Кристин Димитрова

Премиерата на последната й стихосбирка Градината на очакванията и отсрещната врата ни срещна миналата седмица в Swinging Hall. Кристин Димитрова е поет, прозаик, преводач и преподавател в Софийския университет, но няма да я видиш да се носи във въздуха, опиянена от самата себе си. Иронията, лекотата и овладяната ерудиция, присъщи и за текстовете й, вървят заедно с едно неподправено смущение от всяко внимание: „Кашлям, като се притесня". Чела е поезия къде ли не, но най й харесва в Щатите - там усеща, че публиката няма конкретни очаквания. Сред книгите й се нарежда и една за картите Таро - тема, която я вълнува от години. Убедена е, че светът не е само това, което се вижда, но не я питай дали ще ти гледа на карти, ами си намисли друго желание.

Когато предложих да се срещнем на любимото ти място, каза, че нямаш такова. Защо така? Като дете си играех в двора и пред вкъщи. Тогава улица „Цар Асен" беше празна, имаше само два трабанта и една варшава. И ако кажа, че това ми е любимо място, излиза, че е някакво в древността. Обичах да ходя и в кафенето на Палми Ранчев, което вече не съществува. То не беше снобско, там се срещах с писатели и поети, между които никога не е имало ревност или злоба. Другият опит беше с кафенето на Сдружението на българските писатели, но нещата не потръгнаха. Случваха се дори сбивания, които тогава приемах като един вид разнообразие (смее се). Все пак беше много вдъхновено време. През 90-те имаше по-голяма свобода, ценностите бяха други, а боят - за литература. Боят с юмруци, боят със статии, боят с ясни тези и аргументи винаги е по-честен от едно деликатно поведение, което цели да заглушава и пренебрегва определени писатели или поети.

Сега местата са по-шумни, въпреки че никой не си търси естетическите проблеми. Без да казвам, че предишното или новото е по-хубаво, архитектурата също променя средата и влияе на избора ни. С построяването на НДК например, цялата атмосфера в София се промени. НДК постави една времева черта на предишния ни живот. Преди там имаше градинка, а в края й се намираше модна къща Лада, където за първи път видях Лили Иванова. Слезе от една кола по един много претенциозен начин и ние децата се развикахме: „Лили Иванова! Лили Иванова!", а тя ни погледна ужасена. Имаше някаква погнуса в погледа й.

И ви каза: „Деца, аз съм Лили Иванова, а не Мери Попинз". (смее се) „Освен това нямам чадърче, а метлата ми е невидима." Не съм й била фен, но мисълта, че човек от телевизора е слязъл сред хората беше вълнуваща за мен тогава. До модна къща Лада имаше естрада, на която вечер пускаха безплатни филми или правеха скечове и концерти - предимно оперети. Понякога военни свиреха с акордеони.

Какво мислиш за паметника пред НДК? Спорът продължава вече години. (става сериозна) Трябва да се махне веднага. Съюзът на художниците малко изненадващо заяви, че хората нямали право да се произнасят за естетическите качества на паметниците. (малка обещаваща пауза) Грешка. Скулптурите заемат обществено пространство и са публично достояние, затова всеки има правото да си каже мнението. Никъде по света не съм виждала такава грозотия от пълзящ кофраж и метал.

kristin_dimitrova_1001

Като говорим за обществено мнение и критическа маса, как си обясняваш изчезването на литературните периодики? Оцелелите български издания от години са на ръба, въпреки че по всеобщо мнение читателите са се увеличили. Къде е грешката? Всеизвестно е, че обществото намрази старите си ценности и в търсенето на нови, прие някакви критерии от времето на Сухия режим в Америка: правото е на онзи, който има по-бърз автомат. Въпросът е, че този критерий беше напълно реален, а не измислен. Силата регулира средата. Още в началото на прехода имаше хора, които определяха кой ще бъде в медиите и кой ще мине на заден план - не виждам това да е изчезнало. Съществуват несменяеми фигури, които имат последната дума в коментарите; създават се лайфстайл икони, които запълват вестниците. На този фон литературата изглежда като някакъв доброволен аутизъм.

Как всичко това се отрази на начина, по който се приема българската литература зад граница? Писателите емигранти минават през трудни периоди на адаптиране, преодоляват бариерата да пропишат на чужд език и в никакъв случай не им е лесно. Но веднъж достигнали до издателство в някоя от по-големите държави, те се сдобиват и с влиянието му. Получават щемпел за доверие, правото да говорят като вътрешни хора от името на новата институция. Кундера е по-известен от всички чешки автори, Мирча Елиаде е по-известен от всички румънски автори, Дубравка Угрешич е по-известна от всички хърватски автори, Исмаил Кадаре е по-известен от всички албански автори. Юлия Кръстева е по-известна от всички хуманитаристи, писали някога от платформата на Софийския университет. Как се получава това? Единият вариант е да приемем, че най-глупавите си остават у дома. Възможно е. Другият вариант е да допуснем, че големите държави вярват единствено на собствените си културни институции и антропологични пратеници, докато ти оставаш капсулиран в „малкия" си език. За една по-малка или просто по-бедна държава е много по-трудно да участва в културните процеси, в които участват големите държави. Нещо повече, големите държави имат възможността да налагат култура.

Можеш ли да посочиш книга от български писател емигрант, която ти харесва? На изток от запада - лесно ми е да я посоча. Мирослав Пенков е талантлив и чувствителен писател. В книгата има обаче една особена патриотична идентификация, която „тук" няма да мине за новина, а „там" сякаш си е влязла сама, заедно с историческите обяснения. Не говоря за качество, а за осъзнати разлики в очакванията към аудиторията. Проблемът, който всъщност говори в полза на емигрантската литература, идва от културното познаване и непознаване, от разликите между „центъра" и „периферията", където се намира и България. Тук се знае кой е Ейбрахам Линкълн, но на Запад не се интересуват кой е Васил Левски.

Сборникът разкази Любов и смърт под кривите круши наложи името ти и като прозаик. Как преминаваш от поезия в проза и обратно? Подходът ми е различен. Прозата трябва да разказва история и във всеки един момент да шепне на читателя, че ако сега затвори книгата, ще изпусне най-интересното. Поезията е по-статична. В този смисъл прозата прилича на филм, а поезията на фотография. Прозата изисква и повече логика. Когато пиша разказ, примерно, най-критичният момент за мен настъпва около средата му. Обзема ме някакво безсилие, когато нямам отговор как да продължа. Ставам сутрин и си мисля, че не знам как да продължа. Стоя под душа и си мисля, че нямам отговор. Истински ужас. После в един момент нещата се наместват. Или не.

gradinata_na_ochakvaniqta_827

Държиш ли се по-необичайно, докато пишеш поезия? А, не, аз си я пиша между другото (смее се). Малко ме е страх от поезията, прави ме нервна, разстройва ме. Стихотворенията ми идват на групи по няколко, никога сами. Започвам със стихотворение, което е по-весело и ми е приятно да го пиша, но обикновено не става толкова добро. Тоест, аз не му вярвам. Когато навляза по-дълбоко и минат една-две седмици, започвам да се страхувам от сянката си. Това е моментът, в който усещаш, че си се издълбал, че си изчерпал нещо. (по-развълнувана) И ако някой критикува мой разказ, може да каже: „Героите се ожениха, а трябваше да умрат заедно". И аз да се съглася: „Ами да, можеха да умрат заедно". Но ако не харесва финала на мое стихотворение... Човече, това е равносилно на убийство. Там всяка дума ми е важа, дотолкова докачлива ставам.

Може би защото поезията като форма е по-взискателна. Когато беше в България, Ник Мейсън каза, че дългият концерт е по-добър. Има време да изпуснеш палките, да си вземеш нови, да сбъркаш и да се поправиш. Има нещо ужасно в поезията, което може да бъде обяснено с ритуала на „сваляне на металите", описван от древните митологии. При срещата си с оракул, богиня или друго висше същество, трябва да си хвърлиш дрехите, сандалите, всичко по себе си. Последното, което сваляш, са металите. Металът е символ на разкрасяването, на престижа и почестите, всичко ценно, което притежаваш. И като го свалиш, вече си никой. Няма на какво да се позовеш, няма как да се опреш на някакъв обществен критерий, който да потвърди, че имаш много. Поезията изисква това сваляне на металите, събличането и поклона. Когато си гол, ставаш беззащитен и безпомощен, но ако не стигнеш до там, значи нищо не си направил.

Има ли нещо, което не би могло да стане част от твое стихотворение? Силвия Плат например казвала, че никога няма да използва четка за зъби в стихотворение. Данте, струва ми се, беше съветвал начинаещите поети да не римуват пошли думи с духовни. Не можело примерно всяка една дума да се римува със „светец", въпреки че подлец, крадец и ВЕЦ вършат, технически погледнато, чудесна работа. Но тези предписания никога не са били постоянна рамка на поезията. Аз лично не бих писала единствено за нещо, което според мен няма значение. Например не бих писала, че залезите са красиви. Да, така е, залезите са красиви. Няма грозен залез. Залезът трябва да е нещо повече от залез обаче, за да ме впечатли. Залезът сам по себе си не стига за поезия.

Със социалните мрежи и блоговото пространство вече всеки си има публичен дневник. Как според теб ще продължи това? Интернет научи хората да пишат бързо и гладко. Сега те се изразяват по-добре, но от друга страна си мислят, че всяка глупост е достатъчно интересна. Неща от типа на „Станах сутринта, направих си кафе и влязох във фейсбук" показват колко досадно може да бъде занижаването на критериите за важност на съобщението. Що се отнася до литературата, тя е станала много супермаркетна и функционална. Само че аз не искам да ме забавляват. Искам книгата, която чета, да е писана със страх, че може да се окаже последната. И ако не са мислили върху текста, и аз не искам да мисля върху текстовете им.