Моето си е мое, а на общото - майната му

Виждали ли сте отблъскващо големия брой хора, които правят наглед нещо просто и маловажно - демонстративно и с най-голямото самочувствие, на което са способни, си хвърлят фаса на улицата, въпреки че кошчето за боклук е на не повече от 2 метра от тях? Виждали сте ги, разбира се. А може и просто да сте един от тях.

Зад този елементарен жест обаче се крие нещо повече от това, че са мързеливи простаци и нагли селяни по душа. Крие се причината да живеем така, както живеем - в кочина, от която до един се оплакваме, но която дружно поддържаме.

От много, много, много векове насам в душата на българина се е настанил трайно индивидуализмът. В което няма нищо лошо, ако той бъде канализиран по полезен и позитивен начин - да следваме себе си и своите принципи, устои и амбиции, да работим сами за израстването си без да чакаме помощ отвън и да поставяме интересите си като приоритет. Вместо това обаче той е канализиран в максимата "моето си е мое, на общото - майната му".

Затова на толкова много хора не им пречи да ръсят фасове по улиците при явното наличие на кошчета за боклук. Защото улицата е общо пространство, в което вярно, и ние пребиваваме, но много повече пребивават другите, а другите могат да вървят на майната си. Защото не са ни важни, не са ни близки, и колективното ни добруване далеч не е гаранция и за индивидуалното такова.

Подреждаме личния си дом, но когато протече покрива на блока, не искаме да ни занимават. Майната им на другите.

Сипем огън и жупел заради собствените си ниски заплати и лоши условия на труд, но ако учители и лекари започнат стачка, цъкаме недоволно с език, че ни причиняват неудобство. Майната им на другите.

Оплакваме се как си трошим драгоценната кола по лошите пътища, а след това търсим къде да я минем на фиктивен преглед без платен данък и "Гражданска". Майната им на другите.

Много сме силни в бистренето на политика на маса, но като стане време, не ни се занимава с избори и референдуми. Майната им на другите.

И така всеки ден теглим по една майна на себе си, на близките си и на децата си. Защото докато сме заети да оставяме "другите" да се оправят, забравяме колко много всички сме в общия кюп и в общата кочина. И докато общото е нещо, което не ни касае, никога няма да разберем защо като сме такива тарикати, толкова умни, схватливи и оправни, продължаваме да стоим на опашката на Европа.

Подобно деструктивно поведение, както винаги, издава разни дефицити. Най-големият от тях - че не обичаме - нито себе си, нито дома си. Мислим си, че обичаме нещо, но го правим по толкова тъп и разрушителен начин, че сме обречени на вечна мизерия. Поне докато не започнем да виждаме в общото повече себе си и по-малко другите.



Автор: Десислава Любомирова
Източник: Actualno

 

А тук можеш да прочетеш за феномена "Мъж под чехъл"

Виждали ли сте отблъскващо големия брой хора, които правят наглед нещо просто и маловажно - демонстративно и с най-голямото самочувствие, на което са способни, си хвърлят фаса на улицата, въпреки че кошчето за боклук е на не повече от 2 метра от тях? Виждали сте ги, разбира се. А може и просто да сте един от тях.

Зад този елементарен жест обаче се крие нещо повече от това, че са мързеливи простаци и нагли селяни по душа. Крие се причината да живеем така, както живеем - в кочина, от която до един се оплакваме, но която дружно поддържаме.

От много, много, много векове насам в душата на българина се е настанил трайно индивидуализмът. В което няма нищо лошо, ако той бъде канализиран по полезен и позитивен начин - да следваме себе си и своите принципи, устои и амбиции, да работим сами за израстването си без да чакаме помощ отвън и да поставяме интересите си като приоритет. Вместо това обаче той е канализиран в максимата "моето си е мое, на общото - майната му".

Затова на толкова много хора не им пречи да ръсят фасове по улиците при явното наличие на кошчета за боклук. Защото улицата е общо пространство, в което вярно, и ние пребиваваме, но много повече пребивават другите, а другите могат да вървят на майната си. Защото не са ни важни, не са ни близки, и колективното ни добруване далеч не е гаранция и за индивидуалното такова.

Подреждаме личния си дом, но когато протече покрива на блока, не искаме да ни занимават. Майната им на другите.

Сипем огън и жупел заради собствените си ниски заплати и лоши условия на труд, но ако учители и лекари започнат стачка, цъкаме недоволно с език, че ни причиняват неудобство. Майната им на другите.

Оплакваме се как си трошим драгоценната кола по лошите пътища, а след това търсим къде да я минем на фиктивен преглед без платен данък и "Гражданска". Майната им на другите.

Много сме силни в бистренето на политика на маса, но като стане време, не ни се занимава с избори и референдуми. Майната им на другите.

И така всеки ден теглим по една майна на себе си, на близките си и на децата си. Защото докато сме заети да оставяме "другите" да се оправят, забравяме колко много всички сме в общия кюп и в общата кочина. И докато общото е нещо, което не ни касае, никога няма да разберем защо като сме такива тарикати, толкова умни, схватливи и оправни, продължаваме да стоим на опашката на Европа.

Подобно деструктивно поведение, както винаги, издава разни дефицити. Най-големият от тях - че не обичаме - нито себе си, нито дома си. Мислим си, че обичаме нещо, но го правим по толкова тъп и разрушителен начин, че сме обречени на вечна мизерия. Поне докато не започнем да виждаме в общото повече себе си и по-малко другите.



Автор: Десислава Любомирова
Източник: Actualno

 

А тук можеш да прочетеш за феномена "Мъж под чехъл"

Гласували общо: 1 потребители