Чувам най-добрите гласове на моето поколение да вият

„Викаме, викаме.“ , „Давайте още! Бунт срещу системата. Не на управляващите – не ги искаме! Нека си вървят!“ , „Промяна!“, „Оставка!“ „ #КОЙ?“

Всеки ден всички вкупом на протест, защото в нашата България всичко с протести се оправя…е, поне така ни учат най-добрите от нас, смелите. Ония, които ни повеждат смело в точния момент и които неспирно ни поучават. Българите имаме нужда да бъдем събирани и повеждани, имаме нужда дори и в собственото си недоволство да бъдем насочвани. Това сме научили през времето, това и правим. Ако не ни поведат, не взимаме отношение, траем си. Стоим си кротко вкъщи, хапваме си шопската салата с турските домати, пием си българската ракия от китайските чаши и планираме почивните си дни около националните празници на кой гръцки остров ще бъдат прекарани. На това също ни научиха най-добрите. Те знаят по-добре от нас, те са по-висши. Ама нали човек се учи докато е жив. Слава Богу, че имаме кой да ни учи неуморно. Да живеят съвременните будители от моето поколение!

Преди няколко години най-добрите се заеха да ни пробуждат. Усетиха недоволството ни и ни убедиха да го пренесем от дивана пред телевизора към площада пред Народното събрание. Научиха ни, че за да бъдем чути, трябва да вдигнем шум. Всичко се превърна в масова демонстрация на обществено недоволство. Те – на челни позиции, а ние плътно зад тях. Надигна се страшен 400-дневен вой. И бяхме убеждавани, че вием геройски като вълци, че самите ние сме герои, които чрез смелия си вой спасяват България. Четиристотин дни не спряхме. Четиристотин дни бяхме презирани от властта, станахме известни в съседните държави (с някои действия дори станахме за смях), но в своите очи ние бяхме смели, силни, героични. В крайна сметка успяхме – постигнахме целта си и правителството падна. Най-накрая разклатихме статуквото. Само че се оказа, че не сме готови за промяна – преизбрахме го. Най-добрите се разочароваха. И ние се разочаровахме. Нелогично, нали?

От този момент нататък, най-добрите разбраха, че вълната на общественото недоволство може да бъде яхната много лесно и още по-лесно може да бъде насочена. Достатъчно е само да ни убедят, че се борим срещу страшен враг, че извършваме геройство. За грандиозни масови прояви сме винаги готови. И как няма да сме! Всеки иска да бъде герой! Само че в днешно време геройството се изразява в просто надаване на вой и дружно мрънкане по улиците, по кафенетата, по социалните мрежи. Най-добрите дават тон и дирижират, а ние всеки път сме готови да дадем най-доброто от себе си, да изпеем своята лебедова песен. Само че, вместо да създадем красиви нежни звуци, ние грачим като объркан бургаски гларус извън туристическия сезон. И така свикнахме да си грачим, защото и най-добрите го правят редовно, а щом са най-добри, значи това е най-доброто, което трябва да следваме, защото, както казват по-висшите от нас: „Това е нивото!“.

Изобщо не се замисляме, че имаме много хубава поговорка останала от прародителите ни неслучайно: „Куче, което много лае, не хапе“ и хич не искаме да си помислим колко приложима е в конкретния случай. Викахме срещу масовата миграция на българи в чужбина, изобретихме термина „изтичане на мозъци“, но самите ние не изключваме идеята, че все пак може да заминем, ако статуквото не се промени. Това също го научихме от съвременните будители. И те и ние сме си подали заявленията за зелена карта, ей така, за всеки случай и ако ни се усмихне късметът – куфарът, самолетът и „те другите да се оправят – аз вече съм уреден!“. Викахме и срещу убиването на родното производство, но самите ние, вместо да го подкрепяме, си ядем шопската салата с турските домати, обличаме се в италианските марки, ходим на море в Гърция, на пазар в Румъния, пием руска водка с американска кока кола. И това научихме от най-добрите. Защото те диктуват модата, диктуват „лайфстайла“. Вием вкупом с тях геройски, защото само така ще „достигнем нивото“.

Някои от нас са наясно, че най-добрите познават добре историята. И черпят вдъхновение от нея. В миналото точно благодарение на факта, че сме били поведени, че ни е била показана посоката, сме пожелали свободата си. Тогава сме следвали водачи, идеи и сме вярвали. Само че днес е различно. Ботев и Левски отдавна ги няма. Няма и да ги има повече. Най-добрите, колкото и да живеят живота си на гениални водачи, борещи се за свобода и едно по-добро съществуване, си остават просто шепа хора, добре ориентиращи се във времето и настроенията. Сами надали ще успеят, затова разчитат на нас, послушните. А ние им служим вярно и неотлъчно, защото копнеем да бъдем в крак с времето и да надигаме страшен вълчи вой. Дали обаче наистина е вълчи, или е по-скоро ще се окаже овчи, съвсем скоро, подозирам, ще разберем.

„Викаме, викаме.“ , „Давайте още! Бунт срещу системата. Не на управляващите – не ги искаме! Нека си вървят!“ , „Промяна!“, „Оставка!“ „ #КОЙ?“

Всеки ден всички вкупом на протест, защото в нашата България всичко с протести се оправя…е, поне така ни учат най-добрите от нас, смелите. Ония, които ни повеждат смело в точния момент и които неспирно ни поучават. Българите имаме нужда да бъдем събирани и повеждани, имаме нужда дори и в собственото си недоволство да бъдем насочвани. Това сме научили през времето, това и правим. Ако не ни поведат, не взимаме отношение, траем си. Стоим си кротко вкъщи, хапваме си шопската салата с турските домати, пием си българската ракия от китайските чаши и планираме почивните си дни около националните празници на кой гръцки остров ще бъдат прекарани. На това също ни научиха най-добрите. Те знаят по-добре от нас, те са по-висши. Ама нали човек се учи докато е жив. Слава Богу, че имаме кой да ни учи неуморно. Да живеят съвременните будители от моето поколение!

Преди няколко години най-добрите се заеха да ни пробуждат. Усетиха недоволството ни и ни убедиха да го пренесем от дивана пред телевизора към площада пред Народното събрание. Научиха ни, че за да бъдем чути, трябва да вдигнем шум. Всичко се превърна в масова демонстрация на обществено недоволство. Те – на челни позиции, а ние плътно зад тях. Надигна се страшен 400-дневен вой. И бяхме убеждавани, че вием геройски като вълци, че самите ние сме герои, които чрез смелия си вой спасяват България. Четиристотин дни не спряхме. Четиристотин дни бяхме презирани от властта, станахме известни в съседните държави (с някои действия дори станахме за смях), но в своите очи ние бяхме смели, силни, героични. В крайна сметка успяхме – постигнахме целта си и правителството падна. Най-накрая разклатихме статуквото. Само че се оказа, че не сме готови за промяна – преизбрахме го. Най-добрите се разочароваха. И ние се разочаровахме. Нелогично, нали?

От този момент нататък, най-добрите разбраха, че вълната на общественото недоволство може да бъде яхната много лесно и още по-лесно може да бъде насочена. Достатъчно е само да ни убедят, че се борим срещу страшен враг, че извършваме геройство. За грандиозни масови прояви сме винаги готови. И как няма да сме! Всеки иска да бъде герой! Само че в днешно време геройството се изразява в просто надаване на вой и дружно мрънкане по улиците, по кафенетата, по социалните мрежи. Най-добрите дават тон и дирижират, а ние всеки път сме готови да дадем най-доброто от себе си, да изпеем своята лебедова песен. Само че, вместо да създадем красиви нежни звуци, ние грачим като объркан бургаски гларус извън туристическия сезон. И така свикнахме да си грачим, защото и най-добрите го правят редовно, а щом са най-добри, значи това е най-доброто, което трябва да следваме, защото, както казват по-висшите от нас: „Това е нивото!“.

Изобщо не се замисляме, че имаме много хубава поговорка останала от прародителите ни неслучайно: „Куче, което много лае, не хапе“ и хич не искаме да си помислим колко приложима е в конкретния случай. Викахме срещу масовата миграция на българи в чужбина, изобретихме термина „изтичане на мозъци“, но самите ние не изключваме идеята, че все пак може да заминем, ако статуквото не се промени. Това също го научихме от съвременните будители. И те и ние сме си подали заявленията за зелена карта, ей така, за всеки случай и ако ни се усмихне късметът – куфарът, самолетът и „те другите да се оправят – аз вече съм уреден!“. Викахме и срещу убиването на родното производство, но самите ние, вместо да го подкрепяме, си ядем шопската салата с турските домати, обличаме се в италианските марки, ходим на море в Гърция, на пазар в Румъния, пием руска водка с американска кока кола. И това научихме от най-добрите. Защото те диктуват модата, диктуват „лайфстайла“. Вием вкупом с тях геройски, защото само така ще „достигнем нивото“.

Някои от нас са наясно, че най-добрите познават добре историята. И черпят вдъхновение от нея. В миналото точно благодарение на факта, че сме били поведени, че ни е била показана посоката, сме пожелали свободата си. Тогава сме следвали водачи, идеи и сме вярвали. Само че днес е различно. Ботев и Левски отдавна ги няма. Няма и да ги има повече. Най-добрите, колкото и да живеят живота си на гениални водачи, борещи се за свобода и едно по-добро съществуване, си остават просто шепа хора, добре ориентиращи се във времето и настроенията. Сами надали ще успеят, затова разчитат на нас, послушните. А ние им служим вярно и неотлъчно, защото копнеем да бъдем в крак с времето и да надигаме страшен вълчи вой. Дали обаче наистина е вълчи, или е по-скоро ще се окаже овчи, съвсем скоро, подозирам, ще разберем.

Гласували общо: 1 потребители