Живей го тоя живот, човече!

Не утре, не вчера, а днес го живей! Живей го за слънцето и лилиите, за вятъра и пеперудите! Живей безгрижно досущ като децата, защото имаш само днес. „Ще“ е хубава частичка, но често се оказва просто бариера. „Утре ще потичам в парка.“ , „Утре ще изенадам любимата.“ , „Утре ще спра да пуша.“,Утре ще прочета онази книга.“,  утре, утре, утре. Защо утре? Защо не сега? Откъде си сигурен, че утре ще го има? Клише е, ще кажеш, но е вярно и не са ли клишетата просто важни житейски истини, които подминаваме с досада?  Живей за безкрайните хоризонти, които вечер сънуваш. Все говориш колко много искаш да се качиш на колата и просто да караш нанякъде. Какво те спира? Земята разполага с безкрайно много петъци, но твоите със сигурност са преброени и ако не се размърдаш, в последния си миг вместо да преживееш всичките си спомени „като на лента“, ще се наложи да се помъчиш с голямо бяло петно, изтъкано от самосъжаление.

Самосъжалението – тая прекрасна човешка напаст. Никой не може така да навреди, както самосъжаляващият се вреди на себе си. Седнал в ъгъла и отделя цялата си енергия да убеди себе си колко е нещастен. С какво ти помага това, човече, с какво допринасяш на света, лишавайки го от своята енергия? Вместо да мрънкаш стани и оправи нещата. Не е толкова трудно.  Вероятно сега седиш там и си готов да ме залееш с 1800 знака добре аргументиран текст колко точно не разбирам и колко точно не е толкова просто. Е, познай! Прав си, не е толкова просто – още по-просто е. Ставаш, пускаш си любимата песен и докато се клатиш в ритъм изтръскваш всяка прашинка самосъжаление от себе си. Откъде знам как става ли?

Бях седнала в един ъгъл наскоро и ей така по модата бях решила, че нищо няма смисъл. Толкова бях решила, че нищо няма смисъл, че по едно време започнах да убеждавам и околните в собствената си правота по въпроса. Не исках да се захвана с нищо с удобното извинение, че то просто така и така няма смисъл. Сигурно съм била ужасно досадна, защото при поредното изречение от типа „Утре ще...“ , той почти бесен изстреля: „А ти откъде знаеш, че имаш това утре? Сигурна ли си, че светът няма да свърши днес?“. Мисля, че това беше моментът, в който реших, че ми е време за някоя забавна песничка и много действия. Сега.

„Изтанцувай го тоя живот, човече! И без друго е колкото един блус“ изскача през ден във фейсбук мисълта на Ивайло Диманов. А аз питам: колко пъти спря, помисли и осъзна тия думи? Вероятно стоят лепнати някъде из виртуалния ти отпечатък, точно както в момента ти седиш лепнат в ъгъла с телефона в ръка. Стани и потанцувай, човече! Колко още ти остава? Някой може ли да гарантира? Отиди на гарата, купи си билет, посети нов град. Разходи се в пролетния дъжд. Купи цветя на любимата. Прегърни майка си. Отдели време за книгата, която лежи самотна на нощното ти шкафче. Обичай. Дишай. Танцувай. Каквото и да е, направи го сега. Сега, защото имаме само него. Сега, защото утре може да е късно.

Не утре, не вчера, а днес го живей! Живей го за слънцето и лилиите, за вятъра и пеперудите! Живей безгрижно досущ като децата, защото имаш само днес. „Ще“ е хубава частичка, но често се оказва просто бариера. „Утре ще потичам в парка.“ , „Утре ще изенадам любимата.“ , „Утре ще спра да пуша.“,Утре ще прочета онази книга.“,  утре, утре, утре. Защо утре? Защо не сега? Откъде си сигурен, че утре ще го има? Клише е, ще кажеш, но е вярно и не са ли клишетата просто важни житейски истини, които подминаваме с досада?  Живей за безкрайните хоризонти, които вечер сънуваш. Все говориш колко много искаш да се качиш на колата и просто да караш нанякъде. Какво те спира? Земята разполага с безкрайно много петъци, но твоите със сигурност са преброени и ако не се размърдаш, в последния си миг вместо да преживееш всичките си спомени „като на лента“, ще се наложи да се помъчиш с голямо бяло петно, изтъкано от самосъжаление.

Самосъжалението – тая прекрасна човешка напаст. Никой не може така да навреди, както самосъжаляващият се вреди на себе си. Седнал в ъгъла и отделя цялата си енергия да убеди себе си колко е нещастен. С какво ти помага това, човече, с какво допринасяш на света, лишавайки го от своята енергия? Вместо да мрънкаш стани и оправи нещата. Не е толкова трудно.  Вероятно сега седиш там и си готов да ме залееш с 1800 знака добре аргументиран текст колко точно не разбирам и колко точно не е толкова просто. Е, познай! Прав си, не е толкова просто – още по-просто е. Ставаш, пускаш си любимата песен и докато се клатиш в ритъм изтръскваш всяка прашинка самосъжаление от себе си. Откъде знам как става ли?

Бях седнала в един ъгъл наскоро и ей така по модата бях решила, че нищо няма смисъл. Толкова бях решила, че нищо няма смисъл, че по едно време започнах да убеждавам и околните в собствената си правота по въпроса. Не исках да се захвана с нищо с удобното извинение, че то просто така и така няма смисъл. Сигурно съм била ужасно досадна, защото при поредното изречение от типа „Утре ще...“ , той почти бесен изстреля: „А ти откъде знаеш, че имаш това утре? Сигурна ли си, че светът няма да свърши днес?“. Мисля, че това беше моментът, в който реших, че ми е време за някоя забавна песничка и много действия. Сега.

„Изтанцувай го тоя живот, човече! И без друго е колкото един блус“ изскача през ден във фейсбук мисълта на Ивайло Диманов. А аз питам: колко пъти спря, помисли и осъзна тия думи? Вероятно стоят лепнати някъде из виртуалния ти отпечатък, точно както в момента ти седиш лепнат в ъгъла с телефона в ръка. Стани и потанцувай, човече! Колко още ти остава? Някой може ли да гарантира? Отиди на гарата, купи си билет, посети нов град. Разходи се в пролетния дъжд. Купи цветя на любимата. Прегърни майка си. Отдели време за книгата, която лежи самотна на нощното ти шкафче. Обичай. Дишай. Танцувай. Каквото и да е, направи го сега. Сега, защото имаме само него. Сега, защото утре може да е късно.

Гласували общо: 1 потребители