Отрицанието на собствения вид вече не е само приумица на съвременната попкултура. С него се занимават и съвременни философски изследвания, чрез който Аз-ът се измества настрани, благодарение на еволюцията на онази особена екстра, наречена "разум", с която човечеството е надарено. Филми като
Аватар на Джеймс Камерън дадоха повод за размисъл именно в тази насока - предпочитанието на чуждото спрямо собственото, когато моралът стои на по-високо равнище, отколкото е стоял преди столетие, например.
Планетата на маймуните, независимо, че е франчайз на десетилетия, дава нови теми за обмисляне и съм благодарен, че живея във време, в което ставам пряк свидетел на бавната, но постепенна промяна на човешката природа. И да, смея да твърдя, че тази поредица от филми провокира в мен желанието да разместя стъпалата на еволюционната стълбица, за да поставя собственият си вид на по-ниско място.
Без да претендирам за детайлна и автентична познаваемост на цялата сага около
Планетата на маймуните, в това число книгите, комиксите, телевизионните сериали и множеството филми, то най-новата продукция, дело на Мат Рийвс, успя да ме сграбчи смело за гърлото и да ме държи в напрежение през целия филм, карайки ме на моменти да се замислям дали да не си тръгна от киносалона. Не защото е слаб, предсказуем или обречен на забрава филм, а защото е най-добрият филм за това лято.
След
Зората на планетата на маймуните от 2011 и
Възходът на планетата на маймуните от 2014, сега е време да погледнем към един от най-достойните и най-вече перфектни завършеци на филмова трилогия, която не само трябва да се гледа, но и за която трябва да се говори много, включително и в учебниците по съвременно киноизкуство. Живеем във век, в който видяхме и
Властелинът на пръстените, и трилогията за Черния рицар на Кристофър Нолан, но никога досега не разбрахме, че формулата за качество е простичка и тя е свързана единствено и само с натискането на захабените и клеясали бутони на човешката душевност.
Войната е в разгара си. Човечеството отдавна се е примирило, че преминаването към следващият етап от еволюцията ще бъде само мит и съкровена мечта на мнозина теоретици на генното инженерство. Homo superior (да ме извиняват от FOX за взимането на термина) е тук и той е изграден от свръхинтелигентни маймуни, чието развитие проследихме в предните два филма. Предвожданите от Цезар (прекрасния Анди Съркис) маймуни са организирани в колония, търсеща единствено мир и владееща прекрасни горски територии. Хората обаче продължават с опитите си да си върнат царството и с помощта на маймуни-предатели настъпват все по-смело и упорито в окупираните земи с надеждата да си върнат своето. Техните инструменти са далеч от дипломацията и включват не само опити за манипулация, но и последните оръжия за масово поразяване.
Би било изключително некоректно да наричам "стадо" или "племе" маймуните на Цезар; те са напълно завършено общество, в което всеки индивид притежава точно определени функции, досущ като човешкия си еквивалент. Основната идея на Цезар е да намери нов дом за голямото си семейство, далеч от опустошителната война. Това му желание обаче е прекратено от пълководеца на хората и мисията на Цезар се изражда и деволюира към едно от най-древните желания на разумните същества - мисията на отмъщението.
Обречеността на героите във филма се улавя от началните надписи и стига до самите кредити, като междувременно се търси и отговор на въпросите за нормативите в семейните отношения. Именно отношенията "баща-син" бяха и най-емоционалните, които сграбчват публиката за гърлото и стискат, докато и последната глътка въздух не бъде извадена от дробовете. Като баща на прекрасно дете и радетел на семейните ценности, човекът в мен бе смазан и това беше един от основните мотиви, които бяха на ръба да ме извадят от залата, за да мога да си поема въздух. Тези похвати на Мат Рийвс и Марк Бомбак са главните средства, чрез които
Войната за планетата на маймуните се превръща в перфектен филм, в който е пълно с всичко, което киноманът желае.
Върлите почитатели на целия франчайз ще открият и множество от т.нар. "Easter eggs", с които да вържат събитията с вече гледаното до момента, а успоредно с това и да се подготвят за евентуалното продължение на историята, било то на големия екран, в бъдеща книга или в комикс. Признавам, че не успях да хвана някои от тях, но благодарение на прекрасната публика, с която имах удоволствието да присъствам на журналистическия скрийнинг, тези скрити послания ми бяха разяснени, а отделно с това ме вдъхновиха да отделя малко пари от месечния си бюджет и най-накрая да си купя на блурей първите два филма от "новата" трилогия.
И ако Анди Съркис блести за пореден път като CW Leonis, то неговото изпълнение може да бъде сравнено с това на Уди Харелсън, влизащ в ролята на ненаименования полковник. Чували сте за честата загуба на разсъдък у военните, опитвали многократно от кръвта на вражеската линия? Хареслсън надминава масовката и представя един съвършен образ, изграден от мъст и собствена мотивация, фронтално сблъскваща се и едновременно с това равнозначна на тази на основния си опонент Цезар. Изпълнението му е силно повлияно от полковник Уолтър Курц (Марлон Брандо в
Апокалипсис сега), а едновременно с това е и толкова самосиндикално и независимо, че киното вече притежава нов образ на полуделия военен, който може да застане рамо до рамо с първоизточника си. В героя на Харелсън се откриват и препратки безкрайната лудост на Мики Нокс в
Родени убийци на Оливър Стоун, придавайки на героя блестяща в кървавочервено аура.
Изключително важен елемент за цялостното изживяване на филма е музиката, композирана от Майкъл Джакино, който достига нови върхове в собственото си творчество. Мрачните тонове, изпълнени с отчайващ песимизъм, придават на филма възможности, чрез които (и без нуждата от трансцеденталната медитация на Дейвид Линч) зрителите достигат до абсолютния максимум на усещанията си. Би било грехота, ако музиката на Джакино не присъства в специалните ви OST плейлисти или пък в моментите, в които изпитвате нирванистично удоволствие от заобикалящата ви среда. Имам невероятното усещане, че Джакино ще придобива все по-голяма популярност оттук насетне, а е напълно възможно да получи минимум номинация за "Оскар" на идващите след няколко месеца награди на Филмовата академия.
Войната за планетата на маймуните е достатъчно тежък, че да почувствате физическа умора след гледането му. Изпипан майсторски, филмът е еталон за това как се прави комерсиално и в същото време изключително качествено кино, лишено от клишетата на големите поредици, с които имаме възможността да съжителстваме. Би било углавно престъпление, ако не си подарите това изживяване.
Текст Данаил Найденов за
popcornmoviesbg.com
Отрицанието на собствения вид вече не е само приумица на съвременната попкултура. С него се занимават и съвременни философски изследвания, чрез който Аз-ът се измества настрани, благодарение на еволюцията на онази особена екстра, наречена "разум", с която човечеството е надарено. Филми като Аватар на Джеймс Камерън дадоха повод за размисъл именно в тази насока - предпочитанието на чуждото спрямо собственото, когато моралът стои на по-високо равнище, отколкото е стоял преди столетие, например.
Планетата на маймуните, независимо, че е франчайз на десетилетия, дава нови теми за обмисляне и съм благодарен, че живея във време, в което ставам пряк свидетел на бавната, но постепенна промяна на човешката природа. И да, смея да твърдя, че тази поредица от филми провокира в мен желанието да разместя стъпалата на еволюционната стълбица, за да поставя собственият си вид на по-ниско място.
Без да претендирам за детайлна и автентична познаваемост на цялата сага около Планетата на маймуните, в това число книгите, комиксите, телевизионните сериали и множеството филми, то най-новата продукция, дело на Мат Рийвс, успя да ме сграбчи смело за гърлото и да ме държи в напрежение през целия филм, карайки ме на моменти да се замислям дали да не си тръгна от киносалона. Не защото е слаб, предсказуем или обречен на забрава филм, а защото е най-добрият филм за това лято.
След Зората на планетата на маймуните от 2011 и Възходът на планетата на маймуните от 2014, сега е време да погледнем към един от най-достойните и най-вече перфектни завършеци на филмова трилогия, която не само трябва да се гледа, но и за която трябва да се говори много, включително и в учебниците по съвременно киноизкуство. Живеем във век, в който видяхме и Властелинът на пръстените, и трилогията за Черния рицар на Кристофър Нолан, но никога досега не разбрахме, че формулата за качество е простичка и тя е свързана единствено и само с натискането на захабените и клеясали бутони на човешката душевност.
Войната е в разгара си. Човечеството отдавна се е примирило, че преминаването към следващият етап от еволюцията ще бъде само мит и съкровена мечта на мнозина теоретици на генното инженерство. Homo superior (да ме извиняват от FOX за взимането на термина) е тук и той е изграден от свръхинтелигентни маймуни, чието развитие проследихме в предните два филма. Предвожданите от Цезар (прекрасния Анди Съркис) маймуни са организирани в колония, търсеща единствено мир и владееща прекрасни горски територии. Хората обаче продължават с опитите си да си върнат царството и с помощта на маймуни-предатели настъпват все по-смело и упорито в окупираните земи с надеждата да си върнат своето. Техните инструменти са далеч от дипломацията и включват не само опити за манипулация, но и последните оръжия за масово поразяване.
Би било изключително некоректно да наричам "стадо" или "племе" маймуните на Цезар; те са напълно завършено общество, в което всеки индивид притежава точно определени функции, досущ като човешкия си еквивалент. Основната идея на Цезар е да намери нов дом за голямото си семейство, далеч от опустошителната война. Това му желание обаче е прекратено от пълководеца на хората и мисията на Цезар се изражда и деволюира към едно от най-древните желания на разумните същества - мисията на отмъщението.
Обречеността на героите във филма се улавя от началните надписи и стига до самите кредити, като междувременно се търси и отговор на въпросите за нормативите в семейните отношения. Именно отношенията "баща-син" бяха и най-емоционалните, които сграбчват публиката за гърлото и стискат, докато и последната глътка въздух не бъде извадена от дробовете. Като баща на прекрасно дете и радетел на семейните ценности, човекът в мен бе смазан и това беше един от основните мотиви, които бяха на ръба да ме извадят от залата, за да мога да си поема въздух. Тези похвати на Мат Рийвс и Марк Бомбак са главните средства, чрез които Войната за планетата на маймуните се превръща в перфектен филм, в който е пълно с всичко, което киноманът желае.
Върлите почитатели на целия франчайз ще открият и множество от т.нар. "Easter eggs", с които да вържат събитията с вече гледаното до момента, а успоредно с това и да се подготвят за евентуалното продължение на историята, било то на големия екран, в бъдеща книга или в комикс. Признавам, че не успях да хвана някои от тях, но благодарение на прекрасната публика, с която имах удоволствието да присъствам на журналистическия скрийнинг, тези скрити послания ми бяха разяснени, а отделно с това ме вдъхновиха да отделя малко пари от месечния си бюджет и най-накрая да си купя на блурей първите два филма от "новата" трилогия.
И ако Анди Съркис блести за пореден път като CW Leonis, то неговото изпълнение може да бъде сравнено с това на Уди Харелсън, влизащ в ролята на ненаименования полковник. Чували сте за честата загуба на разсъдък у военните, опитвали многократно от кръвта на вражеската линия? Хареслсън надминава масовката и представя един съвършен образ, изграден от мъст и собствена мотивация, фронтално сблъскваща се и едновременно с това равнозначна на тази на основния си опонент Цезар. Изпълнението му е силно повлияно от полковник Уолтър Курц (Марлон Брандо в Апокалипсис сега), а едновременно с това е и толкова самосиндикално и независимо, че киното вече притежава нов образ на полуделия военен, който може да застане рамо до рамо с първоизточника си. В героя на Харелсън се откриват и препратки безкрайната лудост на Мики Нокс в Родени убийци на Оливър Стоун, придавайки на героя блестяща в кървавочервено аура.
Изключително важен елемент за цялостното изживяване на филма е музиката, композирана от Майкъл Джакино, който достига нови върхове в собственото си творчество. Мрачните тонове, изпълнени с отчайващ песимизъм, придават на филма възможности, чрез които (и без нуждата от трансцеденталната медитация на Дейвид Линч) зрителите достигат до абсолютния максимум на усещанията си. Би било грехота, ако музиката на Джакино не присъства в специалните ви OST плейлисти или пък в моментите, в които изпитвате нирванистично удоволствие от заобикалящата ви среда. Имам невероятното усещане, че Джакино ще придобива все по-голяма популярност оттук насетне, а е напълно възможно да получи минимум номинация за "Оскар" на идващите след няколко месеца награди на Филмовата академия.
Войната за планетата на маймуните е достатъчно тежък, че да почувствате физическа умора след гледането му. Изпипан майсторски, филмът е еталон за това как се прави комерсиално и в същото време изключително качествено кино, лишено от клишетата на големите поредици, с които имаме възможността да съжителстваме. Би било углавно престъпление, ако не си подарите това изживяване.
Текст Данаил Найденов за popcornmoviesbg.com
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители