ВижМузиката е рубрика на Българска музикална асоциация, която от 2017 г. насам разказва историите на българските музикални изпълнители и творци от всички жанрове. Проектът дава глас на музикални критици, журналисти и артисти с афинитет към писането, които представят многообразието, идеите и процесите в съвременната българска музика.
В партньорство със sofialive.bg рубриката среща публиката с утвърдени и нови имена от сцената – артисти, които създават собствен почерк и излизат отвъд локалния контекст, представяйки българската музика в Европа и по света. ВижМузиката е пространство за открития, контекст и смислен разговор за музика.
---------------------------------------------------------
Международният песенен конкурс
Евровизия вълнува, ядосва и предизвиква полярни коментари на различни нива в обществото ни. Дори и тези, които са убедени, че конкурсът е безсмислен или нагласен. Безспорен факт е, че полуфиналите и финалите на
Евровизия са огромно събитие, което се гледа от милиони. За мен винаги е бил леко обезкуражаващ предвидимият регионален вот и фактът, че букмейкърите винаги дават правилна прогноза за това кой ще спечели. Отстрани погледнато, често е въпрос на коя държава ѝ е "дошъл редът" или коя тема следва да бъде водеща и на показ точно в този момент.
Да си припомним 2018 и победата на иначе симпатичната
Нета Барзилай с песен, която не блестеше почти по никой музикален показател, но имаше своя "коз" с посланието, че не трябва да се робува на наложения от медиите образ на прекалено слабите и изкуствено красиви модели (този "бунт" също беше подзет от шоубизнеса и "опитомен"). Това хубаво, но защо да е аргумент в един конкурс за песни?! И ако сега търсите да си припомните нейната песен, това е показателно (не е оставила следа). Тук ще кажа, че само година по-рано Португалия постигна първата си победа с… джаз.
След години на песни и изпълнители, които бяха агресивни, натрапчиви и демонстративни,
Салвадор Собрал изпя тихо и дори леко неуверено
"Amar Pelos Dois" и очарова всички, побеждавайки с най-голямата разлика в историята на конкурса. Да, ще контрирате вие, ама това стана, защото му предстоеше трансплантация на сърце, а хората обичат трогателните истории. И така да е, музикалният образ на Португалия в
Евровизия и не само остава свързан с този аристократичен изпълнител и с неговата (и на сестра му) фина музика. И хората я помнят и до днес.
Салвадор Собрал си е с ново сърце, което "помни какво съм писал преди", както самият той разказа при идването си на Джаз фестивала в Банско. Но това е друга тема.
Въпросът е как бихме искали да мислят за България в Европа.
Асоциациите при споменаването на страната ни са многопластови, но музиката играе много важна роля в тяхното формиране. И ако една Австрия може да си позволи да изпрати жена с брада, усещайки, че това е моментният печеливш ход, това е защото тя има изграден незаобиколим образ на родината на Моцарт, на виенския класицизъм, на държавата, от която идва Густав Климт (и тук можем да добавим с лекота още 20 образа, които ще си останат) и няма опасност да започнем да асоциираме Австрия само с
Кончита Вурст. Не е така с България, тъй като образът ни в културно отношение е доста неустойчив по ред причини (обективни и субективни) и е нужно да се подходи внимателно, с разбиране, с добър вкус, с визия. Важно е кои щрихи ще бъдат подсилени отвъд вътрешните конфликти и борби за надмощие. А през последните години сме свидетели именно на това – на модели, които не работят, на привнесени екипи, които дори и с отлични български певци - както беше с
Владимир Михайлов (като 1/5 макар) от изкуствено създадената формация
Equinox, не успяват да изградят запомнящ се образ и естетически издържана музикална визитка. По моето скромно мнение, най-силното и ярко присъствие на България на конкурса
Евровизия беше с песента
"Вода" (независимо, че има две песни след нея с по-висока от позиция) – визията беше ефектна, ударните инструменти и тъпанът бяха органична част от представянето на
Елица и Стунджи, а песента беше вихрена, умно направена, грабваща и наистина българска. Просто в тази година, в която май беше "ред на Балканите" да спечелят, се появи впечатляващата и покъртително изпята балада, представяща Сърбия, в чието сценично представяне имаше обаче и друг, немузикантски "statement", която наклони везните в тяхна посока. Но хубавото усещане остана – достойно представяне, смислено и запомнящо се.
И ето идва 2026, България се завръща, след тригодишно отсъствие, на юбилейната Евровизия и отново изборът на песен е, меко казано, странен. Първо, преминава през избор на изпълнител и то малко като от "домовата книга" за министър-председател – сред специално поканени от БНТ изпълнители (и две групи), които уж били най-слушаните и най-стриймваните. Видя се, че част от тях далеч не са в тази категория, което само по себе си не е минус, ако не бяха представени едва ли не като най-големите звезди на България. Липсваха други, наистина със звезден статус, многобройна публика и (най-вече) класа. Вторият проблем на цялата процедура (каква грозна дума в случая, но затова пък точна) беше предизвестеният победител. Сякаш нямаше значение кой как ще пее, кой е по-интересен, различен или подходящ да ни представя. Неяснотата при броенето на вота на публиката, мистериозните съобщения за китайска атака с милиони смс-и също не помогнаха. Добре, избраха
Дара.
Дара може да пее,
Дара е ефектна (дали по достатъчно модерен начин, или по-скоро с остатъчна фолк естетика, тук грешката не е нейна),
Дара е и много по-умна от очакваното, както и много естествена и приятна, когато ѝ се даде възможност. Но тя беше поставена в един образ, в който няма нищо вдъхновяващо. И когато беше избрана и песента с безумното заглавие
"Bangaranga", която тя се опита да изпълни със съдържание в интервютата си по един чак трогателен начин, стана ясно, че отново няма анализ и визия за това какъв искаме да е образът на страната ни пред Европа и света. Искаме ли да сме "бангаранга" или предпочитаме да се използват, когато описват песента ни (и чрез нея нас), думи като естетика, финес, елегантност или пък устрем, полет, ярка образност, идентичност, великолепна хореография. Имаше момент, в който такава песен щеше може би да бъде актуална – ама той беше преди повече от 25 години, когато
Елена Папаризу изпя
"Number One", в която обаче пак имаше повече мисъл, стратегия и усет към момента.
В България има изключително талантливи, можещи композитори, има музиканти от световна класа, които са и красиви, и одухотворени, че и "отнасящи главата, и секси", както виждам, че описват
Дара тези, които харесват тази стилистика. Има и такива, които умеят да правят аранжименти на световно ниво, без да оставят "чалга" привкус. И понеже стана ясно, че Финландия се сочи за един от фаворитите тази година – полезно ще е да се направи "дисекция" на комбинацията от популярен изпълнител наложен от музикален формат (и
Дара тръгва от формат, да, въпросът е какво носи днешният ѝ образ) и ефектна цигуларка, учила в академията "Сибелиус" (престижно висше учебно заведение в света на класическата музика). И не казвам да започнем да копираме (не че нямаме страхотни цигулари, някои много силни и в cross-over-a), а да гледаме отвъд битовото и моментното, а стратегически и с визия. И да си припомним кои от победителите през тези 70 години са направили кариера и след това и защо като се каже
Евровизия в съзнанието ни се появяват
ABBA и (напоследък)
Maneskin?! Разбира се, нищо не е еднозначно, нищо не е просто, нито пък случайно. Великобритания често е почти последна, независимо че британски певци и групи са сред най-големите в света. Но за тях
Евровизия може би има друга стойност. Или по-скоро няма. Тук отново се появяват устойчивите образи и традициите, каквито ние тепърва трябва да създаваме сред представителите на другите държави в Европа. Защото при тях често битуват други стереотипи относно България и няма смисъл да ги подхранваме.
И понеже съм била поне два пъти на голям международен форум (не музикантски) по време на
Евровизия, знам, че песните на всяка държава се обсъждат. Питали са ме "това ли е вашата музика", любопитни са били да разберат повече за изпълнителя и за музикалната среда у нас. Така че да, песента, която изпращаме да представя страната ни, оставя следи в образа на България в съзнанието на Европа. И се смесва с Казанлъшката гробница, Милчо Левиев, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Борис Христов, Николай Гяуров и, да, киселото мляко, с близостта на София с Витоша и Григор Димитров. Затова никак не е лесно. Но е важно. Не само за да спечелим
Евровизия.
А когато му дойде времето това да станe, да е със стил.
Автор: Лилия ГолеминоваВижМузиката е рубрика на Българска музикална асоциация, която от 2017 г. насам разказва историите на българските музикални изпълнители и творци от всички жанрове. Проектът дава глас на музикални критици, журналисти и артисти с афинитет към писането, които представят многообразието, идеите и процесите в съвременната българска музика.
В партньорство със sofialive.bg рубриката среща публиката с утвърдени и нови имена от сцената – артисти, които създават собствен почерк и излизат отвъд локалния контекст, представяйки българската музика в Европа и по света. ВижМузиката е пространство за открития, контекст и смислен разговор за музика.
---------------------------------------------------------
Международният песенен конкурс Евровизия вълнува, ядосва и предизвиква полярни коментари на различни нива в обществото ни. Дори и тези, които са убедени, че конкурсът е безсмислен или нагласен. Безспорен факт е, че полуфиналите и финалите на Евровизия са огромно събитие, което се гледа от милиони. За мен винаги е бил леко обезкуражаващ предвидимият регионален вот и фактът, че букмейкърите винаги дават правилна прогноза за това кой ще спечели. Отстрани погледнато, често е въпрос на коя държава ѝ е "дошъл редът" или коя тема следва да бъде водеща и на показ точно в този момент.
Да си припомним 2018 и победата на иначе симпатичната Нета Барзилай с песен, която не блестеше почти по никой музикален показател, но имаше своя "коз" с посланието, че не трябва да се робува на наложения от медиите образ на прекалено слабите и изкуствено красиви модели (този "бунт" също беше подзет от шоубизнеса и "опитомен"). Това хубаво, но защо да е аргумент в един конкурс за песни?! И ако сега търсите да си припомните нейната песен, това е показателно (не е оставила следа). Тук ще кажа, че само година по-рано Португалия постигна първата си победа с… джаз.
След години на песни и изпълнители, които бяха агресивни, натрапчиви и демонстративни, Салвадор Собрал изпя тихо и дори леко неуверено "Amar Pelos Dois" и очарова всички, побеждавайки с най-голямата разлика в историята на конкурса. Да, ще контрирате вие, ама това стана, защото му предстоеше трансплантация на сърце, а хората обичат трогателните истории. И така да е, музикалният образ на Португалия в Евровизия и не само остава свързан с този аристократичен изпълнител и с неговата (и на сестра му) фина музика. И хората я помнят и до днес. Салвадор Собрал си е с ново сърце, което "помни какво съм писал преди", както самият той разказа при идването си на Джаз фестивала в Банско. Но това е друга тема.
Въпросът е как бихме искали да мислят за България в Европа.
Асоциациите при споменаването на страната ни са многопластови, но музиката играе много важна роля в тяхното формиране. И ако една Австрия може да си позволи да изпрати жена с брада, усещайки, че това е моментният печеливш ход, това е защото тя има изграден незаобиколим образ на родината на Моцарт, на виенския класицизъм, на държавата, от която идва Густав Климт (и тук можем да добавим с лекота още 20 образа, които ще си останат) и няма опасност да започнем да асоциираме Австрия само с Кончита Вурст. Не е така с България, тъй като образът ни в културно отношение е доста неустойчив по ред причини (обективни и субективни) и е нужно да се подходи внимателно, с разбиране, с добър вкус, с визия. Важно е кои щрихи ще бъдат подсилени отвъд вътрешните конфликти и борби за надмощие. А през последните години сме свидетели именно на това – на модели, които не работят, на привнесени екипи, които дори и с отлични български певци - както беше с Владимир Михайлов (като 1/5 макар) от изкуствено създадената формация Equinox, не успяват да изградят запомнящ се образ и естетически издържана музикална визитка. По моето скромно мнение, най-силното и ярко присъствие на България на конкурса Евровизия беше с песента "Вода" (независимо, че има две песни след нея с по-висока от позиция) – визията беше ефектна, ударните инструменти и тъпанът бяха органична част от представянето на Елица и Стунджи, а песента беше вихрена, умно направена, грабваща и наистина българска. Просто в тази година, в която май беше "ред на Балканите" да спечелят, се появи впечатляващата и покъртително изпята балада, представяща Сърбия, в чието сценично представяне имаше обаче и друг, немузикантски "statement", която наклони везните в тяхна посока. Но хубавото усещане остана – достойно представяне, смислено и запомнящо се.
И ето идва 2026, България се завръща, след тригодишно отсъствие, на юбилейната Евровизия и отново изборът на песен е, меко казано, странен. Първо, преминава през избор на изпълнител и то малко като от "домовата книга" за министър-председател – сред специално поканени от БНТ изпълнители (и две групи), които уж били най-слушаните и най-стриймваните. Видя се, че част от тях далеч не са в тази категория, което само по себе си не е минус, ако не бяха представени едва ли не като най-големите звезди на България. Липсваха други, наистина със звезден статус, многобройна публика и (най-вече) класа. Вторият проблем на цялата процедура (каква грозна дума в случая, но затова пък точна) беше предизвестеният победител. Сякаш нямаше значение кой как ще пее, кой е по-интересен, различен или подходящ да ни представя. Неяснотата при броенето на вота на публиката, мистериозните съобщения за китайска атака с милиони смс-и също не помогнаха. Добре, избраха Дара. Дара може да пее, Дара е ефектна (дали по достатъчно модерен начин, или по-скоро с остатъчна фолк естетика, тук грешката не е нейна), Дара е и много по-умна от очакваното, както и много естествена и приятна, когато ѝ се даде възможност. Но тя беше поставена в един образ, в който няма нищо вдъхновяващо. И когато беше избрана и песента с безумното заглавие "Bangaranga", която тя се опита да изпълни със съдържание в интервютата си по един чак трогателен начин, стана ясно, че отново няма анализ и визия за това какъв искаме да е образът на страната ни пред Европа и света. Искаме ли да сме "бангаранга" или предпочитаме да се използват, когато описват песента ни (и чрез нея нас), думи като естетика, финес, елегантност или пък устрем, полет, ярка образност, идентичност, великолепна хореография. Имаше момент, в който такава песен щеше може би да бъде актуална – ама той беше преди повече от 25 години, когато Елена Папаризу изпя "Number One", в която обаче пак имаше повече мисъл, стратегия и усет към момента.
В България има изключително талантливи, можещи композитори, има музиканти от световна класа, които са и красиви, и одухотворени, че и "отнасящи главата, и секси", както виждам, че описват Дара тези, които харесват тази стилистика. Има и такива, които умеят да правят аранжименти на световно ниво, без да оставят "чалга" привкус. И понеже стана ясно, че Финландия се сочи за един от фаворитите тази година – полезно ще е да се направи "дисекция" на комбинацията от популярен изпълнител наложен от музикален формат (и Дара тръгва от формат, да, въпросът е какво носи днешният ѝ образ) и ефектна цигуларка, учила в академията "Сибелиус" (престижно висше учебно заведение в света на класическата музика). И не казвам да започнем да копираме (не че нямаме страхотни цигулари, някои много силни и в cross-over-a), а да гледаме отвъд битовото и моментното, а стратегически и с визия. И да си припомним кои от победителите през тези 70 години са направили кариера и след това и защо като се каже Евровизия в съзнанието ни се появяват ABBA и (напоследък) Maneskin?! Разбира се, нищо не е еднозначно, нищо не е просто, нито пък случайно. Великобритания често е почти последна, независимо че британски певци и групи са сред най-големите в света. Но за тях Евровизия може би има друга стойност. Или по-скоро няма. Тук отново се появяват устойчивите образи и традициите, каквито ние тепърва трябва да създаваме сред представителите на другите държави в Европа. Защото при тях често битуват други стереотипи относно България и няма смисъл да ги подхранваме.
И понеже съм била поне два пъти на голям международен форум (не музикантски) по време на Евровизия, знам, че песните на всяка държава се обсъждат. Питали са ме "това ли е вашата музика", любопитни са били да разберат повече за изпълнителя и за музикалната среда у нас. Така че да, песента, която изпращаме да представя страната ни, оставя следи в образа на България в съзнанието на Европа. И се смесва с Казанлъшката гробница, Милчо Левиев, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Борис Христов, Николай Гяуров и, да, киселото мляко, с близостта на София с Витоша и Григор Димитров. Затова никак не е лесно. Но е важно. Не само за да спечелим Евровизия.
А когато му дойде времето това да станe, да е със стил.
Автор: Лилия Големинова
Гласували общо: 1 потребители