ухото - казва той.
Госпожица Лъмли се навежда, придърпва очилата над свода на носа си и разглежда раничката на момчето.
- Имам нещо за теб - казва тя, отваря чантата си и изважда малка тубичка антисептичен крем и кутийка лейкопласт с цвета на кожата.
- Сражавал си се - казва госпожица Лъмли, докато затваря чантата си.
- Трябваше да видите другия - отвръща Бъни-младши, вдига поглед към баща си и се усмихва.
Госпожица Лъмли се обръща към Бъни.
- Голямо сладурче - казва тя.
Бъни дръпва от своята „Ламбърт и Бътлър", а ръката му трепери, наелектризиран нерв подскача под лявото му око и струйка пот се стича надолу по слепоочието му.
- Сериозно, господин Мънро, добре ли сте?
- Хей - отвръща Бъни. - Днес е приемен ден.
- Разбирам болката ви - казва госпожица Лъмли с ръка на рамото му. После вдига чантата си. - Заведете баща си в болница, господин Мънро. - И тя изчезва надолу по стълбите.
Бъни потърква връзката ключове в ръката си, скрива ги в шепата и поглежда Бъни-младши.
- Ох, Боже. Да вървим.
Момчето го поглежда в отговор със своята разглобена усмивка, главата му е накривена настрани. После заедно, баща и син, изкачват последната серия стъпала.
Бъни напъхва ризата си в панталона, оправя си косата, затяга вратовръзката, пресушава останалия скоч от бутилката и дръпва за последно от своята „Ламбърт и Бътлър", после се обръща към Бъни-младши.
- Как изглеждам? - и без да дочака отговор, почуква три пъти по вратата на апартамент седемнайсет, като прави крачка назад - за всеки случай.
- Разкарай се, кучко! - чува се рев отвъртре. - Зает съм!
Бъни се накланя близо до вратата.
- Татко! Аз съм! Бъни! - казва.
Отвътре се разнася ужасна суха кашлица. Следва трополене, суркане на мебели, поредица груби ругатни, вратата се отваря и на прага застава Бъни Мънро Първи, смален и прегърбен, облечен в кафяв аргайлски пуловер със снежинки и бяла полярна мечка отпред, риза с тютюнев цвят и разпердушинени, кафяви рипсени панталони. Ципът на панталона му зее отворен, а изпод ръкавите на пуловера и оголения врат надничат избелели синкави татуировки.
Кожата на лицето му е сивкава като каша от вестник, венците на изкуствените му челюсти са покрити с яркоморави петна, а зъбите му са огромни и кафяви. По тила на яйцевидната му глава като пилешки сос се разсипва мръсна, безцветна коса. Около него се носи съкрушителна смрад на спарена урина и лечебни мазила. В едната си ръка държи тежък, подкован с метални пластини бастун, а в другата - страшно неприятна носна кърпа. Той поглежда Бъни и затраква с ченето си.
- О, милото ми момче, това си ти! Както казах, разкарай се! - и затръшна вратата под носа на Бъни. Издава Прозорец, 2009;
преводът е на Мария Михайлова
В една порутена жилищна сграда на хълма срещу квартал „Олд Стейн" пътеките са овехтели, електрическите крушки не работят, а върху избелелите, захабени тапети има щампи с върби и пагоди, на които китайци или си бъбрят, или се ругаят - нещо такова, Бъни не може със сигурност да определи кое, - докато изкачва стълбите, сякаш това е последното място на земята, където иска да бъде. Ребрата го болят, коленете му са ожулени, ръцете - обелени, а носът му напомня огромна червена гъба и върху крачолите на панталона му има дупки. Перчемът му прилича на черво, което, сякаш си е в стомаха, лениво се олюлява на челото.
Бъни-младши го следва по петите и минавайки всяка площадка, вижда как бурята блъска в прозорците и се моли найлоновите чували за боклук, които баща му залепи с изолирбанд върху разбитото предно стъкло на фиата, да са здраво закрепени, защото остави енциклопедията си на задната седалка и ако нещо се случи с нея, направо не знае какво ще направи.
Бъни се натъква на госпожица Лъмли, която слиза надолу по стълбите, облечена в синя униформа на медицинска сестра, с чанта в едната ръка и връзка с ключове в другата, а малкият, обърнат надолу часовник-медальон подскача върху колосаното й деколте.
- Тъкмо вас исках да видя - казва тя.
- Какво е станало с асансьора? - пита я Бъни, задъхан от недостига на въздух и изпотен под ризата толкова изобилно, че тя залепва по ребрата му.
- Развален е - сухо отвръща госпожица Лъмли. - От месеци е така, господин Мънро.
Госпожица Лъмли е на около петдесет години, с приятно, милостиво лице, което временно е било загрозено - почервеняло е, сърдито и изтощено - от това, че е наета да изпълнява някакви задължения. Тя наднича над ръба на своите очила с черни рамки и поклаща ключовете пред себе си.
- Напускам - заявява госпожица Лъмли.
- Моля?
- Баща ви умира, господин Мънро. Нуждае се от постоянни професионални грижи.
- Мислех, че вие това вършите.
- Той трябва да влезе в болница, господин Мънро.
Госпожица Лъмли пристъпва крачка напред, бутва ключовете в ръката на Бъни и го оглежда от главата до петите.
- Какво е станало с вас?
- Знаете, че няма да постъпи в болница - казва Бъни, като се обляга на стената за опора, а тежестта на последните няколко дни увисва на раменете му като торба с цимент.
- Може би и двамата трябва да постъпите - отвръща госпожица Лъмли, като посяга и нежно докосва отстрани носа на Бъни. - Вие изглеждате по-зле от него.
- И вие самата също не сте особено привлекателна - заявява Бъни, усмихва се, бръква в джоба на сакото си и изважда своята плоска бутилка скоч.
- Питие?
Госпожица Лъмли му се усмихва в отговор.
- Не ми беше лесно. Аз съм търпелива жена, господин Мънро. Направих всичко по силите си. Просто няма да се подложа до такава степен на оскърбленията, които получавам. Сигурна съм, че ме разбирате. Баща ви е много болен - казва тя, притискайки с ръка гърдите си. - Тук - добавя тя и се потупва по главата: - ...тук.
Бъни удря една глътка от шишенцето, пъхва една „Ламбърт и Бътлър" в устата си и пали със зипото, докато госпожица Лъмли свежда поглед към Бъни-младши.
- Здравей, мъничък - обръща се към него тя.
Бъни-младши поклаща своя Дарт Вейдър.
- Удариха ме по ухото - казва той.
Госпожица Лъмли се навежда, придърпва очилата над свода на носа си и разглежда раничката на момчето.
- Имам нещо за теб - казва тя, отваря чантата си и изважда малка тубичка антисептичен крем и кутийка лейкопласт с цвета на кожата.
- Сражавал си се - казва госпожица Лъмли, докато затваря чантата си.
- Трябваше да видите другия - отвръща Бъни-младши, вдига поглед към баща си и се усмихва.
Госпожица Лъмли се обръща към Бъни.
- Голямо сладурче - казва тя.
Бъни дръпва от своята „Ламбърт и Бътлър", а ръката му трепери, наелектризиран нерв подскача под лявото му око и струйка пот се стича надолу по слепоочието му.
- Сериозно, господин Мънро, добре ли сте?
- Хей - отвръща Бъни. - Днес е приемен ден.
- Разбирам болката ви - казва госпожица Лъмли с ръка на рамото му. После вдига чантата си. - Заведете баща си в болница, господин Мънро. - И тя изчезва надолу по стълбите.
Бъни потърква връзката ключове в ръката си, скрива ги в шепата и поглежда Бъни-младши.
- Ох, Боже. Да вървим.
Момчето го поглежда в отговор със своята разглобена усмивка, главата му е накривена настрани. После заедно, баща и син, изкачват последната серия стъпала.
Бъни напъхва ризата си в панталона, оправя си косата, затяга вратовръзката, пресушава останалия скоч от бутилката и дръпва за последно от своята „Ламбърт и Бътлър", после се обръща към Бъни-младши.
- Как изглеждам? - и без да дочака отговор, почуква три пъти по вратата на апартамент седемнайсет, като прави крачка назад - за всеки случай.
- Разкарай се, кучко! - чува се рев отвъртре. - Зает съм!
Бъни се накланя близо до вратата.
- Татко! Аз съм! Бъни! - казва.
Отвътре се разнася ужасна суха кашлица. Следва трополене, суркане на мебели, поредица груби ругатни, вратата се отваря и на прага застава Бъни Мънро Първи, смален и прегърбен, облечен в кафяв аргайлски пуловер със снежинки и бяла полярна мечка отпред, риза с тютюнев цвят и разпердушинени, кафяви рипсени панталони. Ципът на панталона му зее отворен, а изпод ръкавите на пуловера и оголения врат надничат избелели синкави татуировки.
Кожата на лицето му е сивкава като каша от вестник, венците на изкуствените му челюсти са покрити с яркоморави петна, а зъбите му са огромни и кафяви. По тила на яйцевидната му глава като пилешки сос се разсипва мръсна, безцветна коса. Около него се носи съкрушителна смрад на спарена урина и лечебни мазила. В едната си ръка държи тежък, подкован с метални пластини бастун, а в другата - страшно неприятна носна кърпа. Той поглежда Бъни и затраква с ченето си.
- О, милото ми момче, това си ти! Както казах, разкарай се! - и затръшна вратата под носа на Бъни.
Издава Прозорец, 2009;
преводът е на Мария Михайлова
Фотография Васил Танев