Седмичен афиш / Книги

четиво


Под пара

Последната издадена приживе книга на Пратчет е и най-слабата

Уви, това е тъжната истина. 40-ата книга от Света на Диска е и последната, която Тери Пратчет издава приживе. И е най-трудната за четене. Не, не защото е сложна, прекалено описателна или пълна с безчет препратки и бележки под линия. Нито пък се дължи на невдъхновен превод този път. Нищо подобно. Пратчет пише книгата, диктувайки на асистента си Роб Уилкинс и в нея някак нищо не е на място и както сме свикнали от острото, но шарено и хитроумно писане на автора.

под пара тери пратчет image

Тери Пратчет получи лек удар през 2007, а по-късно беше диагностициран и с начална форма на Алцхаймер. Тогава той съобщи, че усеща, че има време за още поне няколко книги, преди да си тръгне. За съжаление в Под пáра, дали защото съзнавайки, че времето му изтича или като пряко следствие от заболяването, Пратчет основно държи наставнически тон, а всичките му, наистина всичките му герои, са положителни характери. Лорд Ветинари вече не е мрачният, но необходим тиранин в сянка, а е умел дипломат, който крие благосклонност зад каменното си лице. Бизнесмените (и някогашни мошеници) Хари Кинг и Мокр фон Ментебрад правят всичко по силите си, за да подпомогнат прогреса, да бъдат в услуга на обществото. Всеки от познатите ни отпреди персонажи сякаш е станал по-добър човек/трол/гном/джудже... Единствените лоши са граговете - екстремистка клика на джуджешките кланове, които се борят за запазване на традиционното “джуджество” според старите вярвания и порядки. Те са терористи, бутат сигнални кули, правят атентати срещу политически лидери и изобщо са толкова прозрачна, дори тромава алюзия с радикалния ислям днес, че чак дразни.

под пара тери пратчет image

Младият Чеп Щолен е талантлив инженер по рождение. И прогресът на парните машини намира път в Света на Диска през него. Идеята му за железопътен транспорт е приета въодушевено от видните бизнесмени на Анкх-Морпорк Мокр фон Ментебрад и Хари Кинг и с покровителството на Патриция на града - Лорд Ветинари, Светът на Диска се сдобива с първата си Железница (почти въодушевено съоръжение). Препятствията по пътя на физически-георграфското й полагане вървят паралелно с морално-общественото й налагане. Което би могло да бъде интересна сюжетна линия, даваща малко повече дълбочина на романа, но всъщност става досадна след всяка страница, като Пратчет само драска с нокът по иначе благодатната история, без да успее да ни даде кука, за която да се хванем, стъпало, на което да стъпим, четейки книгата. Излишният позитивизъм в изграждането на образите почти ги слива и обезличава, като реално нямаме някой, близък до нас, с когото да се асоциираме, макар и явното възлагане на основната роля на Мокр. Нито пък имаме ясно изградени злодейски характеристики. Блудкави лица и персони се премятат почти без цел и посока в излишно разтегната историята, която тръгва отнякъде, без да стига до никъде и днес - около месец, след като затворих задната корица, ми беше трудно да се сетя какъв точно беше финалът на Под пáра. И защо.

terry pratcehtt image

Авторът! Авторът!
За Тери Пратчет сме писали и ще пишем винаги с любов и възхищение. Роден, живял, писал и умрял - не това е важното. А наследството. Всеки миг на емоция - смях и веселие, тъга и трепет. И много, много моменти на загърбване на реалността, като й намятаме пъстрия плащ на приказната пародия. В това Пратчет беше и ще остане сред най-големите.

Нещо подобно
За щастие, всичко останало на Тери Пратчет е не просто подобно, но и много по-добро от Под пáра. Всъщност, нека обърнем картинката и да кажем, че Под пáра просто е подобна на книгите на Пратчет, без да е на тяхното ниво. А добрата новина в случая е, че наистина последната му книга, издадената посмъртно The Shepherd’s Crown, е много, много хубава. И за нея ще ти разкажем съвсем скоро.

Текст и снимки Ивайло Александров

на второ четене


Децата на феникса

За огледалните капани на езика и силата на приказките

След като главният герой написва “Манифест на животното“ - листовка, която на пръв поглед е критикувана от всички, той губи работата си, губи приятелите си, проваля следването си и се озовава “на ръба на пропаст“. Но именно това го праща в малката книжарница на беловласия и влиятелен старец и съответно в центъра на тайно общество, където се сблъсква с чистачи на сънища, повърнати картини, и композитори, общуващи само чрез музика. Там той намира одобрение и топлота сред хората, които вярват в неговата листовка. Оказва се обаче, че новите му приятели искат нещо повече от него.

phoenix image

Децата на феникса не е типичната книга на новоизгряващ млад автор. В думите й се крие опит, отработен и специфичен начин на писане и една магия, която трудно се намира. Историята те хваща за рамената още от първата страница, разтърсва те събуждащо и ободряващо и не искаш да те пуска. Никога. Най-изненадващото безспорно е нейният край, до който се стига бързо, просто защото е трудно да оставиш книгата.

phoenix2 image

Авторът! Авторът!
Георги Анев създава сцени, които колкото и да са фантастични, са ни някак познати. Ти вече си ходил по Софийските улици от страниците на книгата и си срещал всички тези хора, макар и малко по-различни. Всичко това вече си го преживявал, макар и не наистина. Истинско приключение на човешката психика - твоята собствена и тази на главния герой, и задължително четиво за всеки, който иска да открие себе си. С нетърпение чакаме нов фонтан от емоции от младия автор, защото следващият му роман е завършен.

phoenix3 image

Нещо подобно
Книгата отразява вътрешния свят на всеки емоционално-експресивен човек, на всеки с душевно-мисловен кантар в главата, на онези от нас, които премерват всяко събитие от живота с трепереща ръка, вместо да се облягат върху изгнилия дънер на здравия разум. Ако харесваш гениалността на Г. К. Честъртън и в частност метафизичният трилър Мъжът, който беше четвъртък, или пък си фен на всеизвестните класики Степния вълк на Херман Хесе и Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд на Робърт Луис Стивънсън, то Децата на феникса е задължително четиво за теб.

 

Текст Аби Белчева/ Фотография Георги Анев

реклама

Градски тип

Васил Читанов

Най-хубавото е да се изправиш пред публика, която не познаваш


ФИЛМИТЕ
Последно гледах
 доста неща, не помня точно, но Helldriver е един от най-великите филми, на които съм попадал! Tokyo Gore Police, Cold Fish и Visitor Q също са жестоки.
Най-големият актьор за мен е
Владо Пенев! Страхотна лигня и аристократизъм в едно, най-добрият е!
Харесвам режисьори като
 Joon-ho Bong, Sion Sono,Takashi Miike.
Няма по-глупав филм от
... абе, сложи 95% от Холивудските филми, които ни заливат и ни казват как трябва да се живее.
Много се смях на
 едно меме в 9gag.Планирам да видя Япония. Държавата, де (смее се).

МУЗИКАТА
Обикновено слушам
 експериментална електронна музика или инди групи.
Никога няма да ми омръзнат
Aphex Twin, Julian Casablancas, Grimes, Radiohead (въпреки,че ги отказах преди години) или 16-битова музика от видеоигри.
Любимата ми група/ изпълнител/ композитор в момента са Julian Casablancas и Grimes.
Най-добрият концерт, на които бях, е този на Plaid.
В София искам да дойдат
 Aphex Twin.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, защото
 има нещо в него (смее се).
Пиесата, която най-много ме впечатли, е
 Психоза 4:48 на Деси Шпатова, с Иво Димчев и Снежина Петрова. Едно от най-великите неща, които съм гледал е, а и съм голям фен на Иво Димчев. Постановката е по текст на Сара Кейн, който е с много разпилян сюжет, много е несвързан, но показва хипотетично какво ти минава в съзнанието непосредствено преди да се самоубиеш. Беше нещо средно между пърформънс и театрално представление.
Друго представление
, което съм гледал много пъти, е Арт с Владо Пенев, Иван Петрушинов и Атанас Атанасов в МГТ “Зад канала“. Истинско удоволствие е да гледаш тези хора.
Обичам текстовете за театър на
Пинтер, но наистина не знам дали е доказуем на сцена. Чехов също, разбира се.
Последно гледах
 Фест на Иво Димчев на видео.

Текст Ивайло Александров/ Фотография Венета Паунова

виж повече
реклама

Най-четени