Изкуств(ен)о

Наскоро ми попадна обява за едно събитие в едно място, където един човек, известен с конкретно нещо, ще прави друго нещо. Или за един друг човек, който за негово лично нещастие стана популярен с недъга си и хора ще платят, за да се забавляват на негов гръб - малко като панаирите допреди 50-60 години и тяхното фрийкшоу.

Зад цялото това тра-ла-ла стои нежеланието ми да раздувам допълнително събития, които смятам за евтин трик за внимание. Или по-скъп, зависи от хонорара и периферните разходи. Но това ме накара да се замисля за пореден път за ценностите, за културните нужди, възпитанието, отношението към изкуството, неговите функции и какво, по дяволите, приемаме за изкуство.

По дефиниция изкуството е творческата интерпретация на човек за света или себе си посредством някоя от формите на естетическо възприятие и възпроизвеждане на впечатления. Наскоро имах разговор по темата с приятел, че всяко проявление на изкуството стои на основата на естетиката. Независимо от използваната от артиста форма - музика, картина, скулптура. Нито пък от епохата и течението - готика, барок, импресионизъм, кубизъм или съвременните изкуства. Нека бъда честен - смятам, че изкуството изпълнява функция и има мисия - възпитава естетика и обогатява духовно. Вярвам, че истинските творци са толкова важни за обществото, колкото учителите, лекарите или авиоинженерите (за това последното си мисля всеки път, когато съм в самолет).

Като човешко същество, но и като личност с определени вкус, стил и чувство за естетика, търся тези проявления на изкуството, които импонират на моята нужда и допълват микрокосмоса ми. Вярвам му тогава, когато усетя топката в гърдите и напрежението в слъзния канал, независимо дали пред картина на Майстора или Ван Гог, на концерт на Tori Amos или Dead Can Dance или по време на филм на Тарковски или Тим Бъртън. Творецът казва нещо, което звучи вярно за мен и хората, които са го приели в тяхната ценностна система.

И пак се връщам към събитията, които не споменах нарочно. Те повдигат логичния въпрос - това изкуство ли е? И заслужават ли вниманието, което им се отделя, дори и да приемем, че са директни провокации към разни псевдопуритани? И ако е така, носят ли поне съмнителната художествена стойност на снимката на разпятие в чаша с пикня Piss Christ (1987) на американския фотограф Андрес Серано? Или умишлената провокация на филми като Сало или 120-те дни на Содом на Пазолини или Беготен на Меридж, зад които обаче стоят силни послания, далеч над визуалната ексцесия? Реторични въпроси, разбира се. В нашия случай имаме пошлост, евтиния, кич и безобразие. Горе-долу в унисон с духовната нужда на публиката му. Но поглеждаме 90-те и възхода на чалгата и изненадата също се оттича в сутрешния канален поток.

В този ред на мисли се чудя каква е ценностната система на хора, които предлагат неназованите най-горе събития и какво търсят посетителите им. По какъв начин ги обогатява или целта е само пародиране и забавление? Защото ако е така, то тогава вече не говорим за изкуство, а за провокация. Провокация като самоцел, без естетическа и художествена стойност. Тук повдигам и въпрос към медиите, които тиражират информация за тези събития и пропускат някои наистина стойностни - сензацията ли е важна или журналистите са част от публиката, която търси такива проявления, за да изпита някакъв изнасилен шок? И защо покрай тези новини не се процежда информация и за друг тип събития? Чувал съм (и съм се сблъсквал впоследствие) с твърдението, че за „такъв тип изкуство тук няма хора". Не хора - липсва гласност. А ако това се поправи, може пък точно онези, за които са предназначени, да ги открият и да задоволят нуждата си и извън нужника. Но това вече е друга тема.

Естествено, всичко е субективно.

Наскоро ми попадна обява за едно събитие в едно място, където един човек, известен с конкретно нещо, ще прави друго нещо. Или за един друг човек, който за негово лично нещастие стана популярен с недъга си и хора ще платят, за да се забавляват на негов гръб - малко като панаирите допреди 50-60 години и тяхното фрийкшоу.

Зад цялото това тра-ла-ла стои нежеланието ми да раздувам допълнително събития, които смятам за евтин трик за внимание. Или по-скъп, зависи от хонорара и периферните разходи. Но това ме накара да се замисля за пореден път за ценностите, за културните нужди, възпитанието, отношението към изкуството, неговите функции и какво, по дяволите, приемаме за изкуство.

По дефиниция изкуството е творческата интерпретация на човек за света или себе си посредством някоя от формите на естетическо възприятие и възпроизвеждане на впечатления. Наскоро имах разговор по темата с приятел, че всяко проявление на изкуството стои на основата на естетиката. Независимо от използваната от артиста форма - музика, картина, скулптура. Нито пък от епохата и течението - готика, барок, импресионизъм, кубизъм или съвременните изкуства. Нека бъда честен - смятам, че изкуството изпълнява функция и има мисия - възпитава естетика и обогатява духовно. Вярвам, че истинските творци са толкова важни за обществото, колкото учителите, лекарите или авиоинженерите (за това последното си мисля всеки път, когато съм в самолет).

Като човешко същество, но и като личност с определени вкус, стил и чувство за естетика, търся тези проявления на изкуството, които импонират на моята нужда и допълват микрокосмоса ми. Вярвам му тогава, когато усетя топката в гърдите и напрежението в слъзния канал, независимо дали пред картина на Майстора или Ван Гог, на концерт на Tori Amos или Dead Can Dance или по време на филм на Тарковски или Тим Бъртън. Творецът казва нещо, което звучи вярно за мен и хората, които са го приели в тяхната ценностна система.

И пак се връщам към събитията, които не споменах нарочно. Те повдигат логичния въпрос - това изкуство ли е? И заслужават ли вниманието, което им се отделя, дори и да приемем, че са директни провокации към разни псевдопуритани? И ако е така, носят ли поне съмнителната художествена стойност на снимката на разпятие в чаша с пикня Piss Christ (1987) на американския фотограф Андрес Серано? Или умишлената провокация на филми като Сало или 120-те дни на Содом на Пазолини или Беготен на Меридж, зад които обаче стоят силни послания, далеч над визуалната ексцесия? Реторични въпроси, разбира се. В нашия случай имаме пошлост, евтиния, кич и безобразие. Горе-долу в унисон с духовната нужда на публиката му. Но поглеждаме 90-те и възхода на чалгата и изненадата също се оттича в сутрешния канален поток.

В този ред на мисли се чудя каква е ценностната система на хора, които предлагат неназованите най-горе събития и какво търсят посетителите им. По какъв начин ги обогатява или целта е само пародиране и забавление? Защото ако е така, то тогава вече не говорим за изкуство, а за провокация. Провокация като самоцел, без естетическа и художествена стойност. Тук повдигам и въпрос към медиите, които тиражират информация за тези събития и пропускат някои наистина стойностни - сензацията ли е важна или журналистите са част от публиката, която търси такива проявления, за да изпита някакъв изнасилен шок? И защо покрай тези новини не се процежда информация и за друг тип събития? Чувал съм (и съм се сблъсквал впоследствие) с твърдението, че за „такъв тип изкуство тук няма хора". Не хора - липсва гласност. А ако това се поправи, може пък точно онези, за които са предназначени, да ги открият и да задоволят нуждата си и извън нужника. Но това вече е друга тема.

Естествено, всичко е субективно.

Гласували общо: 1 потребители