Не е зле за момче без талант

Не е зле за момче без талант

Нямам талант, а всичко ми се случи

Накрая на никого не му дреме дали имаш талант, или не. Всички се озоваваме на едно много яко място, на което на никого наистина не му дреме. А ако вземем да се огледаме малко и сега, пак ще стигнем до извода, че сега нещата стоят по същия начин. Всичко, намиращо се между тук и там, между сега и после, е един леген, пълен с гореща вода - знаеш, че ще си топнеш краката в него, ама пак го наричаш бабини деветини.

Преди седмица осъзнах, че нямам талант. Всичките пари, които бяха хвърлени от родителите ми по уроци за рисуване, накрая се оказаха излишни. Хората на изкуството му се отдават напълно даже когато спят - аз не бях така. Понякога рисувах насила, само за да оправдая средствата, а в други моменти изпитвах нуждата да нарисувам нещо, за да зарадвам някого. Много рядко всичко идваше от вътре. Повечето пъти външният натиск се оказваше двигателят на всяко мое движение с четка в ръка. И това ме караше да се чувствам невдъхновен.

По едно време правих фокуси. Даже се запознах с Астор, за да ми дава насоки. Занимавах се с актьорско майсторство и изнесох цял моноспектакъл пред публика от повече от петстотин човека. Нашите закъсняха и така и не го видяха. Снимах малки поредици от клипове в YouTube, писах провокативни литературни анализи на песни на Гери Никол. Започнах да правя фотосесии. Правих буквално всичко, което можеше да се прави.

Преди седмица, точно преди да осъзная, че нямам талант, най-сетне някой външен човек ми потвърди, че нямам талант. Досега всички ми говореха колко съм талантлив, само заради нещата, които бях направил. С две марки за дрехи зад гърба ми, немалко блогове, върху които съм работил, много, наистина много фотосесии, на които съм бил стилист, безброй статии и есета, които съм изписал, аз най-сетне наистина разбрах, че нямам талант. Учудващо за мен, даже окото ми не мигна.

Въпреки липсата на реакция от страна на егото ми, започнах да се връщам назад. Нямаше как да нямам нито един талант. Нито един. Това е невъзможно. Буквално преди няколко дена успях да се спазаря с един човек да ми продаде един пръстен за 7 лева вместо за 70. И това не ми стигна. В Милано ми продадоха чанта на тройно по-ниска цена, защото казах на жената, че ще пренаредя витрината на магазина й така, че да влизат повече клиенти (беше пазарен ден, цялата улица беше пълна с хора, а магазинът й - празен). На следващия ден се върнах и ми продаде гривна за 5 евро от 60, защото цялата витрина беше изкупена.

Продължавах да ровя в миналото, за да намеря талант, но вече започвах да звуча смешно. Рових в девет кладенеца за вода, а кофата ми все още беше по-празна, отколкото портмонето ми ден преди заплата. Отново започнах да търся в архивите: като малък танцувах много добре на Макарена. Не, и това не е талант. Пак преговорих рисуването, фокусите, актьорското и всичко след тях. Нямах нещо, което да крещи “безвремие”, защото талантът наистина е нещо безвременно.

Точно тогава ме удари едно велико прозрение и се запитах: има ли как талантът ми да е просто да живея? Наистина нямах абсолютно никакви познания по това, с което се занимавам, а всичко се получаваше. Това, което правех аз абсолютно инстинктивно, рисковано, ако искаш го наречи, хората го учеха в университет по пет години, и накрая пак не им се случваха нещата. Даже по едно време си бях уредил стаж по право, а бях на 16. Все още не знам как стана. Присъствах на няколко дела за развод и едно, където една жена съдеше съседа си, защото няколко пъти й изпочупвал саксиите с цветя.

Нямаше какво да бъде. Имах един талант и той беше таланта да живея по някакъв начин, който даже на разбирах. И да се заобграждам с правилните хора. Дори не знам как покрай всичките неща, които вършех, имах време да живея както успявах. Опитах се да се сетя за последния момент, когато наистина си починах, но единственото, за което се сетих, беше, че работих даже на Бъдни вечер. 

И какво като нямам талант, запитах се. В моя случай нямаше никакво значение дали имам, или нямам. Съществуват хора, които имат нечувани таланти, и животът им се стича така, че накрая ги пропиляват. Аз даже нямах какво да пропилявам. За мен лошото и доброто, правилното и грешното, и всички останали полюсни идеали се бяха превърнали в едно; бяха се сляли. А навярно и талантите ми се бяха сляли дотолкова, че вече между тях нямаше граница: или бяха безброй много, или нямаше нито един.

Всичко накрая се сведе до едно: няма значение дали имаш талант, ако просто знаеш как да живееш. А научиш ли се как да живееш, всеки талант, който си имал, просто спира да има значение. И всичко става едно. Едно и еднакво, неразграничимо навсякъде.

Снимка: Филип Владинов


Христо Станчев

Коментари

Какво друго от Градът

Роди ме, мамо, българин, па аз сам ще се нервирам

Кратък преглед на чуждото и нашето

Есен в София: рози и контрольори

Есента в София събужда контрольорите. Избират ги с кастинг.

Поздрави от зелен Ню Йорк

Писа ни Радина Цачева

Най-четени!

Образователната ни система ражда келеши

Честит 15 септември, ама к'во

2016 - годината, в която рокът не умря

А тези албуми са категорично доказателство за дълголетие и пращящо здраве

Ганчо Кожухаров-Бабата

Фейсбукът му е Бабата Кефи и това ни говори много

Роджър Уотърс отново в България

Чака ни вечер с музиката на Pink Floyd догодина

Тъпо ти е? Започни да гледаш Narcos.

4 причини да започнеш да гледаш един от най-добрите сериали на Netflix

5 неща, които само една майка ще разбере

Да си майка не е лесно, но си заслужава

Есен в София: рози и контрольори

Есента в София събужда контрольорите. Избират ги с кастинг.

Powerpuff Girls вече са четири

За да е угодно на съвременната аудитория, новото момиче е чернокожо

От общината