Няма да стане!

Няма да стане тя тая работа!" казал един лекар на майка ми, докато тя едва доловимо стенела в деликатната позиция на раждаща ме. След това се врътнал, напуснал полесражението и оставил за евентуалното ми появяване на бял свят да се погрижи друг. Предвиждал неприятен изход и предпочитал мъртвороденото дете да не бъде вписано точно в неговата лекарска биография. За щастие на майка ми влязъл друг, далеч по-мотивиран играч. Според спомените й, младият лекар се появил в „сияеща бяла престилка", носейки странен апарат. Набързо обяснил, че ще измъкнат своенравното бебе посредством това чудо на медицинската техника, което за по-лесно нарекъл вакуум. След петнайсетина минути моя милост проплакала в ръцете на амбициозния лекар, бурно аплодиран от целия медицински екип наоколо. На главата ми се мъдрела лека цицина, но всичко останало си било наред, напук на мрачните прогнози на първия специалист.

В последвалата седмица ме подложили на пълни изследвания, защото според цялата тогавашна медицина съществуването ми било невъзможно. Майка ми чула поне три медицински лица да казват „Това дете няма да го бъде!" и като удавник за сламка се захванала за най-позитивната визия за моето бъдеще - че може и да живея, но определено няма да съм наред.

Когато ни изписали от родилната клиника, в моето нормално бъдеще вярвал единствено баща ми. Оказал се напълно прав, защото само след месец хората с бели престилки цитирали случая като изключение от правилото, една щастлива медицинска грешка или „необяснимо чудо на човешката природа".

„Това няма да стане" обаче трябва да е била фразата, чута от мен още от вътреутробния ми живот. Защото някак целият ми досегашен живот е посветен на това инатливо да й се противопоставям. А в страна като България по дефиниция се приема, че нещо първо няма да стане. Пък после, евентуално, може би, би могло, при определени обстоятелства и с различни по сила и честота намеси, да вземе и да се получи. Ама по-сигурно е, че няма да стане, де...

Маршът между първото твърдение и колебливия и неустойчив противоположен изход обаче е равносилен на истинска обществена и лична война. Прочутият български нихилизъм и безверие е толкова вкостенен в манталитета ни, че е пропит във всеки опит за някакво движение или промяна.

Да направиш нещо извън представите на околните тук се приема за риск. Той от своя страна винаги е считан за по-скоро негативен акт. Ако предложите на съседите си да съдите общината например - заради препълнените кофи за боклук, неосветената улица или дупките в асфалта - първото, което ще ви кажат, е „нищо няма да стане". Ако все пак тръгнете от врата на врата да събирате подписи и се нагърбите с цялата логистика около случая, ще ви гледат с присмех и ще ви обявят за кварталния перко. В случай че се откажете още в началото, най-вероятно ще са доволни - тяхното „нищо няма да стане" ще се е случило. Ако пък спечелите, ще причислят случая по-скоро в графата „изключения", отколкото в тази „правило".

Един слънчев есенен ден приятелка художничка се разхожда в квартал Лозенец. Минава покрай запустялата водна кула там, спира да я погледа и си казва, че това място е чудесно за един малък, спретнат артистичен фестивал. Написала проект и тръгнала от врата на врата да убеждава администрациите в смисъла на своята идея. Зад всяка врата я посрещала една и съща реплика: „Това няма да стане!" Когато си тръгнала, усещала зад гърба си подигравателните погледи на служителките и ядосаното цъкане с език, че им губи ценното служителско време. Да, но не се отказала. След година фестивалът й се състоя, точно такъв, какъвто си го представяше. И така вече пет години. Помагат й, разбира се, още шепа хора, ваксинирани срещу българския вирус „това няма да стане".

Наричам това изначално, необяснимо, българско принципно отрицание към всичко и всеки „позиция НЕ". Незнайно защо тук то е свързано с представата за мъдрост. Да отречеш не значи непременно да откажеш или да класифицираш дадено действие като глупаво или опасно. За българския начин на мислене то е някак интелектуално достолепно. Нещата у нас се правят от „лудите глави", от „перковците". Останалите предпочитат да стоят в бездейната позиция на всичко-разбирачи, чиито позиции НЕ са начин да изглеждат интересни. Поне в собствените им очи.

Ако кажете на един американец, че искате да си отворите магазин за черни и бели копчета, той ще ви се усмихне с белите си американски зъби, ще ви потупа по рамото и ще ви похвали за вашата wonderful idea. Това е позицията към живота на една нация, чийто девиз е Go for it! Няма значение каква е идеята, нито дали подкрепата е съвсем искрена - просто няма да чуете нито една спъваща фраза. Дръзването да правиш неща, полетът на фантазията и усилията на ума и тялото да го осъществят са това, което заслужава да бъде подкрепено.
Тогава, дори и магазинът за копчета да се окаже глупава идея, пътят, извървян към нея, се превръща в капитал. При това най-ценният, защото е лично изпитан и никой не може да ти го отнеме - нито като опит, нито като уроци, нито като тренировка. При това положение всеки неуспех разчиства пътя на нещо в бъдеще, което ще се случи точно както трябва.

Инатливо същество съм. И Слава Богу! Благодарение на същото свое качество по рождение съм оборила стотици това-няма-да-стане. Прилагам кратък списък на най-скорошните, защото се случиха в последния месец и някак станаха причина за появата на този текст:

1. Уредих безплатно вино за една театрална премиера. Представяха ми собственика на винарната като „ужасен тегавеняк", който нищо не давал и изобщо да не съм си губела времето да пробвам. Имам коренно различни впечатления.

2. Повярвах в таланта на едно момиче, на което учителят по рисуване беше писал двойка за бездарие. В момента тя е студентка по живопис в Италия.

3. Станах свидетел как лекар оспори диагноза на своя професор, въпреки неприятните ситуации, в които му се наложи да попада. Оказа се прав. Професорът дори се извини.

4. Един моден дизайнер предпочете да стане обущар, и стана!

5. Моя приятелка роди първите си две деца на 52 години. Защото само един от всичките лекари не й каза „това няма да стане". И тя му повярва!

Сигурна съм, че „Няма да стане тая работа!" е фраза за неудачници. За себе си избирам друга:

Няма начин да няма начин!