Неда Соколовска

Накратко, вербатим театърът е театър, базиран на документални интервюта. В него актьорите разиграват текста без никаква промяна или импровизации, като задължително на сцената се демонстрират и някакви автентични ритуали. Резултатът се съчетава с живата емоция на изпълнителите и се създава усещането за експеримент, в който публиката е силно увлечена.

От трите спектакъла на Vox Populi най-интересен според нас е Яце форкаш („много бързаш" на родопски диалект), в който актьори създават изключително въздействащи образи на три поколения родопчани, като възстановяват стари обичаи и традиции на сантиметри от публиката. И след всеки вербатим спектакъл се провеждат дебати и разговори с публиката, както е прието от театралната култура на Германия, Финландия, Франция.

Именно във Финландия, където прекарва времето от 2004-та до 2010-а, Неда изцяло се посвещава на театъра. В Хелзинки се докосва до най-големите финландски педагози по театрална режисура и става магистър под ръководството на проф. Маарит Руикка. В България Неда се връща с музиканта Ееро Туркка под ръка и с много нови идеи на рамо. Някои от тях са в процес на развитие, а други, които се отнасят до вербатим театъра, вече са реалност и у нас.

Събуждам се с желание да спя още.
Не мърдам от вкъщи, без да съм забравила поне едно нещо, за което да се върна. Ако имам късмет, ще се сетя за него на вратата.
Никога не закъснявам за... няма такова нещо, за което да не мога да закъснея. Аз съм направена от закъснение. Имам нереално чувство за време.

Умирам от срам, когато някой друг се срамува.
Все си повтарям, че всичко е временно.
Идеалната вечер е вкъщи с Ееро - детето спи, ние гледаме филм, пием червено вино и аз задължително заспивам преди средата на филма. Еснафско и мило.

Падам си по люта храна, хубаво вино и хармониката на Ееро.
Беше велико, когато
онзи ден при поклоните на мое представление, ми се стори, че видях в очите на актрисите благодарност. Почувствах се ужасно щастлива.

Влизам в огъня заради всеки, който извика за помощ. Имам инстинкт на пожарникар.
Дойде ми до гуша от
лоша социална политика.
Не казвам на никого
„не можеш".

Под леглото ми обикновено има два мръсни чорапа, биберон, скучна книга, нещо донесено от кучето, и нещо, което търсим из цялата къща.
Майка ми често ми казва, че съм най-хубавото й произведение. Един ден аз ще казвам същото на моето дете.

Искам да остарея като Гергана Кофарджиева-Гройс.
Правя се на луда, когато детето ми иска нещо, което аз няма да му дам. Не обичам разглезени деца и истерични майки.

Скачам на бой, когато трябва да защитя някого.
Убивам за... никого и нищо не бих убила. Животът е неприкосновено нещо.

Не си позволявам да се поддавам на страх и вина.

 

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Babies, документален филм, който проследява паралелно развитието на четири бебета от различни краища на света от раждането до прохождането им.
Няма по-глупав филм от онзи, който пълни главата на зрителя с готови консуматорски клишета.
Много се смях на Концертът.
Планирам да видя Ленард Коен: Bird on a Wire на Тони Палмър.

МУЗИКАТА
Никога няма да ми омръзнат Beatles. Никога, ама никога.
Любимият ми композитор е Исаак Албениц, а любима група напоследък е Band of Horses и Pale Young Gentlemen.
В София искам да дойде Пол Маккартни - един от последните живи динозаври. И Rolling Stones.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е едно много оръфано и старо издание на Приказки на Оскар Уайлд, което четях и препрочитах през цялото си детство.
Сега чета Монтажът на Сергей Айзенщайн.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, за да гледам работата на колегите си. Никога за удоволствие.
Пиесата, която най-много ме впечатли напоследък, е The Possibilities на Хауърд Баркър.
Обичам текстовете за театър на Грейг, Дейвид Хеър, Ан Богарт, Брехт, Аугусто Боал.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересни са ми графики, карикатури и плакати.
Последната изложба, на която бях, беше на португалски комикс артисти в Музея за модерно изкуство в Лисабон.
Любимият ми художник е Гоген. Като малка от скука прочетох негова биография. Вече даже не ми харесват картините му, и пак казвам, че ми е любим. Може би защото ми е приятел от детството.

Спектаклите на Vox Populi се играят в Център за култура и дебат Червената къща

Текст Патриция Николова / Фотография Васил Танев

Накратко, вербатим театърът е театър, базиран на документални интервюта. В него актьорите разиграват текста без никаква промяна или импровизации, като задължително на сцената се демонстрират и някакви автентични ритуали. Резултатът се съчетава с живата емоция на изпълнителите и се създава усещането за експеримент, в който публиката е силно увлечена.

От трите спектакъла на Vox Populi най-интересен според нас е Яце форкаш („много бързаш" на родопски диалект), в който актьори създават изключително въздействащи образи на три поколения родопчани, като възстановяват стари обичаи и традиции на сантиметри от публиката. И след всеки вербатим спектакъл се провеждат дебати и разговори с публиката, както е прието от театралната култура на Германия, Финландия, Франция.

Именно във Финландия, където прекарва времето от 2004-та до 2010-а, Неда изцяло се посвещава на театъра. В Хелзинки се докосва до най-големите финландски педагози по театрална режисура и става магистър под ръководството на проф. Маарит Руикка. В България Неда се връща с музиканта Ееро Туркка под ръка и с много нови идеи на рамо. Някои от тях са в процес на развитие, а други, които се отнасят до вербатим театъра, вече са реалност и у нас.

Събуждам се с желание да спя още.
Не мърдам от вкъщи, без да съм забравила поне едно нещо, за което да се върна. Ако имам късмет, ще се сетя за него на вратата.
Никога не закъснявам за... няма такова нещо, за което да не мога да закъснея. Аз съм направена от закъснение. Имам нереално чувство за време.

Умирам от срам, когато някой друг се срамува.
Все си повтарям, че всичко е временно.
Идеалната вечер е вкъщи с Ееро - детето спи, ние гледаме филм, пием червено вино и аз задължително заспивам преди средата на филма. Еснафско и мило.

Падам си по люта храна, хубаво вино и хармониката на Ееро.
Беше велико, когато
онзи ден при поклоните на мое представление, ми се стори, че видях в очите на актрисите благодарност. Почувствах се ужасно щастлива.

Влизам в огъня заради всеки, който извика за помощ. Имам инстинкт на пожарникар.
Дойде ми до гуша от
лоша социална политика.
Не казвам на никого
„не можеш".

Под леглото ми обикновено има два мръсни чорапа, биберон, скучна книга, нещо донесено от кучето, и нещо, което търсим из цялата къща.
Майка ми често ми казва, че съм най-хубавото й произведение. Един ден аз ще казвам същото на моето дете.

Искам да остарея като Гергана Кофарджиева-Гройс.
Правя се на луда, когато детето ми иска нещо, което аз няма да му дам. Не обичам разглезени деца и истерични майки.

Скачам на бой, когато трябва да защитя някого.
Убивам за... никого и нищо не бих убила. Животът е неприкосновено нещо.

Не си позволявам да се поддавам на страх и вина.

 

ФИЛМИТЕ
Последно гледах Babies, документален филм, който проследява паралелно развитието на четири бебета от различни краища на света от раждането до прохождането им.
Няма по-глупав филм от онзи, който пълни главата на зрителя с готови консуматорски клишета.
Много се смях на Концертът.
Планирам да видя Ленард Коен: Bird on a Wire на Тони Палмър.

МУЗИКАТА
Никога няма да ми омръзнат Beatles. Никога, ама никога.
Любимият ми композитор е Исаак Албениц, а любима група напоследък е Band of Horses и Pale Young Gentlemen.
В София искам да дойде Пол Маккартни - един от последните живи динозаври. И Rolling Stones.

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е едно много оръфано и старо издание на Приказки на Оскар Уайлд, което четях и препрочитах през цялото си детство.
Сега чета Монтажът на Сергей Айзенщайн.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, за да гледам работата на колегите си. Никога за удоволствие.
Пиесата, която най-много ме впечатли напоследък, е The Possibilities на Хауърд Баркър.
Обичам текстовете за театър на Грейг, Дейвид Хеър, Ан Богарт, Брехт, Аугусто Боал.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересни са ми графики, карикатури и плакати.
Последната изложба, на която бях, беше на португалски комикс артисти в Музея за модерно изкуство в Лисабон.
Любимият ми художник е Гоген. Като малка от скука прочетох негова биография. Вече даже не ми харесват картините му, и пак казвам, че ми е любим. Може би защото ми е приятел от детството.

Спектаклите на Vox Populi се играят в Център за култура и дебат Червената къща

Текст Патриция Николова / Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители