Аксаков и Шишман

Аксаков и Шишман

Аксаков е човек, но е моята улица. Брат на Шишман. Аксаков и Шишман просто не могат един без друг.

Детската ми градина сега е бар. Спомням си как лелката ме щипеше, защото не исках да сядам на гърнето. И училището ми беше там, ама повече - и на Аксаков, и на Шишман. Можех да стана петнайсет минути преди първия час и да съм навреме. Това ми изигра лоша шега в живота, защото вече нищо след това не беше толкова близо. И Гнусното беше на Аксаков (или на Шишман), където прекарах първия си (и последен) месец в живота си предимно на джин (май тогава разбрах, че мога да пиша).

И Двора... Две огромни тежки железни врати (влизаш от Шишман, отиваш на Аксаков). Черни. Ключалка, която ти казва: „Не влизай!“. На мен ли? Леко побутване и съм вътре… И се виждам на 12, 11,10...

В Двора. Сега е разграфен от мрежи, истинска джунгла. Деца няма. Даже котки не видях. Нищо не вирее, освен бурени. Къщата е изгоряла и е пред срутване. Подпряна с една греда. Точно като живота ми, точно като града, в който живея, в държавата, в която съм се родила.

Чувам гласовете ни. Скачаме на ластик (бях най-добрата). Момичешки кикот. Ала-бала-ница, турска паница… Чувам "Стани от цимента, няма да имаш деца“ (сигурно вместо три, десет деца щях да имам, ако бях слушала…)

С очите си го видях този ластик (бял) опънат до край и исках да се върна. Хванах го и започнах да го дърпам, да го приближа, да си спомня, да се върна… и той съвсем логично се скъса и ме перна… Видях следата, поех по нея и се завърнаха… 

... Красивата Меги. Най-хубавото момиче, което съм виждала. Знаех, че никога няма да съм толкова красива, толкова изящна, толкова желана, толкова жена и затова реших да съм умна. Имаше кръгла шнола за коса със зъбчета отвътре. Кафеникаво-червена. Само много гъста и тежка коса можеше да се затвори с такава шнола. Никога нямах такава шнола. Никога нямах такава коса.

... Дворчето срещу нас, в което никой не играеше и нямаше деца, а аз бях сигурна, че е пълно с тайни, точно защото е празно. Веднъж отидох сама. Имаше три стълби и реших да вляза със засилка… но не видях горния праг. Тогава за първи път зърнах третото си око (едно такова голямо и жълто) и чух как мозъкът може да се блъска в стените на черепа. А като събрах шепи, за да заплача от болка, те се напълниха с кръв, шуртяща като от чешма. После, понеже знаех, че баба ми ще ме убие, отидох при приятелката ми, чийто баща беше лекар, да казва ще се живее, или не (и едва тогава разбрах, че не се умира лесно). Той залепи главата ми и сложи лепенка. И това ми изигра лоша шега – помислих си, че счупеното може да се лепи… Погледнах жално баба ми от прага, а тя като ме видя кресна: “Ще те убия!“

... Дървото, чиято корона гледах, докато заспивах и от нея разбрах, че клоните рисуват приказки. Любимата ми беше Червената шапчица. И вълкът беше там, и кошницата – винаги пълна (даже ябълките се виждаха...)

... И лудата бабичка, която си изхвърляше гърнето през прозореца върху главата на чичкото с огромното шкембе, който правеше скара (тогава нямаше барбекю) на балкона си. Той псуваше невъобразимо, а тя се хилеше беззъбо и оставаше над него буквално и преносно.

... И леля Сийка, при която ходехме на просим дъвчащи бонбони.

Вишната още е там (безсмъртни са тея вишни.) И лоста, на който се набирахме.

... И каменното прагче, което подпря челото ми, когато се спънах и паднах абсолютно права.

... Онази стена, която сме прескачали, за да откраднем момина сълза под заканите на бабите, които са ги садили. Вече има и бодлива тел, значи все още някой сади момини сълзи, а друг иска да ги краде.

... Зелената пейка, на която разбрах, че не трябва да се ядат семки с обелките, защото ще ти се спука апандисита (напълно умишлено цял живот се въздържам да проверя истиността на тази информация ) и в кофти моменти пробвам съдбата, поглъщайки семки с обелките.

... Стената в безистена, на която играехме на „стеничка“ с един Петър, по-малък от мен, и тогава ми светна лампичка, че по-младите момчета са толкова… обещаващи.

И няма, няма да плача, че бурените още по-високи ще станат…

Текст Mila Sum

Коментари

От общината