Естествено, Херкулес... е хвърлена ръкавица към вмирисаната политическа ситуация навсякъде по света. Тоталното безсилие да се изринат лайната, в които е затънало, хвърля в ужас човечеството от древността и отново днес. С жив оркестър и пародийно кабаре в оркестрината, с ироничните коментари на Мая Новоселска, сновяща в чаплиновския си костюм между вехториите, конструирани като инсталация от боклуци (ефектната сценография е на Никола Тороманов), с гротесковия Херкулес на Иван Бърнев и зомбираните герои, хипнотизирани от боклуците, спектакълът е имал всички предпоставки да стане добър. Екипът на Ивайло Христов е стъпил на здрав фундамент: пиесата е на близо 60 години, но днес звучи още по-актуално. Социален и политически експеримент, осмиващ модерни схващания чрез гръцка митология, зрелищен и провокативен - това е заключено в текста на големия швейцарски драматург. Но не всеки ключ става за тази ключалка.
Силен плюс са характерните образи на Тантал (Мая Новоселска), Херкулес (Иван Бърнев), Полибий (Марин Янев), Деянира (Стефания Колева), които освен плътно присъствие, имат и чудесно партньорство помежду си. Но не могат да вдигнат спектакъла върху раменете си и да го понесат. Друг плюс са сцените, пародиращи някои партийни нагласи и жестове от миналото, които се повтарят и днес. Музикалните интермедии с Васил Пармаков, Веселин Веселинов-Еко и други са приятни, но това не е достатъчно, за да звучат в крак с XXI век. Липсата на добър ритъм и динамика като цяло също е сериозен проблем. Но по-голям е отсъствието на мащаб и на размах, тоест на силна режисьорска и вертикална концепция, която да превърне спектакъла в нещо повече от поредица интересни сцени, подредени хоризонтално.
Текст Патриция Николова / Фотография Симон Варсано
Или как няма да дойде Спасителят, който ще ни измъкне от лайната
Режисьор: Ивайло Христов; сценография: Никола Тороманов; музика: Кирил Дончев; с Иван Бърнев, Мая Новоселска, Стефания Колева и още
„В изкуството или виждаш, или си сляп, но доказателствата на виждащия не важат за слепия." Думите на Фридрих Дюренмат са казани отдавна, но имат ехо в премиерата Херкулес и Авгиевите обори в Народния театър. Режисьор е Ивайло Христов. В тричасовия визуално пищен спектакъл старите истини за разваления механизъм на света звучат по начин, който се помни. С тази постановка един от най-играните автори в Европа се връща в националния ни театър. Но въпреки това има нещо, което със сигурност не достига - нито на Херкулес, нито на самия спектакъл.
Естествено, Херкулес... е хвърлена ръкавица към вмирисаната политическа ситуация навсякъде по света. Тоталното безсилие да се изринат лайната, в които е затънало, хвърля в ужас човечеството от древността и отново днес. С жив оркестър и пародийно кабаре в оркестрината, с ироничните коментари на Мая Новоселска, сновяща в чаплиновския си костюм между вехториите, конструирани като инсталация от боклуци (ефектната сценография е на Никола Тороманов), с гротесковия Херкулес на Иван Бърнев и зомбираните герои, хипнотизирани от боклуците, спектакълът е имал всички предпоставки да стане добър. Екипът на Ивайло Христов е стъпил на здрав фундамент: пиесата е на близо 60 години, но днес звучи още по-актуално. Социален и политически експеримент, осмиващ модерни схващания чрез гръцка митология, зрелищен и провокативен - това е заключено в текста на големия швейцарски драматург. Но не всеки ключ става за тази ключалка.
Силен плюс са характерните образи на Тантал (Мая Новоселска), Херкулес (Иван Бърнев), Полибий (Марин Янев), Деянира (Стефания Колева), които освен плътно присъствие, имат и чудесно партньорство помежду си. Но не могат да вдигнат спектакъла върху раменете си и да го понесат. Друг плюс са сцените, пародиращи някои партийни нагласи и жестове от миналото, които се повтарят и днес. Музикалните интермедии с Васил Пармаков, Веселин Веселинов-Еко и други са приятни, но това не е достатъчно, за да звучат в крак с XXI век. Липсата на добър ритъм и динамика като цяло също е сериозен проблем. Но по-голям е отсъствието на мащаб и на размах, тоест на силна режисьорска и вертикална концепция, която да превърне спектакъла в нещо повече от поредица интересни сцени, подредени хоризонтално.
Текст Патриция Николова / Фотография Симон Варсано