Емил Сапаревски

Емил Сапаревски е класическа илюстрация на природния закон „Всички татуисти ходят с гадни татуировки" и няма как да е иначе, защото в този бранш момчетата се учат, като се драскат един друг. В случая „Сапаревски" специално пък е още по-красиво, защото в началото на 90-те, когато той решава, че на всяка цена ще си направи тату, в България няма нито едно професионално студио. Така че си поръчва машина от Щатите, зарежда се с книжки и видео касетки по темата и лека-полека се превръща в легендата бате Емо. (И само черният звяр на лявата му ръка знае какви недоразумения се крият отдолу.)

Вдигаме се до студиото му на „Парчевич" 55, за да разузнаем какво ще ни сервира на единайстия Tattoo Fest Sofia, който вече се е засилил към парти център 4km и ще трещи за първи път два дни - от събота (6 октомври) на обяд до неделя (7-и) вечерта. В залите ще се разхвърлят над 30 тату студиа (плюс един детски кът), гости от Турция, Гърция, Македония и Щатите, звукът ще е хардкор, рокабили, хип-хоп и реге, а зрелището ще е пълно - танцьорки на пилон, огнено боди съспеншън шоу (хора висят на пиърсинги), арт фюжън (двама художници рисуват на живо обща картина), калиграфия, готик ревю, Мис Тату и други дарк атракциони.

Докато ние научаваме тези детайли, в студиото се оформя следната конфигурация: здрав момък с бръсната глава чака Емо да приключи с интервюто, за да му изпише някакъв дзен надпис, Сашо - който вече е повече приятел, отколкото клиент, е наминал да се видят, а след малко пристига още един брой от същата категория - Александра, която пък се намества на канапето да пийне едно кафе, да прелисти някое списание и да си побъбрят. В това време Лора - най-новият член на Sofia Tattoo Ink, обучена лично от Емо (нещо, което той прави изключително рядко) заради таланта на ръката й и огънчето в очите, щъка насам-натам и се грижи на всички да ни е добре. От картинката липсва само третият в екипа - Цеко Кожата, който пък е майстор на стария стил, и когото чакаме да кацне от Лондон. Тук някъде Емо става и решително пуска дивиди на Андреа Бочели, след което интервюто може да започне.

4_1156

Не знам защо толкова исках татуировка. Харесваше ми, по дяволите. Бях малък, гледах чужденците по морето и си виках: „Уау! Той има тату!" Те едни розички и гущерчета на рамото (смее се), ама тогава ми се струваше супер тарикатско, бунтарско.
Веднъж като започнеш, пишеш си едното дете, второто, третото, отбора (смее се). И все си измисляш нещо да им добавиш, орнаменти, това-онова. Никога не е „за последно".

Като малък исках да стана космонавт. Сериозно, много харесвах Георги Иванов, кумир ми е направо. Майка ми пази мои рисунки - имам поне 50 на космонавти.
Рисувам, откакто се помня, на уроци не съм ходил. Но съм много добър.

В студиото ме смятат за шеф. Тиранин! (смее се тиранично) Не, бе. Няма такова нещо. В старото студио ми казваха „тати", защото се грижа за всичко и постоянно гълча - ако не е изчистено, ако кошчето не е изхвърлено. (крещи престорено страховито) Лорааааа! Я кажи за какъв ме смятат? Абе, аз съм супер работодател. Изисквам много, но съм либерален. (Лора влиза, пламенно: „Той е най-якият шеф, който аз съм имала лично!")

Сред приятели минавам за ексцентричен, обаче те са ми свикнали вече. Мисля, че ценят донякъде и че съм човек на изкуството. (пауза) Всъщност аз нямам много приятели.
Аз съм вълк.

Срамувам се да заговоря примерно непозната на бара. Не мога да седна и да кажа: (свалячески) „Ей, много готино тату имаш, кой ти го направи?" Никак не съм социален.
Забелязал съм, че понякога клиентите се стряскат от мен. Сигурно защото ходя с черни дрехи и имам дълга брада (смее се).

По душа съм романтичен. Е, не, не плача на филми - аз съм момче и отдавна не мога да плача - но ме трогват разни сантиментални неща. И ходя на уроци по танго, заради жена ми. Макар че истинският мъж никога не танцува...
Не работя без предпазни средства.

Не работя с алкохол и други разсейващи вещества, не употребявам. Но музика си пускам. Тази сега (Бочели - б.а.) ми е арт, предразполага към изкуство, пък и днес не съм нервен. За да слушам някоя (дере се) уааааа! музика, трябва ЦСКА да са паднали, аз да съм ядосан на Сашо, нали разбирате?
Предпочитам да татуирам някой, който вече е горял. Когато им е за първи път, хората са уплашени, трябва да отделя повече време и енергия - и аз го правя, няма проблем, ама ми е притеснено да не им стане зле, да не им падне кръвното. Никой не обича новобранци.

5_901

Отказвам да татуирам непълнолетни и лица. Сашо сега може да поиска звезда на челото - негово решение, окей, не би трябвало да ми пука. Не е изключено обаче той утре да си смени работата и новият шеф да му съсипе живота заради това тату. Държа да съм сигурен, че е видял всички аспекти и, ако е умен, Сашо ще седне, ще премисли каквото съм му казал, пък на другия ден, ако ще да се дави - да се дави. Но аз не искам да участвам.

Моята цел не е да татуирам всичко, което всеки иска да си татуира навсякъде. Идеята е да стане готино. Да те срещне след време човекът и да ти каже: „Здрасти, бате Емо, как си, хубава татуровка ми направи..."

Хората си мислят, че като имаш много татуировки и вече не те боли. А то се натрупва, натрупва... На 20 издържаш едни неща, като си направиш още сто татуировки и после след един час си „ох, мамка му!"
Болката е сладко-горчива. Не мога да се правя на големия мъжага: (мутренски дебело) „Не ме боли мене, чшшшш, алоу, с камион да ме сгазиш..." Боли. Сладко е, че правиш това, което искаш, отбелязваш си готините моменти. И като се погледна в огледалото, си казвам: „Ей, ама найс, а? Шукар!"

Идеите идват, когато си спокоен и мозъкът ти може да се отпусне. Спокоен, но не и презадоволен. Истинският творец винаги е на ръба на робството и е леко гладен. Ако са ти готини дрехите, значи си слаб художник.

Съревновавам се с големите майстори. Постоянно разглеждам албуми на Леонардо да Винчи, Караваджо, Гоя - уча се от тях. Те са постигнали някакво съвършенство и са единствените, с които се съпоставям. Съвременното изкуство според мен се връща назад.
Най-голямото и най-ранното ми влияние е Гарудис - гръцки художник, който е учил и живял в България. Бях на 13, когато баща ми ме заведе на негова изложба. Той рисува много древногръцки статуи - разчупени, повредени от времето. И аз много го използвам това, по мой начин.

Не ми идват отръки по-модерните, кубистични неща. Не схващам как да разградя формите до такава степен, че да ми допаднат. Затова съм се ориентирал към по-класическо изкуство.
Най-обичам да рисувам човешки лица и тела. Ангели също, макар че не съм религиозен.

Блокирам, когато насреща стоят неподходящи хора. Разпечатал си мегадървена картинка от интернет, идва при мен и аз му казвам: „Абе, гадно е. Ето, така ще стане по-добре, защото еди какво си". И той: „Да бе, да бе, ама... Аз това си искам." А аз такава грозотия не искам да правя. И сме в патова ситуация - аз без нищо, той без нищо, и двамата огорчени.

Грешките са непоправими. Тука е страшно - вперил поглед в два на два сантиметра, напрегнал гърба, раменете, сакън да не мръднеш настрани една линийка.
Първата ми работа, щом свърша някоя татуировка, е да изпъна гърбината, да изпусна малко. Ужасно е напрежението. А отстрани изглежда, че просто стоиш и си рисуваш. Ей го и той (сочи пианиста, който акомпанира на Бочели) - стои и си свири.

Работата е като наркотик. Тя ти става целия живот.
От моята научих, че не трябва да съдиш по външния вид. Идва банкер с костюм, с големи очила, свит такъв. Викам си, не ми прилича на супер рокер този пич, и изведнъж - ту-туф! - той избухва с някаква грамадна, странна, екстравагантна татуировка.

Щеше да е яко аз да бях казал „Ornamenta viri arma". Украшенията на мъжа са доспехите. Римска фраза, много ме кефи. Даже преди исках да си я татуирам, но се отказах заради фолкзвездите с техните надписи... Не прочели една книга, ама пълни с цитати по себе си!

Успехът е точка в далечината, която постоянно се смалява. И така е готино. Ако решиш, че си я догонил и я държиш в ръцете си, значи си някакъв самодоволен глупак, според мен. Не бива да се задоволяваш с това, което си постигнал днес.