С лице надолу

Поради причини далеч по-комплексни, а и далеч по-многочислени, отколкото изглежда ей там, отстрани - в уютната психологическа капсула на относително комфортната, а и достатъчно безопасна позиция на редовия наблюдател (чети: консуматор) - в края на краищата винаги се озоваваш пред един крайно банален, но и откровено неизбежен изход. Същият онзи подчертано комичен, същевременно и леко тъжен момент, в който, макар и безвъзвратно изпуснал нишката на конкретни технологични процеси, консуматорът по презумпция е в режим на пълна готовност да изяви гръмкото си мнение. Гордо и с многозначителен тон. Като че ли на някой му е минало през оная работа.

Режисьорът, сценарист и - без излишно увъртане - вроден филмов ексцентрик Камен Калев, чието име изгря с повече от успешния му пълнометражен дебют Източни пиеси (2009), отново има какво да ти каже. Докато пристъпва напред, неговите действия красноречиво изразяват пълна увереност. Понякога демонстрират и елегантна покана - към всевъзможните консуматори и техните приближени - в посока "майната ти".

Днес обаче е малко по-различно. Този път самият Калев се връща от там. От "майната ти". Но той се завръща с възможно най-мрачната, минималистична и откровено брутална лента, от която българското кино така силно се нуждаеше. Заглавието моментално задейства сигналната лампичка, нали? Не точно. Има сигнални лампички, а има и С лице надолу. С лице надолу е шибан морски фар. Гигантско светещо око.

С концентрираното си времетраене, с абсолютно непретенциозния си актьорски състав (събиран две години по гета и квартални кафенета) - където единственият професионалист е играещият главната роля французин Мелвил Пупо, с деликатната, пословично прецизна продуцентска работа и най-вече с шокиращо директния си, абсолютно неумолим сюжет, С лице надолу е озъбената, окървавена, освирепяла физиономия на едно кошмарно, отблъскващо в щедрата си, безпрецедентна уродливост същество. Същество, надигащо масивното си деформирано туловище с една единствена цел: да унищожи света, който го е родил. Защото тъкмо това е и най-безсърдечната, брутална постъпка на този свят - да дари чудовището с живот.

Филмът разглежда подхвърляния с половин уста неприятен факт, че България е сред най-големите износители на жива плът за Европа. Или иначе казано - малолетни проститутки, най-често от малцинствата. И изобщо подземния свят. Само че не този, който познаваме от телевизионни сериали и шумни скъпи ленти. Напротив, братко. Тук всичко е минималистично, тягостно, орязано откъм излишна помпозност или широк актьорски състав. Говорим си за проституция, но няма една гола цица във филма. Говорим за мафия, но няма да видиш и едно убийство на екран и само един кратък побой. За разлика от Дякон Левски, тук и псувня няма да чуеш. С лице надолу залага на далеч по-семплия, но и много по-въздейтсващ похват на самотата, вътрешния свят на героите, а драмата присъства като фон - обърни внимание колко пъти във филма ще видиш слънчев лъч. Ще ти помогнем - нула. Цялата сивота, непрофесионалният каст и някак спокойната последователност на действието напомнят по-скоро на скандинавско кино. И от това филмът, а и зрителят, само печели.

Разбира се, ние ще продължим да се придържаме към универсалната, изконна истина, до която опряхме още в самото начало: ако не на всички, то на повечето хора определено им е минало през оная работа.

Междувременно, проблемът с чудовището остава. Нека обаче разсеем всякакви странични съмнения, що се касае до истинската природа на този страшен организъм. Звярът не е тук, за да ни очисти. Не и на всяка цена. Как можем да сме толкова сигурни ли? Отговорът е пред очите ти. В огледалото.

{{trailer}}

Текст Александър Радичев

Поради причини далеч по-комплексни, а и далеч по-многочислени, отколкото изглежда ей там, отстрани - в уютната психологическа капсула на относително комфортната, а и достатъчно безопасна позиция на редовия наблюдател (чети: консуматор) - в края на краищата винаги се озоваваш пред един крайно банален, но и откровено неизбежен изход. Същият онзи подчертано комичен, същевременно и леко тъжен момент, в който, макар и безвъзвратно изпуснал нишката на конкретни технологични процеси, консуматорът по презумпция е в режим на пълна готовност да изяви гръмкото си мнение. Гордо и с многозначителен тон. Като че ли на някой му е минало през оная работа.

Режисьорът, сценарист и - без излишно увъртане - вроден филмов ексцентрик Камен Калев, чието име изгря с повече от успешния му пълнометражен дебют Източни пиеси (2009), отново има какво да ти каже. Докато пристъпва напред, неговите действия красноречиво изразяват пълна увереност. Понякога демонстрират и елегантна покана - към всевъзможните консуматори и техните приближени - в посока "майната ти".

Днес обаче е малко по-различно. Този път самият Калев се връща от там. От "майната ти". Но той се завръща с възможно най-мрачната, минималистична и откровено брутална лента, от която българското кино така силно се нуждаеше. Заглавието моментално задейства сигналната лампичка, нали? Не точно. Има сигнални лампички, а има и С лице надолу. С лице надолу е шибан морски фар. Гигантско светещо око.

С концентрираното си времетраене, с абсолютно непретенциозния си актьорски състав (събиран две години по гета и квартални кафенета) - където единственият професионалист е играещият главната роля французин Мелвил Пупо, с деликатната, пословично прецизна продуцентска работа и най-вече с шокиращо директния си, абсолютно неумолим сюжет, С лице надолу е озъбената, окървавена, освирепяла физиономия на едно кошмарно, отблъскващо в щедрата си, безпрецедентна уродливост същество. Същество, надигащо масивното си деформирано туловище с една единствена цел: да унищожи света, който го е родил. Защото тъкмо това е и най-безсърдечната, брутална постъпка на този свят - да дари чудовището с живот.

Филмът разглежда подхвърляния с половин уста неприятен факт, че България е сред най-големите износители на жива плът за Европа. Или иначе казано - малолетни проститутки, най-често от малцинствата. И изобщо подземния свят. Само че не този, който познаваме от телевизионни сериали и шумни скъпи ленти. Напротив, братко. Тук всичко е минималистично, тягостно, орязано откъм излишна помпозност или широк актьорски състав. Говорим си за проституция, но няма една гола цица във филма. Говорим за мафия, но няма да видиш и едно убийство на екран и само един кратък побой. За разлика от Дякон Левски, тук и псувня няма да чуеш. С лице надолу залага на далеч по-семплия, но и много по-въздейтсващ похват на самотата, вътрешния свят на героите, а драмата присъства като фон - обърни внимание колко пъти във филма ще видиш слънчев лъч. Ще ти помогнем - нула. Цялата сивота, непрофесионалният каст и някак спокойната последователност на действието напомнят по-скоро на скандинавско кино. И от това филмът, а и зрителят, само печели.

Разбира се, ние ще продължим да се придържаме към универсалната, изконна истина, до която опряхме още в самото начало: ако не на всички, то на повечето хора определено им е минало през оная работа.

Междувременно, проблемът с чудовището остава. Нека обаче разсеем всякакви странични съмнения, що се касае до истинската природа на този страшен организъм. Звярът не е тук, за да ни очисти. Не и на всяка цена. Как можем да сме толкова сигурни ли? Отговорът е пред очите ти. В огледалото.

{{trailer}}

Текст Александър Радичев

Гласували общо: 1 потребители