В Сфумато Светлана има възможността да работи за първи път истински. Там са „огньовете" и „водопадите" й - годините, в които всичко, което има смисъл за нея, е в този театър, с тези хора, в тази група. Наситена, интензивна, смислена работа. Пионерска дори. Абсолютен пожар - всеки ден, 12-часови репетиции, възторзи, отчаяния... Няма как да не остане белязана (и в хубавия, и в лошия смисъл). И така с белега отива в трупата на МГТ Зад канала.
Сфуматовска актриса ли си?
Мога да кажа, че имах брак
със Сфумато. Втори няма да имам. Но и не съм се развела. Аз не се чувствам
разделена с тях. За мен това е важно. Благодарна съм.
Първите авторитети извън
театъра бяха...?
Родителите ми. Те
поддържаха моите мечти.
Коя беше първата ти среща
с Театъра?
Моята приятелка от
първи клас, актрисата Деляна Хаджиянкова, играеше Малкия принц в Бургас в Драматичното студио в
тогавашния Дворец на пионерите. Гледах го и край. Взех решение: с това трябва
да се занимавам. Срещата с Димитър Еленов в детското студио беше изключително
важна за мен. Бях на пет, когато ми направиха прослушване за пиано и цигулка.
Казаха, че трябва да свиря на цигулка, аз се разревах... Мислех, че е нещо
адски обидно, защото исках на пиано! Свирих малко, но вкъщи нямахме пиано...
После се разболях и - край с музиката.
Репетиция или готов спектакъл? Къде се усещаш най себе си?
Имам сериозен проблем,
когато репетирам. Ако усещам нещо много дълбоко в сърцето си, тоест каква
трябва да бъде дадена сцена, тя ми се получава най-трудно. Жестоко се затварям
и се започва едно мъчение за мен и, предполагам, за режисьора, което е ад.
От какво още те е страх?
Страхувам се за
близките ми, за тези, които най-много обичам... За майка ми вече не ме е страх,
защото тя не е между живите и е в сигурни ръце... За децата. Този ужасен
атавистичен страх. Другите неща са фобии.
Смъртта и любовта, ръка за
ръка. Бютифул на Алехандро Гонсалес
Иняриту?
Любим филм, с любими
актьори, любим режисьор. А също така и Тарковски, Ларс фон Триер, Звягинцев и
други големи режисьори. Никога няма да спра да ги гледам. Жертвоприношение, Сталкер,
Догвил, Порейки вълните... Завръщане. Последният руски филм, който
гледах и много ми хареса, е Остров с
Пьотр Мамонов. Всичко, което съм гледала и е минало през мен, после по някакъв
начин започва да работи за сцената. Когато гледам филм, който ме изважда извън
релси, никога не осъзнавам този процес. То просто се случва.
А киното взима ли?
Понякога да. Никога не се харесвам,
когато се гледам. Избягвам да го правя.
Огледалото?
Никак не ми харесва
отражението ми в него.
Никога не си доволна?
Почти никога.
Влизала си в кожата на земетръсни
героини от руски пиеси - Три сестри, Вуйчо Ваньо, Чайка, Верона, Валентинов ден, Самоубиецът.
Кога за първи път беше в Русия?
Като студентка. Бяхме в
Москва 20 дни с моя клас от ВИТИЗ на 1 май 1986. Играхме Копче за сън. Слава богу, бях достатъчно време там, за да свикна.
Първите пет дни в Русия са страшно депресивни. После вече се обръщаш и се
влюбваш. Помня как седяхме и ядяхме най-скъпия черен хайвер на шведска маса в
хотел Астория. Имахме толкова много пари, че се чудехме какво да ги правим. По
магазините нямаше какво да се яде, а ние се хранехме в най-скъпите ресторанти. Помня
как обядвахме един дъждовен ден. Тогава дойде един наш колега и каза:
„Чернобил"...
Има ли роли, които си
искала, но не са стигнали до теб?
Никога не съм искала да
изиграя конкретна роля - Медея, лейди Макбет и прочие. Но имаше един случай, когато
се молех вътре в себе си. 1989-а, когато се създаде Сфумато и се разбра, че ще
поставят Чайка, Иван и Грети ни
събраха, за да прочетат разпределението... Казах си: „Маша, Маша, Маша..."
Слава богу, така и стана.
Какво е настроението преди
представление?
О, идвало ми е да си взема
багажа и да избягам. Понякога ми идва в повече тоя страх. Забелязала съм, че
напрежението ме изтощава. И това, че се чувстваш като животно, което трябва да
излезе на арената и да блъска там три-четири часа... С времето страховете
стават по-големи. И по-трудно се справям с тях. Разбира се, не страх от
публиката.
Приятелите?
Избрали сме се взаимно и
мисля, че не сме сбъркали.
Вярваш ли на интуицията
си?
Вярвам й, защото ме е
предпазвала. А когато съм я загърбвала, съм грешала. Има дявол, който ми
нашепва отвътре: не, това ще направиш, а не онова... И тогава греша.
Какво не можеш да си
простиш?
Някои неща все още не
мога. А трябва.
Сънищата?
Някои са пророчески. Други
са знаци, които с времето се научих да разгадавам. Когато съм затормозена от
някоя роля, случвало се е да сънувам какво трябва да направя на сцената. И съм
го правила.
Вярваща ли си?
Да.
Текст Патриция Николова / Фотография Васил Танев
Коментари