Невъзможно е да забравим въздействащите му сценографски проекти в Сирано дьо Бержерак от Едмон Ростан, Поетичен спектакъл на Теди Москов в Народния театър, Почти представление от Итън Коен в Младежкия (режисьор Явор Гърдев) и много други. Сценографските му фантазии са толкова силни и конструктивни, че понякога се помнят по-силно и детайлно от спектаклите, за които са били създадени (като Майстора и Маргарита във Военния театър, авторски мултимедиен спектакъл на Теди Москов от 1997). Театърът е втората му любов - след рисуването, разбира се. Но това съвсем не е всичко. Доказаха го общите изложби, които неотдавна имаше заедно с брат си Ясен Гюзелев - изящният илюстратор на Алиса в страната на чудесата и много други, и с баща му, големият оперен певец Никола Гюзелев (мир на праха му), който е и много талантлив художник. Формирането на вкус към изкуството при Чавдар Гюзелев започва от рано. Живее в артистична среда, сред музика и картини. Искат да станат художници с брат си, учат се като прерисуват комикси и разглеждат албумите с репродукции на ренесансови майстори. Театърът идва по-късно. Както и 7-те години, през които живее в Италия.
За мнозина не е тайна и фактът, че Чавдар Гюзелев е безмилостен критик на всички форми на простащина и уродливост - от изкуство до градска среда и особено последното. Едва ли са ти убягнали убийствените му коментари на някои от най-грозните, идиотски и нелепи паметници, фонтани и тъпи архитектурни безсмислици в София. Под точния му прицел са били както „джуджето със Самарското знаме”, неадекватно лепнато точно до известната скулптурна композиция със Самуиловите воини на Любомир Далчев (зад Военния клуб) до сърцераздирателно грозното и импотентно шадраванче-подутина, боднато насред кичово реновираната Витошка. Но истинското оръжие на Чавдар Гюзелев не са думите, а образите, формите и цветовете.
Събуждам се със скок.
Не мърдам от вкъщи без акъла си.
Никога не закъснявам за среща. Нарочно отивам по-рано, за да съм спокоен. От дете съм такъв, просто така съм свикнал. Имам интересни случаи, когато съм се губил, докато ме чакат. Веднъж отидох на гости на моя много добър приятел Владимир Тодоров (бел. а. художник, живеещ и работещ в многобройни продукции за киното в L.A.) в Лондон - той ми беше дал адреса си и аз с голямо самочувствие тръгнах от Италия. Пристигнах в горещ августовски ден, взех метрото и се загубих. Оказа се, че там има поне още 20 улици в различни квартали със същото име като тази, която търсех. А тогава нямаше мобилни телефони и аз отпътувах в точно противоположната посока. Лутах се из странни квартали, докато най-накрая я открих.
Умирам от срам, когато включа телевизора и се загледам в повечето предавания на сутрешните блокове и гостите им - език, маниери, дизайн, стилистика. Иначе се притеснявам от камери, сцена и прожектори - като дете ми казваха, че съм много артистичен и трябва да стана актьор, но се отпускам само в приятелска среда, иначе пред обектива и на сцена се сковавам.
Все си повтарям, че трябва да следвам модерното клише "be positive", но някак си звучи парадоксално у нас.
Идеалната вечер е близо до море.
Обикновено съм в движение. Или в търсене на смисъл в безсмислието... (смее се)
Никога не танцувам на маса.
Беше велико, когато видях Флоренция и за първи път изпитах Стендалов синдром. Бяхме заедно с Ясен, началото на 80-те и имахме шанса да останем там повече от 20 дни. Престоят ни съвпадна с атентата над папата. Тогава си спомням, че пътувахме дълго и протяжно в един балкански влак, в който се вадеха стари вестници и хората ядяха мазни кокошки върху тях. Когато влязохме в Италия, някой разтвори нов вестник и най-отпред с огромни букви пишеше: „България - Италия - война”. И тъй като по онова време тук беше пълна медийна мъгла, това заглавие ни стресна. Във въздуха се усещаше напрежение. Баща ми пееше „Un Turko in Italia” (от Една италианка в Алжир) и той беше в ролята на турчина Мохамед II там. Италианските медии не пропуснаха да напишат: „българин в ролята на турчин” и това имаше политически резонанс заради Али Агджа. Но независимо от тази силно изнервена ситуация - както знаем, италианците са католици, обичаха си папата и т.н., беше прекрасно, а и отношението им към нас също. А ние и до ден днешен имаме клеймо на шпиони и изпълнители на мръсни поръчки. Все пак това беше най-фантастичното ми преживяване в Италия, заедно с брат ми, с когото споделяхме всичко и бяхме много щастливи в този безкрайно наситен с култура, изкуство и красота свят. По-късно съм се връщал много пъти във Флоренция, но усещането ми не е същото, както първия път. Там винаги ще ме впечатляват най-много цветовете и особено светлината, която е магична и всепроникваща, пада по невероятен начин върху улици, фасади, скулптури. Донатело, Микеланджело, площадите, усещането за друг свят.
Влизам в огъня заради сина ми и всички, които обичам.
Дойде ми до гуша от простащина. Или от демонстрация на лошо възпитание и непознаване на елементарни социални норми - как да ходим, къде да си хвърляме фаса, как да сядаме на стол, как да се храним. Това включва и отношение към градската среда и природата. Когато тези елементарни правила и навици липсват, означава, че основата, върху която се изгражда цивилизацията, я няма. Докато в уредения свят тези липси се открояват ясно. И тук не говоря за Балканите изобщо, а за чисто нашенската простотия. Клише е, че си приличаме - всъщност българи, сърби, турци, румънци и гърци доста се различаваме по манталитет и по навици.
Тъжно е, че унищожаваме и малкото създадено като култура, което имаме. Бавно и мъчително се разделяме с грозното и бездарното. Например, отвратителните сергии на Славейков с кашоните за банани пълни с книги и фонтана, който уби човек. Тези грозотии стоят повече от 20 години, създадени в най-лошото след 1989, според мен, време за града - това на Софиянски и неговите хора. Този дълъг период създаде и остави изключително вредни навици и практики, които продължават и днес. Мога да изброявам до безкрай. А безумната история с фонтанчето на Витошка има и продължение: появи се още едно такова тъпо нещо в Докторската градина, т.нар. "воден ефект“. Лошата новина е, че предстои още подобно творчество - има доста пари за усояване. Разбира се, че съм възмутен! Но ние по традиция протестираме най-вече на маса. Възмущаваме се, но рядко действаме - защото „абе, няма смисъл”. Аз се опитвам да го правя.
Не казвам на никого, че е велик. Най-малко на себе си - когато егото порасне и човек започне да си вярва, нещата стават опасни.
Под леглото ми има картини от една изложба. Големи са и няма къде да ги държа.
Майка ми често ми казва да не бъда толкова нервен. (смях)
Искам да остарея като Зорба Гъркът.
Правя се на луд, когато съм в добра компания и бариерите падат. Тогава не се притеснявам, че мога да изглеждам смешно или нелепо, защото съм между приятели. Иначе, ако говорим за другия смисъл, не обичам да се правя на ударен. Не е в мой стил.
Скачам на бой срещу простотията. Навсякъде простакът си прилича, но в нашата среда вирее прекрасно като един бацилус булгарикус.
И бих се сбил със себе си.
Убивам за… Не обичам да убивам.
Не си позволявам да стоя на едно място.
Заспивам на тишина.
ФИЛМИТЕ
Последно гледах Нимфоманка 1, но не съм впечатлен, въпреки че харесвам Триер.
Най-големият актьор за мен е Чарли Чаплин.
Харесвам режисьори като Антониони, Фелини и италианците от 50-те, американците от 70-те, някои неща на Уди Алън, но и Триер, Ханеке, Малик и мн. др.
Много съм се смял на братя Маркс. Разсмива ме англо-саксонски и еврейски хумор.
Планирам да видя освен задължителните детски филми със сина ми, който е на 9 и някой друг екшън.
МУЗИКАТА
Обикновено слушам джаз, класика, и по-алтернативен поп и рок. Когато рисувам, също обичам музика, най-често джаз. Преди бях страстен колекционер, имах стотици винилови плочи, които разменях с меломани като мен, но сега вече слушам музика най-вече през Spotify или iTunes. Нямам нито един диск вкъщи, отдавна съм ги забравил в една селска къща и слушам музика само през компютъра. Вече не слушам българско радио, понякога в кола само пускам за малко Дарик или JazzFM. Прави ми впечатление, че българските радиа са застинали в някаква епоха, пускат едни и същи парчета с много ограничен стилов диапазон или проявяват лош музикален вкус, който отказвам да споделям.
Никога няма да ми омръзнат в поп и рок музиката някои групи от 70-те. Днес харесвам брит рока и подобни, в джаза - Майлс, Паркър - по назад във времето.
Любимите ми композитори са Бах, Моцарт, Перголези и др.
Най-добрият концерт, на който съм бил е този на Мюнхенската филфармония с диригент Серджо Челибидаке, която в зала България свиреше 4-та симфония на Брукнер, Фридрих Гулда и Джо Завинул на два рояла пред Дуомото в Парма.
Най-добрата опера, която съм гледал е Борис Годунов в Арена ди Верона. В ролята на Борис Годунов беше баща ми. Атмосферата е неповторима - всеки спектакъл започва със запалени свещички от публиката и момента е магически.
Най-лошата и старомодна опера е в София, за съжаление. Не ми е приятно да го кажа, но нашата опера сега мирише на нафталин и създава бутафорни спектакли. По света се създават изключителни оперни спектакли, режисирани от най-големите имена в театъра, киното и операта. И не мисля, че кризата е оправдание.
В София искам да дойде Берлинската филхармония.
КНИГИТЕ
Книгата на книгите е трудно да се каже коя е, но Достоевски, Чехов и Бунин са автори, към които бих се връщал.
Сега чета Харуки Мураками.
Много ми говорят за Мишел Уелбек.
Най-добре пише Антон Павлович Чехов.
ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, защото го обичам и ми е необходимост.
Спектаклите, които най-много са ме впечатлили, са много. Например Бурята под режисурата на Питър Брук. За мен той е гениален. Великолепно преживяване беше и неговата Махабхарата, която трае 6 часа. Най-великото при него е невероятната простота, с която разказва истории. Мъдър и завладяващ, без капка претенциозност, с една дума - изключителен. Палермо, Палермо, на Пина Бауш, който гледах в Милано и останах стъписан и омагьосан завинаги! Разбира се, впечатлявали са ме и пиесите, по които съм работил. Например Почти представление на Итън Коен, под режисурата на Явор Гърдев. И много други, естествено.
Обичам пиесите на Чехов най-много.
Последно гледах Професия Лъжец - авторски спектакъл на Теди Москов във варненския куклен театър. Много добър!
КОЛЕГИТЕ
Интересни са ми Даниела Олег Ляхова, мир на праха й. Всичките й проекти в театъра са много талантливи. Никола Тороманов, Елена Иванова, Рин Ямамура и Венелин Шурелов също са чудесни. Идват млади и талантливи.
Последната изложба, на която бях е Преди 60 милиона години - Реката на Иван Русев в галерия „Райко Алексиев”.
Любимият ми художник не е един. Италианските майстори от Предренесанса, както и много други автори, не мога да се огранича с една епоха, нито с една школа. Интересуваме и харесвам съвременно изкуство и архитектура.
Светът е пълен с интересни творци.
Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова
Коментари