Мислех си да стана футболист (смее се).
Нападател, от най-добрите.
Тренирах много, даже и сега ритам два пъти седмично. В един момент обаче разбрах, че между
мен и останалите в отбора има голяма разлика, витаеше някаква кофти атмосфера. Казах
си: „Man, не си ти за тая
работа". Иначе бях експлозивен и играта ми вървеше.
Но станах музикант. Има доста да дялкам, но нещата се развиват и се
радвам, че не изневерявам на първоначалните си идеи.
Бийтбоксът за мен е страшен късмет. Екзотичен стил е и се харесва дори на хора, които не са толкова
навътре в музиката. Дори да бях гениален китарист, пак нямаше да ми е толкова
лесно. Бийтбоксът е импулс, синдром, мания. Вървиш си по улицата, чуваш някакъв
звук и се опитваш да го достигнеш. И когато го направиш, е такова невероятно
удоволствие, че просто не мога да го опиша с думи.
Всичко започна още като бях малък - непрекъснато имитирах коли, животни,
футболисти. После се вманиачих на тема хип-хоп - опитвах се да направя барабаните, тромпетите, китарите. След
това по нета тръгнаха първите бийтбокс клипчета и тогава разбрах, че това,
което съм правил като дете, за други
хора вече е професия. Когато бях
на 15 чух за световното състезание в Лайпциг. Навих наш`те да ме пуснат, дори
подписаха едни документи,
че са съгласни да пътувам сам на тази възраст. Два срока събирах пари от
закуски и тръгнах,
без да знам нито английски, нито къде ще спя. Когато пристигнах, направо се
лепнах за батковците. Те, като ме видяха - някакво там българче се влачи след
тях, се пробваха да ме заговорят, но нищо не се получи. Почнахме да правим
ритми и да издаваме звуци -
така
най-накрая се
разбрахме. Все още имам приятели, с които съм се запознал по този начин.
Най-готиното в бийтбокса е, че можеш да си фантазираш.
Че
си в джунгла, че си животно - маймуна, котка, насекомо. Насекомите много ми
отиват на цялата концепция. Те са остри, изциклени, бързи, повратливи.
Представям си, че съм щурец или богомолка, която изяжда главите на другите.
Заобиколен съм от хора, които са толкова готини, че направо се чудя дали съм късметлия, щастливец или просто
съм страшно умен (смее се).
Всеки е приветлив, позитивен и не ме обременява с тъпотии - от семейството до
колегите и
приятелите ми. У мен винаги цари
детски ентусиазъм. Чувствам,
че всичко е екстра и мога правя каквото си искам.
В бандата ме имат за младежа, който е способен на екстравагантни неща, но е и леко изперкал в собствения си свят.
Аз пък ги виждам като един диван, на който сядам и се отпускам, като през цялото време знам,
че някой отдолу носи и подкрепя нещата.
Доброто настроение в една група е
важно, защото това влияе на музиката и веднага се усеща от публиката. Не
се получава, ако се чувстваш зле и не си част от цялото. Ако вниманието е концентрирано
само върху един човек, който стои на преден план, а зад него дрънкат някакви
умърлушени музикантчета например, тогава никога не е същото. Дори да правиш
меланхолична музика, пак трябва да си абсолютно искрен и да го споделяш, а не
да се затваряш в себе си и да
си
поставяш граници.
Сред приятели минавам за съвсем обикновено момче, викат ми „Сакето". Някак успокоявам останалите.
По душа съм добричък, гледам да не тормозя хората (вдига рамене и се смее).
Но в същото време съм буен, действам емоционално и не обичам да седя на едно
място. Искам да се движа, да изстрелвам топката, когато трябва, или просто да я
подавам. Затова и харесвам футбола.
Никога не работя без бутилка вода, иначе не става - на ден отиват по четири-пет литра. Не работя и с кофти хора,
случвало ми се е няколко пъти и веднага съм се дърпал.
Проблемът ми е, че не винаги поддържам едно и също настроение, често се влияя от странични неща и
това малко ми
пречи.
Идеите идват непрекъснато. Сънувам нещо или просто ми харесва как звучи сутринта - тогава ставам и
започвам веднага. Времето също си казва думата - не обичам да е мрачно. Аз съм
слънчево дете, лятото ме зарежда.
Блокирам, когато пришпорвам нещата. Когато си казвам: „Това непременно трябва да го завърша".
Тогава си взимам
малко почивка, пия един чай на балкона и после всичко се нарежда като хората.
Но след като репетирам няколко часа, влизам в една особена фаза,
в която тотално се изгубвам, не
знам къде съм, нито
кой
съм. И
започвам да изследвам съвсем други настроения. Рядко се случва, но е ебати
пътешествието.
Грешките не са от голямо значение и не им обръщам внимание, независимо дали ги правя аз, или
другите. Случват се и не трябва да се тормозиш заради тях.
Компромисите са важни. Хората обикновено се мръщят, когато чуят за компромиси, но те са полезни.
Освен ако не ги правиш със себе си, разбира се.
От бийтбокса научих да съм честен. Научих и много за себе си
- вече знам какъв съм, какво мисля и защо се занимавам с музика.
Не ми харесва да се съревновавам,
но е факт, че състезанията по бийтбокс привличат повече хора, и това е добре за
развитието на този стил. В така наречените „битки" има шоу и интрига, които не
позволяват на публиката да се разсейва. Бих ги сравнил с партия шах.
Непрекъснато мислиш стратегии - ако не можеш да удариш фронтално, заобикаляш
отзад, пробваш отстрани, мъчиш всички варианти.
Скачам в дълбокото, когато съм сам, особено след дълга репетиция, от тези, за които говорих преди малко.
На концерт не се получава, защото публиката винаги те дърпа нагоре, но когато
се концентрирам вкъщи или в студиото, тогава съм в състояние да се гмурна
наистина дълбоко.
Успехът е да постигнеш синхрон със себе си и с това, с което се занимаваш. Бих се фукал
на всеки, ако ми се случи.
Най-обичам да пътувам. Вероятно ще се променя с възрастта, но сега искам да летя.
Забелязал съм, че е пълно с чукундури.
Мръщят се, ходят с наведени глави, гледат лошо. Наскоро пътувах до Катманду и
там попаднах на едно кръстовище, където беше истински хаос - минава маршрутка с
двайсет човека в нея, а десет висят отстрани, минават колоездачи, крави,
пешеходци. Маймуни пресичат и крадат банани от шосето; но шофьорите свиркат с
клаксони само да се поздравят, а не да се псуват. При нас е точно обратното.
София малко сивее, но на концерт нещата са различни.
Никога не знам как ще се чувствам в определена ситуация, затова обичам импровизирането.
Току-що разбрах, че би
трябвало да съм по-устойчив и винаги да нося собствен цвят със себе си. Любимо
ми е жълтото - то
значи
„всичко е наред". Зеленото е „свежо", а синьото пък е „пространство".
Ще ми се аз да съм измислил някоя от техниките на Кени Мохамед например. Или да съм
написал някоя симфония
(смее се).
Или пък да бях открил нещо в науката. Сигурен съм, че в предния си живот съм
бил учен.
Ще
ми се също да бях казал: „Знам, че нищо не знам".
SkilleR ще излезе на сцена заедно с Triple A на 19 април (вторник) от 21:00
в Sofia Live Club; входът е 10
лв.
Можеш да го видиш и на Ambient Festival 3 на 29
април (петък) от 21:00
в Дом на киното, където пускат срещу двайсетачка
Фотография Васил Танев
Коментари