Когато през януари първата ми котка почина на почти 18 години, знаех две неща. Първото беше (и още е), че много ще ми липсва. Второто - че със сигурност отново ще гледам котка вкъщи. Това, което не очаквах, беше едно коте да ме спечели толкова скоро, след като в една ледена сутрин, къртих с кирка скованата от студ пръст под ореха в ъгъла на двора на село, за да погреба Мърфи.
Мърфи дойде у дома в началото на лятото на 1999. Намери си я сестра ми на село. Пристигна вкъщи и се настани като принцеса. Или по-скоро като Роня, дъщерята на разбойника. Малко, изключително чаровно пухкаво топче с нокти и зъби и изящно котешко лице. Тя беше и първото животно, което се настани вкъщи и тепърва трябваше да свиквам да съжителствам с друго същество - животинка, която не разбира нещата като човек, която си има собствен ритъм и режим. Или тотално отсъства такъв. Но и бързо кликнахме един към друг и когато на 3 години се наложи да я кастрираме, си дадох сметка колко ме е грижа за нея. Защото, когато я заведохме да й махнат конците, раната се отвори, червата й се изсипаха на масата и докторът я сглабя над 2 часа и то след 2 силни упойки, за да я накара да заспи. Обясни, че вероятно два дни само ще лежи, ще спи и няма да яде. Само че още с влизането вкъщи Мърфи се опита да се изправи на крака и тъй като задните й бяха парализирани от анестезията, ги влачеше като отсечени след нея, но държеше да ходи, да се движи, да живее. Разходи се залитайки, пълзейки, накрая хапна и се опита да се покатери на леглото ми, където обичаше да спи. Така й треперих, че, уплашен да не я притисна насън, няколко нощи я държах на леглото ми, а аз спях на пода върху одеяла, с ръка върху котката, за да съм сигурен, че е окей.
Мърфи беше своенравно коте - не се плашеше и криеше от гости, имаше си любими неща за правене (катерене по мебели и сваляне на тапети) и неща, които не понася (банята и прекаленото внимание). И все пак, макар и чешит, търсеше компанията ми и ми се сърдеше, когато за пореден път изчезвах от вкъщи за няколко дни и, знаейки, че дисковете ми са ми важни, намираше начин да опикае някой кашон, за да ме накаже за отсъствието ми.
След като Мърфи почина, трябваше да мине доста време, за да свикна с тишината нощно време и липсата на любопитното „Мяу!”, което ме посрещаше всеки път, когато се прибирах вкъщи. И знаех, че ще отнеме още доста, преди да прибера следващото мяучещо-мъркащо същество с характер вкъщи.
Да, ама не. Някъде през април, докато скролвах из Facebook фийда, ми попадна споделена от Анна Манолова публикация за коте, което е с тежко заболяване на носоглътката - стените й постоянно се сраствали и се налагали операции - четири на брой. Освен това котката развила коронавирус - вирус, който, както е при хив-позитивните хора, може да стои в организма, без да доведе до заболяване, но да се предаде лесно на друго животно. И се налагаше котето да поживее в приемен дом, докато изчисти вируса и да се нанесе при осиновителите си, които имаха вече котка. Е, тази снимка на Луничка ме грабна за сърцето и ме накара веднага да пиша на Летс Адопт и да им предложа да приема котето временно.
Луничка дойде в една неделя и след един ден вече обикаляше господарски апартамента и още от втората вечер реши, че най-много обича да спи на стола ми. Независимо дали аз съм в него или не. Невероятна чаровница и свръх енергично коте, което беше събрало енергия от месеците в клиниката и клетката, довели и до забавения й растеж, сега тя имаше простор, храна и обич, за да расте и да се радва на вече безоблачно котешко детство. А най-любимо й беше да провежда изненадващи среднощни футболни турнири, които започваха към 4 сутринта и приключваха малко след 5. Игрището й включваше цялата стая и коридорите, а за топка й служеха станиолово топче и вакумна лепка за четка за зъби, с които Луничка изключително ловко успяваше да тича из целия апартамент, финтирайки между всевъзможни препятствия. Честно, не бях виждал коте, което толкова умело да си служи с лапите. И тъкмо, когато вечe, жаден за сън тръгвах да обезопасявам терена и котката, тя се тръшкаше в леглото до мен, за да ме приспи за още час-два сън с равномерно мъркане.
След около два месеца Луничка изчисти вируса от организма си и отиде в постоянния си дом, където съжителства с пухкавия си заварен брат Съни. Сега, под грижите на Лили е станала здрава, голяма и красива котка. Казвам го от личен контакт, тъй като ходя на гости, за да виждам котето.
И така, след Луничка котешката празнина вкъщи се запълни от третата котка в живота ми, отново напълно различна от предните две. Този път и много специално коте. От Летс Адопт ме попитаха дали искам да се грижа за Рони - трицветна чаровница, останала по неясни до днес причини без предни крачета и то високо над лактите. Само че доктор Златинов от Централна Ветеринарна Клиника, вече веднъж създал бионик задни крачета за котарака Пух, превърна Рони първото в света коте с предни бионик лапи. Или, както й казваме галено, създаде Робокот.
Рони е изключително любвеобилна и социална котка. Търси човешкото внимание и мяука, когато при нея има някой, докато не бъде гушната. Но и прекрасно съзнава докъде е границата на търпението и ако не й обърнеш внимание, след 2-3 минути млъква и те оставя на мира.
Първите й няколко вечери вкъщи беше стресирана, но изключително бързо се научи да се катери по възглавниците, които подреждам около леглата, за да може да ги използва за стъпала и да се качва и да слиза по тях. И обича да играе с кабел от стар телефон, като го подхвърля с уста и се търкаля по гръб с него, опитвайки се да го хване с двете си протези.
Адаптивността, борбеността и жизнеността на тези животни са впечатляващи и трогателни. Рони и до днес живее при мен - вече над три месеца и винаги спи гушната, освен ако не е заспала върху възглавница до леглото и я мързи да стане. Чудех се как ли ще изпълнява процедурата с котешката хигиена преди сън - дали ще оближе протезите си, за да измие лицето или ще опита със задните крака? Отговори ми, като облиза юмрука ми и си отърка главицата в него. Повтори го няколко пъти и заспа, мъркайки.
Рони се влюби и в селото ни. Доста често я водим там за няколко дни и тя обожава да се излежава на леглото в хола на първия етаж, а после да излезе на двора, да се разходи около къщата и да се прибере обратно на леглото. И така няколко пъти на ден.
Разбира се, животът с животно с физически недъг изисква внимание и приспособяване и от теб. Свикваш с мисълта, че до леглата винаги ще има възглавници. Установяваш, че не може да се навежда ниско, за да се храни и да пие вода и поставяш купичките на нивото на бедрата й. Изрязваш ниско кашон, за да може да го прекрачва и да го ползва за тоалетна. И все пак това е нищо, сравнено с доверието и любовта, които своенравно животно, каквото е котката, ти дава.
Затова и аз, и всички в екипа на Sofia Live заставаме зад мотото “Adopt, don’t shop”. Защото навсякъде има животни, които вече са родени и се борят за мястото си на този свят. А едно от най-хубавите неща в живота е да се срещнеш с такъв борец и да споделите пътя си заедно.
Коментари