Коя си ти и какво правиш?
Аз съм Ася и съм учредтиел на фондация „Вратичка за всички”, която се занимава с това да подкрепя младежи, които са напуснали или живеят в домове за деца без родители. Подпомагаме ги ако имат нужда от квалификационни курсове, уроци, развиване на таланти и изучаване на езици. На определена възраст те трябва да напуснат дома без значение дали са си завършили средното образование. В такива случаи им помагаме да се настанят в преходно жилище, където да живеят и да довършат с обучението си. Да могат да се социализират и да получат тип гражданско ограмотяване, на което ние учим децата си вкъщи. Помагаме им да си намерят работа, ако имат нужда да карат някакви курсове за кандидат-студентски изпити. Отделно, като започнат да учат първи и втори курс, им даваме стипендии. На повечето от тях им е малко трудно да се отпуснат и да се престрашат да навлязат в обществото. Продължаваме и да развиваме таланти в най-различни области - танци, музика, спорт и рисуване.
Разкажи в каква точка от живота си и как се въвлече в тази дейност?
Съвсем случайно. Попаднах на статия в един вестник. Търсеха доброволци за различни курсове в един от домовете в София. По рисуване, керамика и стъкло, готварство, фризьорство, и козметика. Идеята беше децата да се научат на прости, чисто домашни умения. Козметиката и фризьорството бяха по-скоро за елементарна хигиена, защото в институциите това беше под всякаква критика. Аз съм била преподавател по технология на облеклото и реших да направя шивашки курс за по-големи момичета и момчета. Идеята беше да ги науча да могат да си правят съвсем елементарни поправки вкъщи и да си спестят пари от такива услуги. Курсът стана по-скоро за приложни изкуства и занаяти. Започнах да ходя по 1 път в седмицата. Правихме картички за Коледа и мартенички. Картичките, които направихме първата година успях да ги продам на един търг и купихме на децата по нещо, което им беше от първа необходимост. На някои яке, на други дрешка, шапка, шал и така. После, когато започнахме да правим мартенички, те тарикатчетата бяха излезли пред една поликлиника в Красна Поляна и ги бяха продали. Събраха си по петнайсетина лева на човек - в зависимост кой колко е направил и аз съответно им купих още материали, направихме още мартеници, и те сами си ги продадоха. На следващата година с една млада дама, която им водеше курс по рисуване, направихме проект „Вратичка” и оттам после дойде името на моята фондация „Вратичка за всички”. Събирахме ненужни материали и ги рециклирахме в много полезни неща. Като начало претапицирахме столове и мебели. Най-различни шкафчета реновирахме и ги направихме интересни. Шихме от разни стари тениски килимчета с ресни. От билбордове правихме чанти за лаптоп и пазарски торби, и ги продадохме на търг. Дрехи превръщахме във възглавници. Даже майсторихме чантички от пластмасови бутилки и коркови тапи. В този проект участваха 5 деца на по 15-17 години. Тогава те казаха, че за пръв път си купуват нови зимни якета и ботуши, които сами са си избрали. Много е тежко да го чуеш, но това е действителността в тия домове. Най-малкото по простата причина, че те продължават да получават около 30 лева за месец джобни пари от държавата. Тия пари, които общо взето даваме на децата си за седмица.
А какво те накара да продължиш тези занимания?
Имах случка с едно момче. Беше ходил на някакви народни танци, както и малко на степ и го влечеше към това. Една вечер се прибирах след един от часовете си и психоложката, която работеше с него в дома, ме засече на улицата и ме помоли да му намерим някакви курсове. Имах много близък приятел, който беше отворил клуб по латино танци. Заведохме момчето в първите дни след Нова Година. Той влезе вътре и поседя половин час с моя приятел. След това треньора излезе и каза: „Момчето остава и започва да танцува!”. И буквално за няколко месеца стана един от най-добрите в тази група. Исус се казва и все още танцува там. След това същата година той навърши 18, пък в неговия дом много усърдно се борих децата да могат да си празнуват рождените дни - един ден тези, които са родени в този месец да да се съберат, да си поканят хора и да си отпразнуват. Този младеж навърши 18 през октомври и каза, че за пръв път си празнува рождения ден. Бях му купила една блуза, на която отпред пишеше „Армани” или нещо от сорта и той се размаза от кеф - това му беше официалното облекло за години напред. Но това да станеш на 18 и да не знаеш какво е да си празнуваш рождения ден - приятели, гости, подаръци - това не мога да си го представя. Той е доста словоохотлив и започна да благодари на всички, които са превърнаха този ден в негов празинк. Дойде при мен и ми каза: „Ти ми промени света, благодарение на теб видях рая. Видях един съвсем различен свят, в който мога да съществувам, да се уча, да творя.”. А това момче с тези си думи промени моя свят. Тогава взех по-сериозно решение да се занимавам само с това.
Какъв беше следващият ти ход?
Събирах средства за различни неща. Следващото лято две от децата, които ходеха на танци, отидоха на фестивала Музите и им трябваха пари за него. Трябваше да облечем идеята в някакъв формат и така тръгна фондацията. За да мога да получавам дарения по банков път, да се направи сайт и да се афишират нещата. Миналата година буквално за часове събрахме над 3000 лева - пари за операцията на едно момиче.
Защо според теб домовете са такива огнища за изкуство?
Ами, защото децата са талантливи. Когато събереш едни 60 деца, съвсем логично е петнайсетина от тях да могат да рисуват, да пеят да танцуват и т.н. Хубаво е, че в последните години те могат да демонстрират тези таланти по различните предавания и музикални формати. В момента тези деца могат да постигнат всичко. Могат да имат образование, да пеят, да танцуват, да влязат в музикална или художествена академия. Социалната осъзнатост в България е в младото поколение. Едно момче го приеха да учи в музикалната академия поп и джаз пеене. Той се е научил да свири без да има какъвто и да е музикален инструмент, без да знае ноти, без да знае нищо - по слух от интернет. Доста от преподавателите се отнасяха изключтиелно зле с него. Имаше приказки като: „Ти само харчиш на държавата парите и си взел тука мястото на някой, който е талантлив и способен.”. Изключително грозни приказки. Не помня вече от колко кладенеца вода извадих, за да го мотивирам, а те го скапваха всеки ден психически още от първи курс. Плащахме му уроците да ходи на солфеж, за да може да научи нотите и да достигне нивото на състудентите си. Лошото е, че чуваше всички тези приказки пред целия курс - никой не е отишъл да му каже на четири очи тия неща, а са го унижавали пред всички. Наскоро ми беше дошъл на гости и ми каза: „Е сега вече идват при мен състуденти и ми правят евала; казват, че не са очаквали да оцелея, пък камо ли да напредна.”. Той се опитва да бъде в час с деца, които са ходили 15 години на уроци. Свири вече трета година по половин ден, всеки ден, отделно ходи и на лекции. Човек, който в 9-10 часа си тръгва от музикалната. Каза ми: „Само като ме видят портиерите, ми дават ключа от стаята с пианото и с рояла.”. Има много талантливи деца, но за съжаление много голяма част от тях са мързеливи. Има и деца, на които много малко им трябва - само да ги побутнеш и да им покажеш, че има и друга възможност - не само тази да се заврат обратно в катуна и да станат каруцари.
Какви са техните страхове? Какво ги им пречи да се разгърнат в обюеството?
Когато станеш доброволец, малко по малко се сближаваш с децата. Те ти разказват все повече и повече лични, интимни неща. Споделят ти съкровени тайни и в един момент започнах да разбирам нуждите им - това, което те нямат. С по-големите разбрах, че най-големият им страх е, че като излязат от домовете, няма да имат къде да отидат. В повечето случаи се опасяваха, че ще се върнат в циганските семейства, в катуна, където ще ги карат да ровят по кофите и да работят в Чистота - да живеят в мизерия. Каквито и проблеми да има институцията, ти си имал 18 години покрив над главата. Имал си осигурена защита и подслон. И в един момент се страхуваш, че ще те вземат на 13-14-годишна възраст и ще те оженят или ще те закарат някъде в чужбина да проституираш, или да крадеш.
Какво би искала да споделиш от трибуната на Sofia Live?
Когато започнах да вкарвам децата в малко по-социална среда и едно от тях влеpe в университет да учи, другите го видяха и казаха: „Щом той може и ние можем!”. Аз му помогнах да си намери стипендии от различни фондации и му показах как да си попълва формулярите. Следващата година, когато влязоха другите 4-5 деца, им казах: „Обаждате му се на него и той ще ви каже къде е ходил, какво е попълвал, как се процедира. Той ще ви научи, а ако имате нужда, можете да ми се обадите пак на мен.”. Общо взето той ги мина по всичките пътечки. Следващата година, като се събра нова група, им казах: „А сега вие ще поемете по пътя на другите.”. И така те предават нататък. Много от тези деца искат да учат за социални дейности и стават доброволци; помагат на по-малките по домовете. Това се превръща в много серионза и активна дейност. Те са жив пример за другите, че без значение какъв си, можеш да преследваш мечтите си като всички останали; можеш да станеш и милионер, стига да решиш и да работиш в тази посока. Така че принципът „предай нататък” работи много добре. Предайте и вие нататък!
Текст Симеон Николов
Коментари