"Here is the soul of a man", проповядва Bruce Dickinson. Тези думи са самото начало на ритуалната мантра, с която Iron Maiden откриват шестнадесетия си студиен албум, 92-минутния колос The Book of Souls. И се започва.
Абстрахирайки се от идеята, че "If Eternity Should Fail" е посветена на машина, която поглъща човешки души, реално тази песен представлява своеобразна хроника на четири десетилетия хеви метъл. Цели четиридесет години нескончаем, стремителен, убийствен поход. Четиридесет години тотална доминация.
А после Dickinson проповядва: "Reef in a sail at the edge of the world / If eternity should fail". Не бива обаче да таим заблуди - те отдавна са свикнали. Безумец е онзи, който някога е дръзнал да допусне, че Maiden действително се придвижват по ръба - пък бил той и ръба на света. В жанр така неприкрит и толкова самодостатъчен, колкото е хеви метъла, Maiden никога нямаше да упражняват смазващото си надмощие, ако дори за миг се бяха поколебали дали да играят по правила, различни от онези, които те самите вече са наложили.
Днес подобно становище едва ли би представлявало нещо повече от поредната незначителна вметка в история, претворена в дузина монументални, легендарни постижения, но цялата истината е такава: в рамките на две поредни ери, покриващи времевия диапазон от близо десет години, Девиците рискуваха дори само с факта, че продължават да съществуват. Под една или друга форма.
Iron Maiden в началото на 90-те - онзи достатъчно противоречив, но и все така дързък Maiden от периода на No Prayer for the Dying (1990) и Fear of the Dark (1992), продължен от мимолетната ера на Blaze Bayley - бе, ако не друго, то поне недвусмислен знак, че англичаните нямат никакво намерение да склонят глава пред следващите, гарантирано бурни, но и гарантирано преходни, вълни и течения в тежкия рок. Грънджът дойде и си замина. Метълкорът повлече хиляди след себе си, като междувременно бе всичко друго, но не и метълкор. А малко по-късно - в зората на тепърва развихрящата се първа декада на XXI век - когато под светлината на прожекторите застанаха всички онези, които желаеха да смесят звуци от хеви метъла със звуци от бог-знае-какво-там (а и всичко останало), никой, абсолютно никой не бе подготвен за тяхното истинско завръщане. Петнадесет години по-късно ние продължаваме да го помним. Помним този Maiden.
Iron Maiden през 1992
Всички ние обаче бяхме готови да рамкираме последните тенденции, били те едва наченати или тепърва набиращи инерция, в едно единствено изречение. В три думи: Brave New World. Беше особено актуално, най-малкото защото с него, с този албум, Девиците отбелязаха фундаменталния за тяхното по-нататъшно бъдеще реюниън с фронтмена Bruce Dickinson (от една страна) и китариста Adrian Smith (от друга). Отбелязаха и началото на Новото хилядолетие. Brave New World възвестяваше завръщането както на Iron Maiden в оптималния им състав, така и на хеви метъла в позицията му на един от водещите фактори в съвременната популярна култура.
Петнадесет години по-късно светът почти се обръща наопаки. Противно на всяка адекватна логика, четири декади след създаването им и половин декада след последната им студийна комета, The Final Frontier, The Book of Souls е - зашеметяващо! - най-мащабният албум на Iron Maiden от Seventh Son of a Seventh Son (1988) насам. И, да, най-големият метъл албум на 2015.
Разбит на две равни, еднакво монолитни, еквивалентни по тежест и внушение части, през цялото си смазващо времетраене The Book of Souls е всичко друго, но не и предсказуем. Там, където праволинейни хеви метъл откоси в класически стил - като пилотния сингъл "Speed of Light" или моментално съпътстващата го "The Great Unknown" - си проправят дългия път обратно към "златните стандарти" на Powerslave (1984) и Piece of Mind (1983), междувременно започва да се надига и грамадната сянка на една кулообразна, почти умопомрачителна 13-минутна епика. "The Red and the Black" - композиция, чийто автор Steve Harris винаги е готов да се довери на инстинктите си, тласкайки Maiden към драматична седемминутна соло секция; една непрекъсната прогресия, където убийственото темпо почти не ти оставя време да реагираш, докато постоянно сменя посоката си - отново и отново.
Същевременно в заглавната песен се пее така: "Defeat of the dark lords / The ultimate proof / In the place where the ancestors rule". Това място - мястото, където властват нашите предци - е тъкмо онази начална, изходна позиция, в която се намираш при първите си срещи с The Book of Souls. Просто защото мащабите действително са внушителни. The Book of Souls е огромно предизвикателство - както за самата група, така и за хора, изгубили чувството си за елементарна ориентация някъде около първия припев на "When the River Runs Deep".
И пак някъде там - там, където "The Man of Sorrows" отправя последното си закачливо намигане към наследството на Rush и неземния, междугалактически прогресив рок от 70-те години на миналия век - идва и абсолютната кулминация. С рекордното за Maiden времетраене от 18 минути "Empire of the Clouds" стартира като пълнокръвна пиано балада в подчертано аристократичен тон. Но мелодията започва да кърви и, паралелно със засилващото се чувство за опасност, "Empire of the Clouds" успешно претърпява вълнуващата си метаморфоза в една малка прог-опера. И дълбоко в заплетения ход на случващото се, трескаво започваш да обмисляш опциите си оттук насетне. Какво би могъл да направиш, когато грубо си запратен в онова място без гравитация, което окупират Iron Maiden? Как да си обясниш факта, че група-ветеран, чиято кариера би следвало опасно да е наближила момента на неизбежния си залез, все още е напълно способна не само да отстоява легендарното си име, но и непрекъснато да се подлага на нови, непреодолени досега предизвикателства.
Истината е, че The Book of Souls е прекалено амбициозен. Всяка друга група щеше да се провали. Не и Iron Maiden. Iron Maiden просто не се провалят. Така че сега, когато The Book of Souls вече е реалност, единственото, което можеш да чуеш наоколо, е триумфът на онези, които се научиха да подчиняват времето.
Един невероятен триумф.
Текст Александър Радичев
Коментари