То
То То То

То

Ти също ще се рееш

Редакторска бележка:
Романът То ни е толкова важен, че нямаше как да не насочим огромно внимание към филма, който тръгва по кината от 8 септември. Затова и ти предлагаме два текста на двама автори, които са и огромни фенове на книгите. Интересното е, че мненията им напълно съвпадат.


Когато стана ясно, че най-сетне ще има кинопрочит на То, наистина се развълнувахме. Телевизионната версия от 1990 е леко нелепа на фона на мащаба и атмосферата на книгата. После пък разбрахме, че първата част от книгата се измества от края на 50-те години в края на 80-те. Вероятно фактор за това е била и носталгията към това десетилетие и този жанр, която Netflix така умело яхнаха със Stranger Things. И тук ни удари скептицизмът. Когато обаче излязохме от салона след края на филма, бяхме останали без думи от великолепната екранизация, която бяхме видяли току що.

То Стивън Кинг image

Годината е 1996 и току що съм прочел То. Дотогава бях свикнал хорър литературата и филмите да са просто кървища и стряскане с таласъми, вампири, върколаци и всякаква свръхестествена паплач. В тази книга обаче имаше много, много пластове. Най-важното беше приятелството между хлапетата. Имаше го детският страх от тъмното и неочакваното. Имаше ги побойниците в училище. Имаше предразсъдъците на малкия град. Имаше първото влюбване в момиче. Имаше психология на страха. И имаше онази неповторима атмосфера, на която Стивън Кинг е истински майстор - пресъздаване на уюта в малък американски град от 50-те и 60-те години на ХХ век. Всичко това, комплексно поднесено във великолепна история, разказана майсторски и държаща те в прегръдката си, без да можеш да се откъснеш от книгите, превърнаха То в една от най-важните книги, които съм чел. Без жанрово ограничение. Една от най-важните.

То Стивън Кинг image

Затова недоверието ми към филм по тази книга граничеше с това преди излизането на филмите от трилогията Властелинът на пръстените (ето още една от най-важните книги). Как са представени героите? Как изглежда Дери? Какъв ще бъде Пениуайз - космическото зло, което се храни със страховете ни? Ще бъдат ли автентични Неудачниците? Само че...

Само че Андреас Мускети е направил неочакваното. А именно - накара дъртия фен на Стивън Кинг да настръхва през двата часа и 15 минути на То. И не, не само от страх, а от възторг. Докато тече филмът, бързо забравяш, че не гледаш Дери през 1958, а пред 1988. И да, Дери е такъв, какъвто очакваш да бъде. Малък, почти пасторален, сякаш спрял във времето. Но и терен на свръхестествени събития. А изместването през годините носи страхотен бонус и той се крие в саундтрака. Защото, докато гледаш филма, изведнъж чуваш песен на The Cult. По-късно слушаш The Cure. А по време на епичния бой с камъни (да, има го!), от колоните в залата гърмеше "Antisocial" във варианта на Anthrax.

То Стивън Кинг image

Споменах боя с камъни. Нека спомена и балоните в библиотеката. Кръвта, изригваща от мивката на Бевърли Марш. Отхапаната ръка на малкия Джорджи. Изрязването на буквата H върху корема на Бен Хаском. Незаинтересоваността на жителите на Дери към злото. Старият велосипед Силвър. Къщата на Нейбълт Стрийт. Дребните детайли, които са в книгата и я превръщат в дишаща жива история, са пренесени и на екран. Разбира се, няма как да се претвори дословно. Включена е и лека и ненатрапчива доза премереност. Чернокожият Майк Хенлън нито веднъж не е обиден на расова основа. Хенри Бауърс го мрази заради самата идея да го мрази. А семейната му история е различна от тази в книгата. Но това са леки и пренебрежими разлики. Филмът е истински подарък за феновете на романа. Защото всички лица, които обичаме и познаваме от толкова много години, са великолепни. Децата, които играят са страхотни. Вярваме им, обичаме ги и никак не е трудно да облечем спомените си от прочетените страници в тях. А за десерт - Бил Скарсгард е не просто страхотен в ролята си на неземния зъл клоун Пениуайз. Той излъчва лудост, заплаха и чист страх. Дори разбираме от интервюта с невръстните артисти, че по време на снимките срещите им със Скарсгард са били максимално ограничени, за да не познават човека зад клоунската маска. И така страхът им стои съвсем автентично. Нашият в салона също.

То Стивън Кинг image

То е най-добрият хорър филм по Стивън Кинг, ако не броим изпълнения със символизъм Сиянието на Стенли Кубрик (който пък самият Кинг не харесва). Така че, вземи билет, балон и отиди в киносалона. Там всички се реят. И запомни това стихче, за да го повтаряш, докато излезе втората част като мантра срещу злото: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.

с една дума
КОУЛРОФОБИЯ. Да, почти нелогичният страх от клоуни си има име. Коулрофобията често се обяснява с гротеската във външния вид на клоуна, която някои хора възприемат като нещо чудовищно и мутирало. Отделно, исторически фигури, като масовият убиец и изнасилвач Джон Уейн Гейси, който се е преобличал като клоун, за да весели съседските деца, също допринасят за страха от палячовци. Романът То обаче е най-популярното произведение, в което вилнее зъл клоун.

Текст Ивайло Александров

 


Понякога То се завръща. А когато го направи на голям екран - 8 септември 2017 - спокойно можеш да се обзаложиш, че киносалоните ще бъдат изпълнени с писъци. Далеч не е изключено да се стигне и до панически бягства. Защото този филм определено не бива да влиза в полезрението на хора със слаби нерви, сърдечни проблеми и/или психическа обремененост. Подобно предупреждение важи в по-малка степен за поклонниците на монументалната хорър епика на Стивън Кинг. Фактът, че успешно си преминал изпитанието, поднесено от двата тома и над 1200 страници свръхестествен ужас на Краля, без да загубиш дори частица от здравия си разум, би следвало да се явява обективен критерий, но не и гаранция за леко изживяване в киносалона. Подозираме какво си мислиш - поредният низ от досадни хиперболи. Но не, кошмарът е истински и идва наяве.

То Стивън Кинг image

Което съвсем не означава, че е дошъл лесно. Макар и да се ползва с “класически” статут в определени (чети: особени) кръгове, първата екранизация от 1990 е абсурден, комичен провал в няколко аспекта. Те обаче са друга, отдавна предъвкана тема и със сигурност нямат много общо с изпълнението на Тим Къри. Когато през 2012 Кари Фуканага най-после е обявен за режисьор на предстоящата нова адаптация по култовия роман, никой няма и бегла представа, че допълнително ще изминат цели три години, преди Уил Полтър (Завръщането, Лабиринтът: Невъзможно бягство) да бъде коронясан като новия Пениуайз. Още по-малко очакван е последвалият нов обрат - само няколко седмици по-късно Фуканага освобождава ръководството за сметка на набралия популярност с Мама (2013) аржентинец Андреас Мускети. Година по-късно следва поредната и, както се оказва днес, ключова от абсолютно всяка гледна точка ротация: отказването на Полтър поради претоварен график и за финал - появата на Бил Скарсгард (Хемлок Гроув) в ролята на То.

То Стивън Кинг image

Тук идва моментът да свалим всички карти на масата: Скарсгард е влудяващ. Въпреки че всеки един от младите актьори, заформящи клуба на Неудачниците, върши блестяща работа и не ти дава шанс да останеш безпристрастен към зверствата, на които са подложени, шведът е опасно близо до съвършенството, влизайки под вечно изменящата се кожа на чудовищния Танцуващ клоун. Движенията, гласа, очите - Скарсгард е То, а То ще те побърка. Целият филм пращи от напрежение, а сцени като безумния екшън в прокълнатата къща на Нийбълт стрийт почти стигат до етап, при който действително ти идва повече. Повече, отколкото е нормално да понесеш.

В този ред на мисли някои моменти са претърпяли тънка промяна: смъртта на Патрик Хокстетър; семейната история на Майк Хенлън; кръвната клетва (в романа Стан Юрис е инициаторът, във филма отговорността пада върху лидера на Неудачниците Бил “Пелтекът” Денброу). Други ключови събития тотално са отпаднали от финалния сценарий. Такива са трагедията в Черното петно, експериментът с димната яма и, очаквано, може би най-полемичната ситуация - прочутата детска оргия. Междувременно съществуването на Костенурката е загатнато само с далечен намек, а ритуалът Чюд навярно е оставен за част Втора.

То Стивън Кинг image

Всяко подобно решение обаче по никакъв повод не оказва негативно влияние върху крайния резултат. Дори напротив - То на Мускети е свеж и съвременен, но и изключително верен на оригиналния източник. Потискащата атмосфера, усещането за надвиснало колосално зло от едната страна и удовлетворяващото, хумористично и достоверно представяне на протагонистите от друга, резултират във възможно най-добрата екранизация по вечната хорър класика на Кинг. По-добра, отколкото някога сме дръзвали да си представим.

Както и в абсолютно валиден претендент за (хорър) филм на годината.

Текст Александър Радичев

Коментари

Друго от книги

2016 - годината, в която рокът не умря

2016 - годината, в която рокът не умря

А тези албуми са категорично доказателство за дълголетие и пращящо здраве

Последното изкушение

Последното изкушение

Вертикален спектакъл за катарзиса и смисъла отвъд греховете на страстите

Редукция - възприятие

Редукция - възприятие

Изложба живопис на Мая Стойкова

От общината