Вуйчо Ваньо

Класическата пиеса на Чехов е поднесена със самовар и тежки въздишки

Режисьор: Григор Антонов; сценография и костюми: Борис Далчев и Михаела Добрева; композитор: Христо Намлиев; със Свежен Младенов, Жана Рашева, Роберт Янакиев, Виттория Николова, Георги Златарев, Ивет Радулова, Гергана Кофраджиева, Йордан Ръсин, Боян Младенов

Чехов не е за всеки. Това може да си каже зрителят, докато гледа и слуша цели два часа фалшиви интонации, изречени от фалшиви лица със залепени фалшиви бради, докато фалшиви бавачки с фалшива любезност им предлагат фалшив чай.

В новия спектакъл на театър "Възраждане" героите на Антон Павлович са закрепостени във времето като жертви в капана на чувствата и в капана на историята - всъщност, в капана на режисьора Григор Антонов, за който Чехов и самоварът вървят ръка за ръка. А костюмите и декорът непременно трябва да изглеждат точно като отпреди един век. А мизансцените - да са статични. Защо?

Вуйчо Ваньо не е дори възстановка. На сцената на театър "Възраждане" този премиерен спектакъл е скромен опит да се проникне в болката и страданието, но по начин, който въпреки всички усилия остава далеч от чувствителността на модерния човек на 21 век. Въпреки болезнената актуалност на пиесата, от този спектакъл така и не става ясно, защо Вуйчо Ваньо е сред вечните пиеси на Чехов, а отговорът трепти много отчетливо в драматичния характер на времето и героите - драма, която не стига до публиката, поднесена с или без руски чай.

Свежен Младенов в ролята на Войницки е единственият, който успява да проникне не само в драматизма на изгубеното поколение, но и на предадената личност с жестоко пропиления живот. Само че "една птица пролет не прави". Нито образите на доктор Астров (Георги Златарев), нито Серебряков (Роберт Янакиев), нито Елена Андреевна (Виттория Николова), нито Соня (Жана Рашева), нито Маря Василевна (Ивет Радулова), нито бавачката (Гергана Кофарджиева) стигат до дълбочините, заложени в отделните пластове на великолепната пиеса. Повече се помни например третостепенният образ на работника Телегин (Йордан Ръсин), защото е истински, жизнен контрапункт на автоматизираната "драматичност". Останалите се движат и говорят механично - фалшивите и мелодраматични жестове и интонации, уморените лица, досадата, бавните и скучни мизансцени, безкрайното повторение нито за миг не са убедителни и интересни. Дългите паузи в спектакъла също не са "чеховски".

 

Дори да беше реализиран като "класически спектакъл" по класическа пиеса, точно този Вуйчо Ваньо стои драматично далеч от дълбокия дух на А. П. Чехов - достатъчно е да си спомним едноименния филм на Андрей Кончаловски от 1970 с участието на Сергей Бондарчук и Инокентий Смоктуновски в ролите на Астров и Войницки.

Този сезон на Чехов определено не му върви с българския театър. Проблемът е в тоталното разминаване с дълбоко нюансираната чувствителност на Чеховите герои, както и с драматизма на Чеховата епоха - нито истеричната, но празна Чайка на Явор Гърдев в театър "Азарян", нито новата мелодраматична, но бутафорна постановка на Вуйчо Ваньо в театър "Възраждане" могат да стигнат и извлекат дори наполовина това, което е заложено във вертикалната Чехова драматургия. Става дума за онази сърцевина на болката, за онзи вечно пулсиращ под спокойната повърхност, самовзривяващ се нерв, който беше извлечен от режисьори като Димитър Гочев например (мир на праха му). Останалото е упражнение а ла Чехов. Красиво, но скучно.

Текст Патриция Николова

Класическата пиеса на Чехов е поднесена със самовар и тежки въздишки

Режисьор: Григор Антонов; сценография и костюми: Борис Далчев и Михаела Добрева; композитор: Христо Намлиев; със Свежен Младенов, Жана Рашева, Роберт Янакиев, Виттория Николова, Георги Златарев, Ивет Радулова, Гергана Кофраджиева, Йордан Ръсин, Боян Младенов

Чехов не е за всеки. Това може да си каже зрителят, докато гледа и слуша цели два часа фалшиви интонации, изречени от фалшиви лица със залепени фалшиви бради, докато фалшиви бавачки с фалшива любезност им предлагат фалшив чай.

В новия спектакъл на театър "Възраждане" героите на Антон Павлович са закрепостени във времето като жертви в капана на чувствата и в капана на историята - всъщност, в капана на режисьора Григор Антонов, за който Чехов и самоварът вървят ръка за ръка. А костюмите и декорът непременно трябва да изглеждат точно като отпреди един век. А мизансцените - да са статични. Защо?

Вуйчо Ваньо не е дори възстановка. На сцената на театър "Възраждане" този премиерен спектакъл е скромен опит да се проникне в болката и страданието, но по начин, който въпреки всички усилия остава далеч от чувствителността на модерния човек на 21 век. Въпреки болезнената актуалност на пиесата, от този спектакъл така и не става ясно, защо Вуйчо Ваньо е сред вечните пиеси на Чехов, а отговорът трепти много отчетливо в драматичния характер на времето и героите - драма, която не стига до публиката, поднесена с или без руски чай.

Свежен Младенов в ролята на Войницки е единственият, който успява да проникне не само в драматизма на изгубеното поколение, но и на предадената личност с жестоко пропиления живот. Само че "една птица пролет не прави". Нито образите на доктор Астров (Георги Златарев), нито Серебряков (Роберт Янакиев), нито Елена Андреевна (Виттория Николова), нито Соня (Жана Рашева), нито Маря Василевна (Ивет Радулова), нито бавачката (Гергана Кофарджиева) стигат до дълбочините, заложени в отделните пластове на великолепната пиеса. Повече се помни например третостепенният образ на работника Телегин (Йордан Ръсин), защото е истински, жизнен контрапункт на автоматизираната "драматичност". Останалите се движат и говорят механично - фалшивите и мелодраматични жестове и интонации, уморените лица, досадата, бавните и скучни мизансцени, безкрайното повторение нито за миг не са убедителни и интересни. Дългите паузи в спектакъла също не са "чеховски".

 

Дори да беше реализиран като "класически спектакъл" по класическа пиеса, точно този Вуйчо Ваньо стои драматично далеч от дълбокия дух на А. П. Чехов - достатъчно е да си спомним едноименния филм на Андрей Кончаловски от 1970 с участието на Сергей Бондарчук и Инокентий Смоктуновски в ролите на Астров и Войницки.

Този сезон на Чехов определено не му върви с българския театър. Проблемът е в тоталното разминаване с дълбоко нюансираната чувствителност на Чеховите герои, както и с драматизма на Чеховата епоха - нито истеричната, но празна Чайка на Явор Гърдев в театър "Азарян", нито новата мелодраматична, но бутафорна постановка на Вуйчо Ваньо в театър "Възраждане" могат да стигнат и извлекат дори наполовина това, което е заложено във вертикалната Чехова драматургия. Става дума за онази сърцевина на болката, за онзи вечно пулсиращ под спокойната повърхност, самовзривяващ се нерв, който беше извлечен от режисьори като Димитър Гочев например (мир на праха му). Останалото е упражнение а ла Чехов. Красиво, но скучно.

Текст Патриция Николова

Гласували общо: 1 потребители