Кшищоф Качмарек

Който ги гледа, забелязва, че голяма част от проектите му са в България. Това не е само заради красивата природа и високите планини. Кшищоф е голям фен на страната ни и на българите - като дете живее четири години в София, по-късно следва в Пловдив, женен е за българка, най-добрите му приятели са тук и поне веднъж годишно взима разстоянието от Полша.

Когато е в България, най-често е по паркове и скали. Пак там сигурно вече си виждал нещо, което на пръв поглед прилича на много дълга каишка за куче. Това е слакът (от англ. slack) или лентата, по която се ходи. От занимание на алпинисти при лошо време слаклайнът постепенно става хоби за хора с вкус към екстремното. Лентата може да се опъне в парк между дърветата (мидлайн) или на големи височини между скали (хайлайн). Според Кшищоф всеки може да се пробва в мидлайна, а ако знаеш как се прави осигуряване, или имаш кой да ти го направи - и на хайлайн

Зарибих се съвсем случайно. Приятел катерач се върна от Патагония, където пробвал лентата, донесе една и я опънахме в парка. После аз си купих моя, започнах да тренирам и много ми хареса.
Катеренето си остана основен спорт, а и начин на живот - така е от 25 години. Не си представям да нямам тренировка три-четири пъти в седмицата. Слаклайнът, специално хайлайнът, се прави на същите места и носи същия адреналин като катеренето. Сега двата спорта са ми еднакви, нито без единия, нито без другия си представям живота.

Моето начало беше много трудно, но с тренировки вестибуларният апарат се оправя и... почваш. Всеки може.
Не се състезавам с другите, правя го за себе си. Държа третия резултат в Полша по дължина на хайлайн - 57 м на дължина при височина 48 м. В България няма много високи скали, в Полша - също, затова рекордите на височина са в Щатите или в Алпите и в Норвегия. В България най-високият, който съм правил, е на височина 120 м - Пътят към слънцето, той е моят личен рекорд.
Първата година исках да мога да мина някакъв хайлайн. Отне ми една година. На втората гоних рекорди на дължина, а тази искам да намеря възможно най-красивите места сред природата.

Май ме смятат за ненормален. От майка ми и тъщата все чувам: на колко си години, приключвай с тия спортове, това не е за теб.
Приятелите ми се възхищават, че на тези години мога да постигна нещо.

А всъщност съм Кошмарек - нямам граници, като ми хрумне нещо, го правя и много-много не се интересувам какво мислят хората.
Нервира ме завистта, да правиш нещо по сметка.
Притесняват ме хората. Когато има фотографи и непознати, нещата не се получават, най-добре е да съм сам или с близки хора.

Винаги трябва да се внимава, да се мисли как човек се връзва, как действат силите, случвало ми се е зле да се вържа или заговаряйки се с някой, да тръгна невързан. Добре че навреме се усещам.
Винаги има нужда от компромиси. Ако трябва да избирам между спорта и семейството, избирам семейството.

Не се страхувам от височина, но когато бях за първи път на висока лента, краката ми сами отказаха. Това не беше реален, съзнателен страх, а нещо подсъзнателно. Още го имам и когато съм изморен, не съм в състояние да минавам високи ленти. Това е борба със себе си.
Страх ме е, като всеки човек. Понякога, като вървя по лентата, си мисля дали съм обезопасен, дали това има смисъл. Смятам, че ако някой няма никакъв страх, бързо загива.

Дишам дълбоко, когато наближавам края на лентата. Тогава за мен е най-трудно, защото знам, че съм близо, но вече ми пада концентрацията и тогава си казвам: „Дишай, дишай, дишай, дишай", за да не се разсейвам от мисълта, че още малко и ще успея.
Почивам си с ролери, маунтин борд, колело, ски.
Зарежда ме планината и въобще природата.

Правил съм глупости. Сред младите в Полша сега е модерно минаване по лентата без осигуровка и миналата година, тайно от всички, отидох на едно хайлайнче. Минах го - 32 метра без осигуровка. Имах едно падане по средата, но за късмет успях да хвана лентата. Беше глупаво.
В Полша на мода са
колелетата, слаклайнът, катеренето (което вече е като фитнес). Особено напролет.
Хвани се
с някакво хоби, сложи сърцето си в него и няма да мързелуваш. Аз самият никога нямам време.

От София в началото на 80-те помня играта на фунийки, на стражари и апаши. Имаше доста улични кучета, за които децата се грижеха, но милицията ги изпозастреля и остави телата им по тротоарите.
Проговорих български на улицата с децата, моят е уличен български. В училище учехме на руски. Мислех, че куче е „дръж", защото като мине котка, децата викат „дръж, дръж".
Най-хубавата българска дума е булка. На полски значи хлебче.

Когато съм в София, най-често съм по парковете, но обичам района на Женския пазар, Халите, ЦУМ. Въобще, центърът на София е чудесен.
Тук се чувствам като риба във вода, тук съм 100% човек. В Полша съм като чужденец, даже като се върнах, ме питаха защо говоря странно. Във Варшава нямам толкова приятели, колкото тук.
София и България въобще трябва да се приемат каквито са и тогава всичко ще е окей. България за мен е най-красивата страна в Европа, много си я обичам. Не ми харесват излъсканите Австрия, Швейцария. Вчера гледам един как си паркира колата на средата на улицата и никой не му свирка. Това е хубаво, в Полша щяха да му свиркат с клаксоните до смърт и да викнат и полиция. Просто не трябва да се вторачваш в лошите неща - разбити пътища, мръсотия, а да обръщаш повече внимание на хубавите - чудесна природа и готини хора.

Трите топ места за мен са хижа Рай - там има много хубави скали за катерене, красив водопад, макар че трудно се стига. Враца, откъдето имам романтични спомени от студентските години - катерене, скали. Харесвам и Мальовица в Рила и Кончето и хижа Яворов в Пирин.

Ядосвам се на чужденците, които, като идват в България, си мислят, че всичко е позволено и правят хайлайни на места, които са природни забележителности и са защитени от закона като Белоградчишките скали и Деветашката пещера. Природата е една и няма да се възстанови - пробити са дупки, стърчат болтове. Не става дума толкова за болтовете, а за това, че ако е забранено, не бива. Все пак България е държава, не е пети свят. Чужденците - то и българите, де - не трябва да се възползват от това, че законът тук не важи и можеш да правиш каквото искаш.

Един от най-красивите хайлайни е Хубавец в Карлово. Той се оказа доста труден - подготовката и минаването ми отнеха почти една седмица вместо обичайните три дни. Красив е и този в пещерата Проходна - това е третият в света хайлайн в пещера. Бастет над морето в Синеморец не е много дълъг, нито толкова висок, но явно е красив - доста гледания има.
Тренирам с партньор - Павел, 23-годишен студент по география от Варшава. Запознахме се в парка, започнахме заедно да тренираме. Голям талант - за два месеца напредна толкова, колкото аз за две години. Той е алпинист и маратонец и се оказа много, много талантлив слаклайнер. Стана гадже на дъщеря ми и вече учи български.

Най-трудният слаклайн не се оказа нито най-дългият, нито най-високият, а този, който направихме през зимата при -10 градуса през нощта между два моста във Варшава. Не стана през деня - хвана ме полицията и искаха да ми наложат солидна глоба, затова го направихме между 2 и 4 сутринта при зверски студ без никаква светлина. Просто си вървиш по лентата, без да я виждаш. Чуваше се тракането на зъбите ни.

Най-скоростното минаване на хайлайн беше на Евридика в Родопите край с. Ряката. Миналата пролет реката беше много пълноводна, трябваше да минем отгоре през Белинташ. Стигнахме след три часа ходене с две раници по 30 и 15 кг. Още три часа опъвах лентата и понеже идваше буря, минах я за пет минути, защото трябваше да събираме багажа и да вървим три часа обратно.
С моя помощ осъществихме първото българско минаване на хайлайн. Миналата пролет в парка в Пловдив дойде едно момче - Серафим Захариев. Нито катери, нито има нещо общо с алпинизма или екстремните спортове, но е голям талант. Не съм вярвал, че някой, който не се занимава с такива спортове, е в състояние да мине висока лента от раз. При доста лошо време - валеше дъжд със сняг, отидохме на хайлайн Кале при Димитриново кале до с. Храбрино. Момчето първо падна два пъти, видя, че лентата го издържа, съсредоточи се и я мина. Той е първият българин, успял да мине хайлайн.
Като остарея, ще скачам с парапланер - нищо не правиш, само приземяването може да е трудно. А като стана на 100 години и ходя с бастун, ще подпомагам младите с техническа мисъл.

Текст Ани Василева / Фотография Васил Танев

Който ги гледа, забелязва, че голяма част от проектите му са в България. Това не е само заради красивата природа и високите планини. Кшищоф е голям фен на страната ни и на българите - като дете живее четири години в София, по-късно следва в Пловдив, женен е за българка, най-добрите му приятели са тук и поне веднъж годишно взима разстоянието от Полша.

Когато е в България, най-често е по паркове и скали. Пак там сигурно вече си виждал нещо, което на пръв поглед прилича на много дълга каишка за куче. Това е слакът (от англ. slack) или лентата, по която се ходи. От занимание на алпинисти при лошо време слаклайнът постепенно става хоби за хора с вкус към екстремното. Лентата може да се опъне в парк между дърветата (мидлайн) или на големи височини между скали (хайлайн). Според Кшищоф всеки може да се пробва в мидлайна, а ако знаеш как се прави осигуряване, или имаш кой да ти го направи - и на хайлайн

Зарибих се съвсем случайно. Приятел катерач се върна от Патагония, където пробвал лентата, донесе една и я опънахме в парка. После аз си купих моя, започнах да тренирам и много ми хареса.
Катеренето си остана основен спорт, а и начин на живот - така е от 25 години. Не си представям да нямам тренировка три-четири пъти в седмицата. Слаклайнът, специално хайлайнът, се прави на същите места и носи същия адреналин като катеренето. Сега двата спорта са ми еднакви, нито без единия, нито без другия си представям живота.

Моето начало беше много трудно, но с тренировки вестибуларният апарат се оправя и... почваш. Всеки може.
Не се състезавам с другите, правя го за себе си. Държа третия резултат в Полша по дължина на хайлайн - 57 м на дължина при височина 48 м. В България няма много високи скали, в Полша - също, затова рекордите на височина са в Щатите или в Алпите и в Норвегия. В България най-високият, който съм правил, е на височина 120 м - Пътят към слънцето, той е моят личен рекорд.
Първата година исках да мога да мина някакъв хайлайн. Отне ми една година. На втората гоних рекорди на дължина, а тази искам да намеря възможно най-красивите места сред природата.

Май ме смятат за ненормален. От майка ми и тъщата все чувам: на колко си години, приключвай с тия спортове, това не е за теб.
Приятелите ми се възхищават, че на тези години мога да постигна нещо.

А всъщност съм Кошмарек - нямам граници, като ми хрумне нещо, го правя и много-много не се интересувам какво мислят хората.
Нервира ме завистта, да правиш нещо по сметка.
Притесняват ме хората. Когато има фотографи и непознати, нещата не се получават, най-добре е да съм сам или с близки хора.

Винаги трябва да се внимава, да се мисли как човек се връзва, как действат силите, случвало ми се е зле да се вържа или заговаряйки се с някой, да тръгна невързан. Добре че навреме се усещам.
Винаги има нужда от компромиси. Ако трябва да избирам между спорта и семейството, избирам семейството.

Не се страхувам от височина, но когато бях за първи път на висока лента, краката ми сами отказаха. Това не беше реален, съзнателен страх, а нещо подсъзнателно. Още го имам и когато съм изморен, не съм в състояние да минавам високи ленти. Това е борба със себе си.
Страх ме е, като всеки човек. Понякога, като вървя по лентата, си мисля дали съм обезопасен, дали това има смисъл. Смятам, че ако някой няма никакъв страх, бързо загива.

Дишам дълбоко, когато наближавам края на лентата. Тогава за мен е най-трудно, защото знам, че съм близо, но вече ми пада концентрацията и тогава си казвам: „Дишай, дишай, дишай, дишай", за да не се разсейвам от мисълта, че още малко и ще успея.
Почивам си с ролери, маунтин борд, колело, ски.
Зарежда ме планината и въобще природата.

Правил съм глупости. Сред младите в Полша сега е модерно минаване по лентата без осигуровка и миналата година, тайно от всички, отидох на едно хайлайнче. Минах го - 32 метра без осигуровка. Имах едно падане по средата, но за късмет успях да хвана лентата. Беше глупаво.
В Полша на мода са
колелетата, слаклайнът, катеренето (което вече е като фитнес). Особено напролет.
Хвани се
с някакво хоби, сложи сърцето си в него и няма да мързелуваш. Аз самият никога нямам време.

От София в началото на 80-те помня играта на фунийки, на стражари и апаши. Имаше доста улични кучета, за които децата се грижеха, но милицията ги изпозастреля и остави телата им по тротоарите.
Проговорих български на улицата с децата, моят е уличен български. В училище учехме на руски. Мислех, че куче е „дръж", защото като мине котка, децата викат „дръж, дръж".
Най-хубавата българска дума е булка. На полски значи хлебче.

Когато съм в София, най-често съм по парковете, но обичам района на Женския пазар, Халите, ЦУМ. Въобще, центърът на София е чудесен.
Тук се чувствам като риба във вода, тук съм 100% човек. В Полша съм като чужденец, даже като се върнах, ме питаха защо говоря странно. Във Варшава нямам толкова приятели, колкото тук.
София и България въобще трябва да се приемат каквито са и тогава всичко ще е окей. България за мен е най-красивата страна в Европа, много си я обичам. Не ми харесват излъсканите Австрия, Швейцария. Вчера гледам един как си паркира колата на средата на улицата и никой не му свирка. Това е хубаво, в Полша щяха да му свиркат с клаксоните до смърт и да викнат и полиция. Просто не трябва да се вторачваш в лошите неща - разбити пътища, мръсотия, а да обръщаш повече внимание на хубавите - чудесна природа и готини хора.

Трите топ места за мен са хижа Рай - там има много хубави скали за катерене, красив водопад, макар че трудно се стига. Враца, откъдето имам романтични спомени от студентските години - катерене, скали. Харесвам и Мальовица в Рила и Кончето и хижа Яворов в Пирин.

Ядосвам се на чужденците, които, като идват в България, си мислят, че всичко е позволено и правят хайлайни на места, които са природни забележителности и са защитени от закона като Белоградчишките скали и Деветашката пещера. Природата е една и няма да се възстанови - пробити са дупки, стърчат болтове. Не става дума толкова за болтовете, а за това, че ако е забранено, не бива. Все пак България е държава, не е пети свят. Чужденците - то и българите, де - не трябва да се възползват от това, че законът тук не важи и можеш да правиш каквото искаш.

Един от най-красивите хайлайни е Хубавец в Карлово. Той се оказа доста труден - подготовката и минаването ми отнеха почти една седмица вместо обичайните три дни. Красив е и този в пещерата Проходна - това е третият в света хайлайн в пещера. Бастет над морето в Синеморец не е много дълъг, нито толкова висок, но явно е красив - доста гледания има.
Тренирам с партньор - Павел, 23-годишен студент по география от Варшава. Запознахме се в парка, започнахме заедно да тренираме. Голям талант - за два месеца напредна толкова, колкото аз за две години. Той е алпинист и маратонец и се оказа много, много талантлив слаклайнер. Стана гадже на дъщеря ми и вече учи български.

Най-трудният слаклайн не се оказа нито най-дългият, нито най-високият, а този, който направихме през зимата при -10 градуса през нощта между два моста във Варшава. Не стана през деня - хвана ме полицията и искаха да ми наложат солидна глоба, затова го направихме между 2 и 4 сутринта при зверски студ без никаква светлина. Просто си вървиш по лентата, без да я виждаш. Чуваше се тракането на зъбите ни.

Най-скоростното минаване на хайлайн беше на Евридика в Родопите край с. Ряката. Миналата пролет реката беше много пълноводна, трябваше да минем отгоре през Белинташ. Стигнахме след три часа ходене с две раници по 30 и 15 кг. Още три часа опъвах лентата и понеже идваше буря, минах я за пет минути, защото трябваше да събираме багажа и да вървим три часа обратно.
С моя помощ осъществихме първото българско минаване на хайлайн. Миналата пролет в парка в Пловдив дойде едно момче - Серафим Захариев. Нито катери, нито има нещо общо с алпинизма или екстремните спортове, но е голям талант. Не съм вярвал, че някой, който не се занимава с такива спортове, е в състояние да мине висока лента от раз. При доста лошо време - валеше дъжд със сняг, отидохме на хайлайн Кале при Димитриново кале до с. Храбрино. Момчето първо падна два пъти, видя, че лентата го издържа, съсредоточи се и я мина. Той е първият българин, успял да мине хайлайн.
Като остарея, ще скачам с парапланер - нищо не правиш, само приземяването може да е трудно. А като стана на 100 години и ходя с бастун, ще подпомагам младите с техническа мисъл.

Текст Ани Василева / Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители