Мартин Кадинов

Когато с Мартин се разбирахме да се видим, решихме, че 19:00 е едно удобно извънработно време. Грешка. В пика на подготовката за ON! Fest 2013 за него и екипа му седем вечерта е средата на работния ден. Затова бързо го препитахме и го пуснахме обратно във водовъртежа. Не и преди да ни разкаже обаче за нескромните, но напълно реалистични цели фестивалът да си разгърне максимално потенциала и да стане един от най-значимите в своята категория в цял свят. А нашият човек е обиколил доста и знае как стоят нещата.

„Необходимостта го роди." Това казва Мартин, като се връща в историята на ON! Fest три години назад. Организирайки събития в подкрепа на състезателния гейминг под шапката на Gaming Entertainment, в един момент осъзнава, че стига до ограничена аудитория, защото на онзи етап (2006-2008) геймингът и тук, и в световен мащаб, не е поп култура (за разлика от сега, когато всички знаят какво е LoL, Counter Strike, DotA, WoW). Затова решава да си партнира с други субкултури, като дръменбейс и аниме, а след като си стискат ръцете и с Интер експо център, се стига до печелившата формула. „Още първата година целият екип почувствахме, че сме уцелили най-трудното - емоцията, която хората искат да изпитат. В този момент вече бях сигурен, че сме на прав път."

Срещата с компютъра беше любов от пръв поглед. Един ден мама и тати, като се прибраха от работа, казаха: „В офиса има компютър, трябва да го видиш". Отидох, на него седеше един господин - Янко, който чертаеше на autoCAD с мишка Genius с три бутона. Абсолютно всичко помня от тази среща. Седнах при него, той отвори command prompt-a на DOS и каза че можем да направим директория, която да се казва Мартин. Щом видях C:\ martin, напълно онемях. Оттогава компютрите са част от живота ми.
Но в идеалния свят аз не ползвам смартфон и компютрите са единствено за игри.

Първата игра, която ми остави трайно впечатление, беше Popcorn - майка ми успя да я превърти, а аз не. Голяма травма. Но не сънувам кошмари!
Бяха ми забранили да пипам компютъра, след като се провиних нещо в училище, а по това време играех Gods, убийствено добра. Аз, естествено, успях да намеря креативното решение - играх с крака. И успях да мина един от четирите свята за един ден.

Геймингът в момента е куул. Когато аз играех състезателно, трябваше да убеждавам приятели и родители, че това не е нещо лошо - доста трудна задача. На някои им беше интересно, други казваха „Порасни най-накрая".
Щом спрях да играя състезателно, усетих липсата на съревнованието. До известна степен професионално го откривам, но все пак играенето ми липсва.
Последно играх Civilization 5 - една от най-гениалните игри, правени някога.

Про геймърът трябва да тренира като всеки друг спортист. Ако седнеш да блъскаш 12 часа, след няколко игри губиш себе си, спираш да постигаш конкретните цели, които си си поставил.
Много от геймърите си мислят, че е въпрос на количество игра, а не е така. Два часа правилно играене могат да са далеч по-полезни от 24 неправилно.

Заобиколен съм от различни хора. От една страна са колегите ми - имам щастието да работя с хора от 18 до 25 години, които са супернаясно с всичко ново. За тях аз съм чичо Марто, за когото интернет е нещо, което се случва на другите. От другата страна са приятелите ми от детството - те не са онлайн хора и, като споделя нещо от интернет, са: „Аре, стига с тоя интернет, ти нещо друго не правиш ли?"

По душа съм наивен, романтик и способен да се влюбвам в идеи.
Не обичам негативни хора, които винаги са скептици. Когато някой иска да направим нещо, реакцията трябва да е „Как го правим?", а не „Това няма да стане".
Имам нулева толерантност към мрънкането - вбесява ме. Това е най-безсмисленият акт на човечеството.

Способен си да осъществиш нещо значимо тогава и само тогава, когато работатата ти е творческо предизвикателство. Успееш ли да генерираш смисъл в това, което правиш, всичко си идва на мястото и вече е въпрос само на бачкане.
Единственото правило в нашата фирма е, че щастието е задължително.

Добрият екип е този, в който хората се допълват. Отряд от снайперисти не ти върши работа.
Никога не работя без пространство за разхождане и без хора, които вярват.

Проблемът ми е, че съм хаотичен. Но пък това понякога ми позволява да намеря решения, до които други не стигат, защото подходът ми е тотално различен.
Съревновавам се със себе си. Постоянно губя и печеля в тази шизофрения (смее се).

Компромиси не бива да бъдат правени с личния живот. В противен случай се обричаш на пасивно нещастие.
Мислите са единственото, от което не може да избягаш. Затова не трябва да се ебаваш с тях.

От работата си съм научил, че нещата могат и трябва да бъдат много прости в основата си. И всичко, което не е стъпило на прост и елементарен принцип - било то на стискане на ръка, на доверие, на взаимни цели, интереси или приоритети - е въпрос на време да се сгромоляса.

Скачам в дълбокото постоянно, опасявам се. Например това, което в момента се случва на ТЕЦ София (трийсетметровата творба на графити артистите Smug и Brus - б. а.), е такъв филм, в който не се бях вкарвал. И осъзнавам, че горе-долу веднъж годишно ми се случва да я употребя тази реплика.
Забелязал съм, че хората сами си поставят ограниченията и не осъзнават колко се спират сами.

На провала трябва да се гледа като на учебен материал.
Иска ми се синът ми да знае, че трябва да можеш да вадиш изводи от всичко и да се научиш да губиш, защото само тогава може да се научиш да печелиш.

ON! Fest е от 20-и до 22 септември в Интер експо център

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев

Когато с Мартин се разбирахме да се видим, решихме, че 19:00 е едно удобно извънработно време. Грешка. В пика на подготовката за ON! Fest 2013 за него и екипа му седем вечерта е средата на работния ден. Затова бързо го препитахме и го пуснахме обратно във водовъртежа. Не и преди да ни разкаже обаче за нескромните, но напълно реалистични цели фестивалът да си разгърне максимално потенциала и да стане един от най-значимите в своята категория в цял свят. А нашият човек е обиколил доста и знае как стоят нещата.

„Необходимостта го роди." Това казва Мартин, като се връща в историята на ON! Fest три години назад. Организирайки събития в подкрепа на състезателния гейминг под шапката на Gaming Entertainment, в един момент осъзнава, че стига до ограничена аудитория, защото на онзи етап (2006-2008) геймингът и тук, и в световен мащаб, не е поп култура (за разлика от сега, когато всички знаят какво е LoL, Counter Strike, DotA, WoW). Затова решава да си партнира с други субкултури, като дръменбейс и аниме, а след като си стискат ръцете и с Интер експо център, се стига до печелившата формула. „Още първата година целият екип почувствахме, че сме уцелили най-трудното - емоцията, която хората искат да изпитат. В този момент вече бях сигурен, че сме на прав път."

Срещата с компютъра беше любов от пръв поглед. Един ден мама и тати, като се прибраха от работа, казаха: „В офиса има компютър, трябва да го видиш". Отидох, на него седеше един господин - Янко, който чертаеше на autoCAD с мишка Genius с три бутона. Абсолютно всичко помня от тази среща. Седнах при него, той отвори command prompt-a на DOS и каза че можем да направим директория, която да се казва Мартин. Щом видях C:\ martin, напълно онемях. Оттогава компютрите са част от живота ми.
Но в идеалния свят аз не ползвам смартфон и компютрите са единствено за игри.

Първата игра, която ми остави трайно впечатление, беше Popcorn - майка ми успя да я превърти, а аз не. Голяма травма. Но не сънувам кошмари!
Бяха ми забранили да пипам компютъра, след като се провиних нещо в училище, а по това време играех Gods, убийствено добра. Аз, естествено, успях да намеря креативното решение - играх с крака. И успях да мина един от четирите свята за един ден.

Геймингът в момента е куул. Когато аз играех състезателно, трябваше да убеждавам приятели и родители, че това не е нещо лошо - доста трудна задача. На някои им беше интересно, други казваха „Порасни най-накрая".
Щом спрях да играя състезателно, усетих липсата на съревнованието. До известна степен професионално го откривам, но все пак играенето ми липсва.
Последно играх Civilization 5 - една от най-гениалните игри, правени някога.

Про геймърът трябва да тренира като всеки друг спортист. Ако седнеш да блъскаш 12 часа, след няколко игри губиш себе си, спираш да постигаш конкретните цели, които си си поставил.
Много от геймърите си мислят, че е въпрос на количество игра, а не е така. Два часа правилно играене могат да са далеч по-полезни от 24 неправилно.

Заобиколен съм от различни хора. От една страна са колегите ми - имам щастието да работя с хора от 18 до 25 години, които са супернаясно с всичко ново. За тях аз съм чичо Марто, за когото интернет е нещо, което се случва на другите. От другата страна са приятелите ми от детството - те не са онлайн хора и, като споделя нещо от интернет, са: „Аре, стига с тоя интернет, ти нещо друго не правиш ли?"

По душа съм наивен, романтик и способен да се влюбвам в идеи.
Не обичам негативни хора, които винаги са скептици. Когато някой иска да направим нещо, реакцията трябва да е „Как го правим?", а не „Това няма да стане".
Имам нулева толерантност към мрънкането - вбесява ме. Това е най-безсмисленият акт на човечеството.

Способен си да осъществиш нещо значимо тогава и само тогава, когато работатата ти е творческо предизвикателство. Успееш ли да генерираш смисъл в това, което правиш, всичко си идва на мястото и вече е въпрос само на бачкане.
Единственото правило в нашата фирма е, че щастието е задължително.

Добрият екип е този, в който хората се допълват. Отряд от снайперисти не ти върши работа.
Никога не работя без пространство за разхождане и без хора, които вярват.

Проблемът ми е, че съм хаотичен. Но пък това понякога ми позволява да намеря решения, до които други не стигат, защото подходът ми е тотално различен.
Съревновавам се със себе си. Постоянно губя и печеля в тази шизофрения (смее се).

Компромиси не бива да бъдат правени с личния живот. В противен случай се обричаш на пасивно нещастие.
Мислите са единственото, от което не може да избягаш. Затова не трябва да се ебаваш с тях.

От работата си съм научил, че нещата могат и трябва да бъдат много прости в основата си. И всичко, което не е стъпило на прост и елементарен принцип - било то на стискане на ръка, на доверие, на взаимни цели, интереси или приоритети - е въпрос на време да се сгромоляса.

Скачам в дълбокото постоянно, опасявам се. Например това, което в момента се случва на ТЕЦ София (трийсетметровата творба на графити артистите Smug и Brus - б. а.), е такъв филм, в който не се бях вкарвал. И осъзнавам, че горе-долу веднъж годишно ми се случва да я употребя тази реплика.
Забелязал съм, че хората сами си поставят ограниченията и не осъзнават колко се спират сами.

На провала трябва да се гледа като на учебен материал.
Иска ми се синът ми да знае, че трябва да можеш да вадиш изводи от всичко и да се научиш да губиш, защото само тогава може да се научиш да печелиш.

ON! Fest е от 20-и до 22 септември в Интер експо център

Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители