Истината е, че бях много притеснена и определено изпитвах страх, още преди да замина, защото чрез медиите достигаше една доста едностранна, апокалиптична картина. Разрушения, убити мирни жители, загинали журналисти. И сякаш всичко свършва с това. Обстановката се оказа много по-различна, по-сложна. Имаше и проблеми, свързани с логистиката - как да стигнем до Алепо, така че да не попаднем на засада. Разстоянието от 30 километра - от турската граница до Алепо - го изминахме за два дни, като сменихме три групи водачи. Това беше може би най-ужасното място, на което съм била, с нищо не може да се сравни, но ужасът е само първия ден. После се стараеш да не хабиш енергията си в страхове, а да я концентрираш към по-спокоен анализ. Проблемът не е дали ще стигнеш и ще се върнеш, а дали ще се върнеш с богат материал. С Николай бяхме 16 дни в Алепо и успяхме да снимаме само в контролираната от бунтовниците част на града, тъй като нямахме визи и със сигурност щяха да ни арестуват правителствените сили. Искахме да снимаме и от другата страна, където бунтовниците нямат власт, за да покажем и двете гледни точки. Хората там имат своя версия за конфликта. Те живеят в постоянен страх, но не от правителствените бомби, а от терористичните атаки на ислямистките сили. Какво, освен русата си коса и камерата, трябваше да криете, в каква роля се наложи да влезете?
Най-важното, според мен, в подобна ситуация е да не изневеряваш на журналистическия си инстинкт. Да си даваш сметка, че се намираш в една сложна среда, в която трябва самообладание, добра преценка. Защото всяко необмислено действие или непремерена дума могат веднага да бъдат разтълкувани от хората около теб като враждебен акт. Не трябва да бъдеш груб, но да останеш упорит, настъпателен. Да изискваш, да настояваш, но да не отблъскваш. Защото това са теми, които не могат да бъдат предварително организирани, никой нищо не може да ти обещае. Има ли кадри, които умишлено не сте включили в изложбата?
Има, някои по-кървави. Кръвта е част от действителността и не можеш да я цензурираш, но ми се искаше да избягам от този директен поглед върху войната. Да не предизвиквам най-първичната асоциация, а по-скоро въпроси.
Това е чисто репортерска снимка, не е режисирана ситуация, не е нагласена сценка. Момиченцето е осиновено от водача на един от бунтовническите отряди и навсякъде са заедно. Въпреки че не беше по време на акция, я заведе дори на фронтовата линия. Момиченцето беше абсолютен непукист. Около него се гърмеше, стреляше се - все едно беше на детска площадка. Всъщност няма нещастни деца на снимките.
Няма, да, не се бях замисляла. Те като че ли си създават свой собствен свят и са усмихнати и лъчезарни, не се вижда никакъв отпечатък от мъка.
Да, даже имаме една снимка, която не разпечатахме, защото нямаше място - един огромен кратер в Газа от паднала бомба, в който децата бяха слезли да си играят. Каква ви прави работата на такива места - по-крайна, по-толерантна, обърква ви?
Определено по-толерантна. И когато се върна в България, виждам, че колкото и силни емоции да влагаме в политическите разговори и въобще, тук има реални възможности за диалог. Много често ме питат защо трябва да ходим на такива места, какво ни интересува какво става в Сирия, Палестина, Израел. Струва ми се, че колкото по-малко въпроси си задава обществото и не анализира процесите навън, толкова по-безчувствено е към страданията. И накрая те ще дойдат и в неговия дом. Ние не сме изолирани от света и ако имаме повече знание за него, ще имаме и по-голям шанс за добри решения. На този кървав фон как ви се струва трипът до пиратската махала Ейл в Пунтленд? Сомалийските пирати от снимките изглеждат страшни симпатяги.
Това са момчета по на 18-20 години. Били са рибари и са печелили по 10 долара на ден. И в един момент им предлагат по 5000 на месец, за да отвличат кораби. Четвърт век Сомалия се намира в гражданска война и териториалните й води не се контролират от никого. Пиратството възниква в знак на протест срещу риболовните кораби, които не плащат такси. В началото исканите откупи за отвлечените хора на корабите са били по 100 000 долара. Сега стигат до шест милиона. Само в автономната област Пунтленд през 2015 г. пиратите ще имат доходи от откупи над 400 милиона, което е в пъти повече от бюджета на правителството. И всяка година се вдигат мизите. Изглежда не си инвестират парите в нещо смислено?
Пиратите си купуват джипове. Купуват си и жени, имат право на няколко, купуват им къщи и злато. И купонясват с кат - етиопска и кенийска трева - за която харчат по 1000 долара на вечер. Две-три от връзките, които виждате на снимките, струват 20-30 долара. Опитахте ли?
Да, дъвче се, но явно, за да има ефект, трябва много да дъвчеш. Иначе действа просто като силно кафе. Знам, че в големи количества е като амфетамини. Какво си носите от такива места?
Нищо, само снимки. Окачвате ли бронежилетката си на някакво много специално място?
О, не, само това оставаше - седи си в офиса. До следващия екстремен репортаж на Елена и Николай виж Истории без особена причина във ФотоСинтезис Арт Център (от 27 февруари до 13 март).
Изложбата е част от двумесечния проект The Eye of the Beholder, посветен на военната фотожурналистика. Текст Елица Николова / Фотография Васил Танев
Журналист с бронежилетка, търсач на отговори на десетки места по света, където човешките емоции си имат едно име - калашников. Продължава да прекрачва смъртоносни КПП, да нощува сред отломки и да следи състоянията на насилие и анархия с всички репортерски инстинкти и средства.
Непроницаемо детско лице пред взривена джамия, бунтовник със самоделка в ръце, момчета със здрави пиратски зъби - това са част от фотографиите, които Елена Йончева и операторът Николай Николов представят в изложбата Истории без особена причина. Снимките са от сирийския град Алепо, където животът определено не продължава, от Израел и Палестина по време на израелската военна операция „Закалено олово" в началото на 2009-а и от Сомалия, където същата година двамата влязоха в свърталище на пирати, след като беше отвлечен и кораб с български екипаж. Иди да видиш малко свят.
В Алепо е паднала бомба близо до вас,
заплашили са ви с убийство - и на всичкото отгоре трябва да ви питаме не ви ли
беше страх.
Истината е, че бях много притеснена и
определено изпитвах страх, още преди да замина, защото чрез медиите достигаше
една доста едностранна, апокалиптична картина. Разрушения, убити мирни жители,
загинали журналисти. И сякаш всичко свършва с това. Обстановката се оказа много
по-различна, по-сложна. Имаше и проблеми, свързани с логистиката - как да
стигнем до Алепо, така че да не попаднем на засада. Разстоянието от 30
километра - от турската граница до Алепо - го изминахме за два дни, като сменихме
три групи водачи. Това беше може би най-ужасното място, на което съм била, с
нищо не може да се сравни, но ужасът е само първия ден. После се стараеш да не
хабиш енергията си в страхове, а да я концентрираш към по-спокоен анализ.
Проблемът не е дали ще стигнеш и ще се върнеш, а дали ще се върнеш с богат
материал. С Николай бяхме 16 дни в Алепо и успяхме да снимаме само в
контролираната от бунтовниците част на града, тъй като нямахме визи и със
сигурност щяха да ни арестуват правителствените сили. Искахме да снимаме и от
другата страна, където бунтовниците нямат власт, за да покажем и двете гледни
точки. Хората там имат своя версия за конфликта. Те живеят в постоянен страх,
но не от правителствените бомби, а от терористичните атаки на ислямистките
сили.
Какво, освен русата си коса и камерата,
трябваше да криете, в каква роля се наложи да влезете?
Най-важното, според мен, в подобна
ситуация е да не изневеряваш на журналистическия си инстинкт. Да си даваш
сметка, че се намираш в една сложна среда, в която трябва самообладание, добра
преценка. Защото всяко необмислено действие или непремерена дума могат веднага
да бъдат разтълкувани от хората около теб като враждебен акт. Не трябва да
бъдеш груб, но да останеш упорит, настъпателен. Да изискваш, да настояваш, но
да не отблъскваш. Защото това са теми, които не могат да бъдат предварително
организирани, никой нищо не може да ти обещае.
Има ли кадри, които умишлено не сте
включили в изложбата?
Има, някои по-кървави. Кръвта е част от
действителността и не можеш да я цензурираш, но ми се искаше да избягам от този
директен поглед върху войната. Да не предизвиквам най-първичната асоциация, а
по-скоро въпроси.
Някои снимки изглеждат като реклама на
войната. Сирийско момиченце с оръжие. Каква е историята?
Това е чисто репортерска снимка, не е
режисирана ситуация, не е нагласена сценка. Момиченцето е осиновено от водача
на един от бунтовническите отряди и навсякъде са заедно. Въпреки че не беше по
време на акция, я заведе дори на фронтовата линия. Момиченцето беше абсолютен
непукист. Около него се гърмеше, стреляше се - все едно беше на детска
площадка.
Всъщност няма нещастни деца на снимките.
Няма, да, не се бях замисляла. Те като
че ли си създават свой собствен свят и са усмихнати и лъчезарни, не се вижда никакъв
отпечатък от мъка.
Играят ли навън?
Да, даже имаме една снимка, която не
разпечатахме, защото нямаше място - един огромен кратер в Газа от паднала
бомба, в който децата бяха слезли да си играят.
Каква ви прави работата на такива места
- по-крайна, по-толерантна, обърква ви?
Определено по-толерантна. И когато се
върна в България, виждам, че колкото и силни емоции да влагаме в политическите
разговори и въобще, тук има реални възможности за диалог. Много често ме питат
защо трябва да ходим на такива места, какво ни интересува какво става в Сирия,
Палестина, Израел. Струва ми се, че колкото по-малко въпроси си задава
обществото и не анализира процесите навън, толкова по-безчувствено е към
страданията. И накрая те ще дойдат и в неговия дом. Ние не сме изолирани от
света и ако имаме повече знание за него, ще имаме и по-голям шанс за добри
решения.
На този кървав фон как ви се струва
трипът до пиратската махала Ейл в Пунтленд? Сомалийските пирати от снимките
изглеждат страшни симпатяги.
Това са момчета по на 18-20 години. Били
са рибари и са печелили по 10 долара на ден. И в един момент им предлагат по
5000 на месец, за да отвличат кораби. Четвърт век Сомалия се намира в
гражданска война и териториалните й води не се контролират от никого.
Пиратството възниква в знак на протест срещу риболовните кораби, които не
плащат такси. В началото исканите откупи за отвлечените хора на корабите са
били по 100 000 долара. Сега стигат до шест милиона. Само в автономната област
Пунтленд през 2015 г. пиратите ще имат доходи от откупи над 400 милиона, което
е в пъти повече от бюджета на правителството. И всяка година се вдигат мизите.
Изглежда не си инвестират парите в нещо
смислено?
Пиратите си купуват джипове. Купуват си
и жени, имат право на няколко, купуват им къщи и злато. И купонясват с кат -
етиопска и кенийска трева - за която харчат по 1000 долара на вечер. Две-три от
връзките, които виждате на снимките, струват 20-30 долара.
Опитахте ли?
Да, дъвче се, но явно, за да има ефект,
трябва много да дъвчеш. Иначе действа просто като силно кафе. Знам, че в големи
количества е като амфетамини.
Какво си носите от такива места?
Нищо, само снимки.
Окачвате ли бронежилетката си на някакво
много специално място?
О, не, само това оставаше - седи си в
офиса.
До следващия екстремен
репортаж на Елена и Николай виж Истории без особена причина във
ФотоСинтезис Арт Център (от
27 февруари до 13 март).
Изложбата е част от двумесечния проект The Eye of the
Beholder, посветен на военната фотожурналистика.
Текст Елица Николова / Фотография Васил Танев