Улови мига, отдай се

icon
Sofialive.bg

Видях я за пръв път на спирката на петицата. Беше към 3 следобед, а температурата беше поне 30 градуса. Тя чакаше трамвай и май жегата никак не й пречеше - беше се облегнала спокойно на оградата зад спирката, кръстосала дълги прави крака, обути в къси дънкови панталонки, носеше бяло потниче, а над украсеното с лунички и чипо носле лице, сянка й правеше кокетна сламена шапка. Чакаше, не гледаше конкретно никого и нищо и с наслада отхапваше от сладоледа, чиято опаковка още беше в ръката - стилната тъмна опаковка на новия Boss Beyond. Мацка с отношение по всички параграфи.

Дали я заговорих? Разбира се, че не! Стоях като парализиран и просто се опивах от присъствието й от другия край на булеварда. Като апликирана стоеше в следобедната жега, сякаш недокосната от нея. Трамваят дойде и тя, изяла вече сладоледа и прибрала клечката и опаковката му в чантичката си, се качи изящно по стъпалото и потъна в синкавия мрак на мотрисата.

Втората ни среща беше наистина среща. Случи се миналата седмица, няколко дни, след като я видях на спирката. Беше прибрала светлокестенявата си коса на кок, беше с големи тъмни очила и ленена рокля, но веднага я познах. Тази безметежност, която излъчва, присъствието й, което сякаш е отсъствие от реалността - грациозна в своята небрежна замечтаност. Вървеше пред мен по малка софийска уличка и очевидно търсеше някакъв адрес. Спря една жена, попита я, жената повдигна рамене и отмина. Този път усетих, че в жестовете й има напрежение - явно трябваше да се ориентира спешно. Излязох от вцепенението, усетил, че това е моментът, който ми се отдава за втори път и реших да не изпускам шанса, а да го грабна.

Приближих я, колкото се може по-нехайно, спрях я с жест и я попитах любезно дали е изгубила нещо. Тя се усмихна и ме спечели напълно. Каза, че има среща за работа и ако я пропусне вероятно ще й се наложи да прекара лятото извън София. Слава Богу, знаех къде точно се намира кантората, която търси - все пак с единия от двамата адвокати в нея сме приятели от гимназията. Казах й, че дори е в моята посока и я заведох до стъклената синя врата на номер 18. И в импулсивен порив й споделих, че нямам бърза работа и я поканих на сладолед след интервюто. Тя отново извади чаровната си усмивка и хлътна в кантората, без да казва нищо. Какъв глупак съм! Как можах така да атакувам момиче, което познавам от пет минути?! Разбира се, че няма да се появи. Седнах на една пейка в градинката наблизо и сигурно половин час се чудих какво и защо направих, когато телефонът ми извибрира в джоба. Sms от непознат номер. Съобщението гласеше: „Имам нова работа, а бъдещият ми шеф Станислав ми даде номера ти. Сладоледът е от мен, ела след пет минути пред кантората. Яна".

Отне ми поне минута преди да спра треперенето на ръката, да прибера телефона и да хукна обратно към кантората на Станислав и Пламен. Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как приятелят ми от тийнейджърските ми години пожелава хубав уикенд на Яна и ми смигна, преди да влезе обратно. И сладоледът след това беше най-хубавото нещо, което съм вкусвал от години! Да споменавам ли, че беше Boss Beyond?

Докато пиша сега, Яна си взима душ, чувам водата. Ще ходим на опера в парка на Военната академия. Мисля да загася компютъра и да сляза до магазина, за да я изненадам с един сладолед, когато излезе от банята. Boss Beyond, разбира се. Защото улових мига.

boss beyond image


От Ивайло Александров