Дрехите ментета са по-малък проблем от хората, които ги носят

Дрехите ментета са по-малък проблем от хората, които ги носят

Една история за истинското, фалшивото и всичко по средата

Говорих си с баба ми за войната. Тя до ден днешен помни как първите бомбардировки над София от войната започнали, как взела аварийния куфар и как още на следващата сутрин пътувала с майка си и сестра си в камион към Етрополе. Там останала няколко години, а баща й останал тук, в София, за да работи като пощальон. Виждала го прекалено рядко. В последствие тя сама успява да осъзнае колко много й повлиява това. Разказва ми как немалко пъти сънувала една много красива градина с черешови дръвчета, където с децата играли на воля след като се прибирали от училище. Даже ми каза как закачила ръкавиците си на едно от дръвчетата и години след това те още били там. Помни всичко от този сън, не заради това колко силно визуален и стимулиращ е бил той, а просто защото все още го сънува. Години след войната баба ми все още сънува, че е дете и че е на същата черешова градина с приятелите си, които много отдавна са си заминали, и с черешовите дръвчета, които не толкова отдавна са се превърнали в желязната фасада на блока, който е построен там. Черешовата градина, каза ми тя, много ми напомня и на баща ми. Ароматите, мократа трева и слънцето “леко отдясно, но пак по средата и отгоре” пекло толкова силно, че кожата й все още се прогаря там като се сеща. Даже си прекарва дясната длан по лявата ръка, щом заговори за черешите. И за черешите, и за баща си.

Запитах се дали и аз имах нещо толкова истинско, и едновременно толкова нереалистично, колкото съня на баба ми за черешовата градина. Не само се питах, но и зарових, мъчих се и не спах четири нощи заради софийските жеги, и пак не можах да се сетя. Именно защото не можах да намеря нещо едновременно истинско и нереалистично, стигнах до заключението, че проблемът на нашето поколение не идва от прашасалите шкафове, конфитюрите или войните. Проблемът на нашето поколение идва само и единствено от нас. И от прекалено многото информация, с която сами си пълним главите.

И точно там, в този красив сблъсък на личното и излишното, се раждат хората ментета. Не ме разбирайте погрешно. Няма нищо лошо в това да си менте. Но именно те са тези, които са толкова откровени към себе си, но излишно неоткровени към всичко останало. Тези, които не осъзнават, че всичко си го правят сами и въпреки това не могат да се научат да поемат отговорност за собствените си действия, провали и лъжи.

За деветнайсетте пъти, в които съм обиколил около слънцето, съм разбрал едно: всяка истина си има противоистина - нещо, което да я контрира. Всяка лъжа си има друга лъжа - такава, която да я допълва. Това са двете неща, които, оказва се, движеха и моя живот. Противоистините нямат нищо общо с лъжите, а истините винаги бяха толкова дълги за писане, че като доближеше понеделник и времето за редакторската ми бележка, просто предпочитах да легна и да не мърдам цял ден.

Този път обаче, темата беше малко по-сериозна и изискваше малко повече от мен, отколкото очаквах. Затова започнах именно от началото. Исках да намеря трите лъжи, които най-много бяха останали в съзнанието ми. Трите лъжи, които правеха и мен човек менте. Оказа се, че не беше чак толкова трудно. Помним си лъжите даже повече от добре, просто мозъците ни предпочитат да играят с нас на руска рулетка и да ни опират пистолет в главите всеки път, когато започнем да въртим колелото. Надявам се схващате иронията мозък-глава.

И така се роди идеята за истинското, фалшивото, и всичко по средата. Замислих се: не бяхме ли всички прекалено обзети от някаква идея да поддържаме фасада за пред хората, която дори не ни изиграва картите добре? Слагаме един мощен филтър и кръщаваме всичко с имена, които нямат нищо общо с истината. Огледах се наоколо и осъзанах, че всички сме заобиколени от такива хора през цялото време. И всички сме тези хора успоредно с това. Просто бягаме от фактите и предпочитаме да не говорим за тях.

Като малък не спирах да си играя с кукли, а първата лъжа, която някога изрекох, беше към майка ми. Няма да забравя как веднъж бяхме отишли да пазаруваме в РУМа и тя ми купи един комплект от кукли на Феноменалните. Счупих две от тях още на следващия ден и после й казах, че го е направила Русана от детската ми градина. Тя се вбеси и ми каза, че повече кукли няма да ми купи и си спази думата. Единствените подаръци, които получавах до края на кукленския ми период, бяха от дядо ми и то само по празници. Даже си спомням как на един мой рожден ден ми подари цяла къща с кукли Барби. Тя беше розова, а аз бях най-щастливото деветгодишно момче с наднормено тегло на целия свят.

И сега съм много щастлив, просто теглото ми е малко или много по-нормализирано. А къщата ми за кукли вече от години е забравена. Така го искаха и те. Бях момче и с кукли не можеше да си играя. Затова към днешна дата ги обличам по фотосесии.

Втората лъжа, която някога изрекох, беше към баща ми. Казах му, че ще му се обадя. Изнесе се от нас, когато бях на 7, а всичките пъти, в които не си вдигнах телефона, беше защото бях много повече обиден, отколкото оставен. Когато вече бях на 9 нещата се стекоха така, че аз си счупих ръката, а той се появи с роза в спешното на Пирогов.

И сега от време на време се появява с роза, но не в Пирогов. Слава богу ръка от тогава не съм си чупил. И от това бях успял да си взема нещо нещо и го бях усвоил чак до клетките. Едно от любимите ми неща и сега беше да не си вдигам телефона, даже когато виждам, че той ми звъни.

Третата лъжа, която казах, беше, че ще отида на погребението на дядо ми. Правих се, че не ми пука, заради многото лоши неща, които беше направил през годините, но истината е, че се затворих в стаята ми на вилата, когато разбрах, че най-сетне е починал, и не излязох цяла седмица. Накрая стаята ми беше по-мръсна от всякога, а дядо ми все още го нямаше.

И тогава го нямаше, и сега го няма, аз на погребение така и не отидох, и гроба му така и не посетих. 

Казах си, че няма смисъл повече да ровя за лъжите. Имах три извадени. Само трябваше да ги напиша, и редакторската ми бележка просто си беше готова. В понеделник щях да имам материал за лъжите и повече от това не ми трябваше. Само че дойде моментът, в който трябваше да ги разкажа, и започнах да си скубя косите. Осъзнах едно: лъжите ни не правят нас, а ние правим тях. И в това лежи спасението. Лошото обаче е едно: независимо дали го вяраме, или не, дрехите ментета в действителност са по-малък проблем от хората, които ги носят.

И точно както дрехите ментета са по-малък проблем от хората, които ги носят, така и лъжите ни са по-малък проблем от самите нас. Знаем го, но се борим срещу него. А истинското, фалшивото и всичко по средата не са нищо повече от измеренията на човешката глупост. Глупост, която ще пордължава до края на времето и ще преминава отвъд материята; глупост толкова мощна, че даже смъртта не може да я убие.


Христо Станчев

Коментари

Какво друго от Градът

Щастливецът, който държеше в джоба си Бенджамин Франклин

За силата и безсилието на парите от Христина Маркова

Есен в София: рози и контрольори

Есента в София събужда контрольорите. Избират ги с кастинг.

Поздрави от зелен Ню Йорк

Писа ни Радина Цачева

Най-четени!

Образователната ни система ражда келеши

Честит 15 септември, ама к'во

2016 - годината, в която рокът не умря

А тези албуми са категорично доказателство за дълголетие и пращящо здраве

Ганчо Кожухаров-Бабата

Фейсбукът му е Бабата Кефи и това ни говори много

Роджър Уотърс отново в България

Чака ни вечер с музиката на Pink Floyd догодина

Тъпо ти е? Започни да гледаш Narcos.

4 причини да започнеш да гледаш един от най-добрите сериали на Netflix

5 неща, които само една майка ще разбере

Да си майка не е лесно, но си заслужава

Есен в София: рози и контрольори

Есента в София събужда контрольорите. Избират ги с кастинг.

Powerpuff Girls вече са четири

За да е угодно на съвременната аудитория, новото момиче е чернокожо

От общината