Силвия Чолева

Винаги можеш да си пуснеш радито обедно в четвъртък и да послушаш Силвия в предаването за изкуство и култура - Артефир по програма Христо Ботев на БНР. Или пък да хванеш една от десетте й книги с поезия, проза или есеистика. На нас на сърцето ни лежат първият й роман Зелено и златно, както и двете й книги с поезия от 2007 - Картички и Писма. Ако си настроен истинно, гледай я в рубриката Без покритие - част от предаването Библиотеката по БНТ.  Там тя посочва липсата на талант, не е добре да попаднеш на нейния безкопромисен мерник. Застрелян си.

Ние в крайна сметка решихме да я питаме някое и друго въпросче (Силвия обича рап) - литературно, социално, свободно, а пък тя любезно ни отговори...

Силвия, бях чела някъде, че първо си искала да станеш художник, защо те привличаше това изкуство?
Искала съм го в кръга на фантазиите, ха-ха. Аз не мога да рисувам, много съм зле. Човек обикновено иска това, което не може... Имах приятели художници, имам още такива. Като гледам картини се чувствам в хармония със света. Чувствам особена пълнота. Не знам дали съвсем точно го изразявам, но е нещо такова. Нещо като щастието. Та от гимназиалните години ми остана интересът към изобразителното изкуство, както тогава се казваше. Гледах много албуми в библиотеката на Академията по-късно. Нямаше интернет, нито можеше да се пътува, та да се видят чуждестранни галерии и музеи. Смятам, че художниците, с които общувах тогава - студенти в Академията, формираха в голяма степен погледа ми към света. Освен това още като ученичка в гимназията бяхме много близки приятели с Димитър Илиев - художник, който рано си отиде. Оттогава датира приятелството ми с Надежда Олег Ляхова, а по-късно и със сестра й Даниела. Сега се гордея да нарека свой приятел и големия ни художник Андрей Даниел.

И избра да бъдеш писателка. С думите какво може да постигне човек? Има ли цели изобщо писането при теб?
Аз пишех още тогава. И затова малко им завиждах и сега също им завиждам на художниците, че могат да се изразяват с нещо материално. А думите са във въздуха, в главите ни... С тях може да убиеш някого, може да го вдъхновиш, всичко може, но думите са нещо адски капризно, трудно се овладяват. Писателите добре знаят това. Когато пиша не си поставям някаква специална цел. Разбира се, че знам къде искам да стигна, но не обичам строгото планиране, не ми е присъщо, а аз не насилвам себе си, особено, когато пиша. Ако има някаква цел, то е самата работа, самото писане, а после, ако успея да вкарам и читателя във филма, супер!

Другото е, че ти си писала, но влизаш открито, разбирай - с книга, доста по-късно от твоите връстници, и винаги си била или оставала самотен ездач, това как ти повлия - по-късното влизане и другото да не ставаш част от групи, течения, задруги?
Ами аз все така съм била. Макар да имам много приятели, вътрешно съм си сама и не обичам да се "кооперирам". С моите връстници нямаше как да съм, защото посмъртно нямаше да отида да се моля или друго, за да ми пуснат стихотворения или да търся възможности да ми издадат книга. Тогава нямах желание за това - в онзи контекст. Направих два опита за публикации, които излязоха в Средношколско знаме и в Народна младеж, но след такива унизителни думи, които чух за поезията си, че не ща да си ги спомням. Имам и отказ от изд. Хр. Г. Данов за един ръкопис. Тогава реших, че няма повече да нося и ще ги четем само между приятели. Абе гадно беше. Затова и днес съм си Боби соло.

Оттогава ми остана нежеланието да се бутам - едно умение, което доста български писатели днес усъвършенстват успешно.

Но пък развиваш едно ценно приятелство и също така съвместна работа с големия поет Иван Теофилов, това как се случи и сега от дистанцията на времето как гледаш на създаването и поддържането на списание Сезон, после самата му смърт…
Това с Иван Теофилов беше подарък от съдбата. По повод Николай-Кънчевата награда търсих книги на Кънчев от едно време в библиотеката си и намерих една стихосбирка, на която съм написала на първата страница горе вдясно нещо от сорта - днес Ив. Теофилов от Пламък хареса две мои стихотворения! Така се опулих, бях забравила, но се изкефих... С Иван се запознах за първи път на конкурса Южна пролет. Бях си пратила Детето на глухонемите, което тогава раздели наградата с Йордан-Ефтимовата – Метаметафизика – „четворката“ тогава беше модна. Иван беше в журито, но не ме познаваше, беше ме прочел за първи път! После разбрах, че той е настоявал за мен.

На награждаването бях махмурлия, защото предната вечер имаше аху-иху с другите участници в конкурса и, понеже бях сигурна, че няма да спечеля, мислех да постоя на награждаването и да си бягам за София. Внезапно чувам името си и излязох като в сън. Йордан май не беше дошъл. Та, тогава на живо се срещнахме с Иван, а после на една Аполония вече се запознахме след едно представяне. Бяхме на масата един до друг и стана дума за Крум Ацев - аз му разказвах колко силно съм повлияна от древнокитайската поезия, която Крум превеждаше и така се заприказвахме. Говорихме дълго. След това Иван ме накара да вляза в Сдружението на българските писатели, че да имало нови имена... После правихме заедно Сезон, което винаги ми е било мечта - да правя списание. Това бяха много плодотворни и важни години за мен. Гордея се, че Иван избра мен да работим заедно. И досега! За мен той освен голям поет и е голяма личност.

Другата част от теб, освен да пишеш своите неща, е да се занимаваш като журналист и критик с написаното от другите, това защо? Да не забравяме и работата ти в БНР, в пр. Христо Ботев. Повечето пъти писателите се интересуват само от себе си, ти и списание, и предаване, и представяния, а накрая и издателството, за което специално ще те питам след малко?
Ами по неволя. Наложи ми се. Не ме приеха в СУ и трябваше да работя и пак съдбата - попаднах - ако трябва ще разкажа, но да не натежи - във в. Отечествен фронт, където тогава работеха много добри журналисти! Казвам го от днешната си камбанария, тогава само интуитивно го разбирах. Тези хора формираха у мен отношението към журналистическата работа. Но аз все исках да избягам, исках да пиша, обаче след време нещата се завъртяха пак по волята на щуката и започнах в радиото, в Ботев - най-добрата програма за култура, както казвам често в ефир. Защото списание Сезон спря поради липса на пари, другото, което правих - Алтера - също и трябваше да се работи, за да се живее.

Някой си мисли сигурно, че писателите, като му седнат, па като запишат - ден-година... Ама не е така. Е, има късметлии, но са малко - обикновено те са тези, които само от себе си се интересуват. Аз 16 години в радиото представям книги на наши и чужди автори, като винаги предимство са имали българските и най-вече съвременните, младите също. Мисля, че така е редно. От това няма да ми падне прашецът от крилата. Според мен само по този начин - чрез постоянно рекламиране на българската литература, тя ще става все по-видима. И то май в последните една-две години вече стана. Колкото до умората - уморих се. Трябва да се поспра, че тази машинка има срок на годност.


Част от книгите на издателство Да (фотография Б. Димитрова)

Друго нещо, понеже теб те търсят и много (млади) хора за съвет относно поезията им, винаги ли си ясна и точна, и съответно откровена, когато става дума за липса на талант и може ли да се отсече това нещо. Тоест винаги ли истината те води в това отношение или понякога се налага да загатваш или дори да премълчаваш?
Винаги казвам това, което мисля. Понякога по-директно, понякога - за да не нараня човека - казвам нещата по-меко, но категорично. Премълчавала съм, но не за литература, а за спектакъл например, обаче след време не се стърпявам и си казвам...  Съжалявам, но това е положението. Затова много хора не ме харесват.

Затова и се случи да се появи рубриката Без покритие по БНТ, нейната поява защо е важна, защото за нехаресването е ясно…
Георги Ангелов ме нави и пое този риск. Защото отдавна в литературата, а и не само, си живеем в "мирно съвместно съществуване", какъвто беше изразът навремето. Стига. Много се заблати. Затова се заех с тази рубрика. От време на време и Людмил Станев играе там "лошото ченге". Негова е заслугата за заглавието. Мисля, че е крайно време да се казват и нелицеприятните истини. Не съм нито последна инстанция, нито ми е присъщо. Просто изразявам мнение. Оказа се, че да не си казваш истинското мнение на глас е много по-удобно и затова нещата се скапаха до такава степен, че завоня. Пък който много се дразни - спокоен да е - скоро ще се скрия от всичко.

Надявам се, за да пишеш. Нека сега погледнем към поезията, по-горе се обърнах към теб с писателка, но за поезията искам да се отдели специалното и нужното. Тя в последно време също много се изнасилва и по социални мрежи и като продукт се облича, ти лично защо продължаваш да пишеш поезия?
Да, напоследък се пише като на състезание. Не ми допада. И като почнат - ама така се популяризирала поезията... Не ми харесва такава популярност. Тя не е нужна. Защото точно тези т. нар. "поезии" са толкова зле! Те създават, точно те, усещането, че всеки едва ли не може да пише стихотворения. Произвеждат графомания.

Пишете си, ама в дневника си. Този пошъл вкус чалгизира средата. Виждам, че по вълните се носят вече и поети, които мислех за талантливи. Тук нека е ясно, че няма талант, който от само себе си да е все на висота. Иска се постоянна работа. И също работа върху себе си. Ще дам за пример Иван Теофилов, който изненадва с новите неща, които пише и виждаш, че това е дух, който не стои на едно място, а се развива. Дори на тази възраст!

А аз продължавам да пиша, защото това е моят начин на изразяване. Не ме интересува много-много околността. Напоследък се оттеглям все повече в себе си и се чувствам добре. Плюс това книгите, които чета, са чудесни за компания.

Вие, в изд. Да освен че издавате чудесни книги, имате традиция за един речник, в който се опитва всеки един поет да отговори на големите питания, та в тази връзка няма да те пожаля и ще взема от вашата идея три питания - Поезията е... Любовта е... Смъртта е...
Ха-ха, скоро един поет го нарече Лексикон. Мисля, че така разбираме малко повече за автора на книгата, при това накратко. Поезията е пречиствателната станция на езика, на литературата и на живота. За мен - всеки път - преливане на нова кръв. Любовта е всекидневна смърт, но отиде ли си - как я желаеш... Смъртта е ужас и облекчение.

Вие питате и по някакъв начин за родината на автора, няма как и аз да не те ангажирам с мнение, каква ще е съдбата на България през следващите години според теб?
Да, има накрая националност - словак, полякиня и пр. Бъл-га-ри-я се дави. Продължава да се дави по Ани Илков. Похитена страна. Не съм оптимист, като гледам, че се връщаме към минало, което мислехме за отминало...

Има ли история, която съжаляваш, че до този момент не си описала?
Сега се мъча над една история за баща ми. Зверски се мъча. Той беше моят човек в семейството - читател и много фин човек. Затова ми е трудно.

Но си я почнала, това е важното.
Е, то при мен понякога от почването до свършването минават 8-10 години.

Писането е бавно занимание, поне е хубаво да бъде така поне според мен. Особено след един момент нататък.
Да, ама аз и да искам, не мога бързо. А днес времето е бързо...

Има ли нещо, което би променила в живота си, ако можеше... И от този тип хора ли си, които съжаляват за разни неща? Сетих се за Улф и нейната стая, то и стихотворение имаш за това чудо - да си имаш стая.
Май няма за какво да съжалявам - правих това, което можах - доста щуротии, но бях свободна, от зависимости и пр. Съжалявам само, че нямах още малко време за разговори с баща ми. Съжалявам, че Димитър Илиев, Георги Рупчев, Иван Методиев, Кольо К. си отидоха. Но Господ си знае работата.

Какво ти е необходимо за да пишеш?
Време, място, собствена стая.

Добре, хайде затваряме засега вратата. Ааа, чакай, чакай още нещо се сетих важно. Сега разговорът беше проведен в социалните мрежи, ти влезе сравнително късно там, как гледаш отвътре на този социален експеримент?
Дърпах се, както се дърпах за мобилния телефон, но бързо ми стана ясно, че няма как да си отвън, защото това е новата медия. Доста липса на чувство за хумор виждам вътре, злост и графомания. Свикнах да ползвам фб по работа и от време на време да кача по някоя картина. Но пък ме изненадаха с днешна дата срещите с няколко стари приятели - естествено художници, които са по чужбина и с една задочна среща с колега на баща ми, който ми разказа няколко неща за него, които ми стоплиха сърцето. (Така е, татко, липсваш.)

P.S. Замислих се, че отговорих за въпроса за бъдещето на България мрачно. Ако трябва да съм честна - радвам се на новата партия "Да, България". Засега само те са някаква надежда за бъдещето.

Текст Белослава Димитрова / Фотография Славея Йорданова

Винаги можеш да си пуснеш радито обедно в четвъртък и да послушаш Силвия в предаването за изкуство и култура - Артефир по програма Христо Ботев на БНР. Или пък да хванеш една от десетте й книги с поезия, проза или есеистика. На нас на сърцето ни лежат първият й роман Зелено и златно, както и двете й книги с поезия от 2007 - Картички и Писма. Ако си настроен истинно, гледай я в рубриката Без покритие - част от предаването Библиотеката по БНТ.  Там тя посочва липсата на талант, не е добре да попаднеш на нейния безкопромисен мерник. Застрелян си.

Ние в крайна сметка решихме да я питаме някое и друго въпросче (Силвия обича рап) - литературно, социално, свободно, а пък тя любезно ни отговори...

Силвия, бях чела някъде, че първо си искала да станеш художник, защо те привличаше това изкуство?
Искала съм го в кръга на фантазиите, ха-ха. Аз не мога да рисувам, много съм зле. Човек обикновено иска това, което не може... Имах приятели художници, имам още такива. Като гледам картини се чувствам в хармония със света. Чувствам особена пълнота. Не знам дали съвсем точно го изразявам, но е нещо такова. Нещо като щастието. Та от гимназиалните години ми остана интересът към изобразителното изкуство, както тогава се казваше. Гледах много албуми в библиотеката на Академията по-късно. Нямаше интернет, нито можеше да се пътува, та да се видят чуждестранни галерии и музеи. Смятам, че художниците, с които общувах тогава - студенти в Академията, формираха в голяма степен погледа ми към света. Освен това още като ученичка в гимназията бяхме много близки приятели с Димитър Илиев - художник, който рано си отиде. Оттогава датира приятелството ми с Надежда Олег Ляхова, а по-късно и със сестра й Даниела. Сега се гордея да нарека свой приятел и големия ни художник Андрей Даниел.

И избра да бъдеш писателка. С думите какво може да постигне човек? Има ли цели изобщо писането при теб?
Аз пишех още тогава. И затова малко им завиждах и сега също им завиждам на художниците, че могат да се изразяват с нещо материално. А думите са във въздуха, в главите ни... С тях може да убиеш някого, може да го вдъхновиш, всичко може, но думите са нещо адски капризно, трудно се овладяват. Писателите добре знаят това. Когато пиша не си поставям някаква специална цел. Разбира се, че знам къде искам да стигна, но не обичам строгото планиране, не ми е присъщо, а аз не насилвам себе си, особено, когато пиша. Ако има някаква цел, то е самата работа, самото писане, а после, ако успея да вкарам и читателя във филма, супер!

Другото е, че ти си писала, но влизаш открито, разбирай - с книга, доста по-късно от твоите връстници, и винаги си била или оставала самотен ездач, това как ти повлия - по-късното влизане и другото да не ставаш част от групи, течения, задруги?
Ами аз все така съм била. Макар да имам много приятели, вътрешно съм си сама и не обичам да се "кооперирам". С моите връстници нямаше как да съм, защото посмъртно нямаше да отида да се моля или друго, за да ми пуснат стихотворения или да търся възможности да ми издадат книга. Тогава нямах желание за това - в онзи контекст. Направих два опита за публикации, които излязоха в Средношколско знаме и в Народна младеж, но след такива унизителни думи, които чух за поезията си, че не ща да си ги спомням. Имам и отказ от изд. Хр. Г. Данов за един ръкопис. Тогава реших, че няма повече да нося и ще ги четем само между приятели. Абе гадно беше. Затова и днес съм си Боби соло.

Оттогава ми остана нежеланието да се бутам - едно умение, което доста български писатели днес усъвършенстват успешно.

Но пък развиваш едно ценно приятелство и също така съвместна работа с големия поет Иван Теофилов, това как се случи и сега от дистанцията на времето как гледаш на създаването и поддържането на списание Сезон, после самата му смърт…
Това с Иван Теофилов беше подарък от съдбата. По повод Николай-Кънчевата награда търсих книги на Кънчев от едно време в библиотеката си и намерих една стихосбирка, на която съм написала на първата страница горе вдясно нещо от сорта - днес Ив. Теофилов от Пламък хареса две мои стихотворения! Така се опулих, бях забравила, но се изкефих... С Иван се запознах за първи път на конкурса Южна пролет. Бях си пратила Детето на глухонемите, което тогава раздели наградата с Йордан-Ефтимовата – Метаметафизика – „четворката“ тогава беше модна. Иван беше в журито, но не ме познаваше, беше ме прочел за първи път! После разбрах, че той е настоявал за мен.

На награждаването бях махмурлия, защото предната вечер имаше аху-иху с другите участници в конкурса и, понеже бях сигурна, че няма да спечеля, мислех да постоя на награждаването и да си бягам за София. Внезапно чувам името си и излязох като в сън. Йордан май не беше дошъл. Та, тогава на живо се срещнахме с Иван, а после на една Аполония вече се запознахме след едно представяне. Бяхме на масата един до друг и стана дума за Крум Ацев - аз му разказвах колко силно съм повлияна от древнокитайската поезия, която Крум превеждаше и така се заприказвахме. Говорихме дълго. След това Иван ме накара да вляза в Сдружението на българските писатели, че да имало нови имена... После правихме заедно Сезон, което винаги ми е било мечта - да правя списание. Това бяха много плодотворни и важни години за мен. Гордея се, че Иван избра мен да работим заедно. И досега! За мен той освен голям поет и е голяма личност.

Другата част от теб, освен да пишеш своите неща, е да се занимаваш като журналист и критик с написаното от другите, това защо? Да не забравяме и работата ти в БНР, в пр. Христо Ботев. Повечето пъти писателите се интересуват само от себе си, ти и списание, и предаване, и представяния, а накрая и издателството, за което специално ще те питам след малко?
Ами по неволя. Наложи ми се. Не ме приеха в СУ и трябваше да работя и пак съдбата - попаднах - ако трябва ще разкажа, но да не натежи - във в. Отечествен фронт, където тогава работеха много добри журналисти! Казвам го от днешната си камбанария, тогава само интуитивно го разбирах. Тези хора формираха у мен отношението към журналистическата работа. Но аз все исках да избягам, исках да пиша, обаче след време нещата се завъртяха пак по волята на щуката и започнах в радиото, в Ботев - най-добрата програма за култура, както казвам често в ефир. Защото списание Сезон спря поради липса на пари, другото, което правих - Алтера - също и трябваше да се работи, за да се живее.

Някой си мисли сигурно, че писателите, като му седнат, па като запишат - ден-година... Ама не е така. Е, има късметлии, но са малко - обикновено те са тези, които само от себе си се интересуват. Аз 16 години в радиото представям книги на наши и чужди автори, като винаги предимство са имали българските и най-вече съвременните, младите също. Мисля, че така е редно. От това няма да ми падне прашецът от крилата. Според мен само по този начин - чрез постоянно рекламиране на българската литература, тя ще става все по-видима. И то май в последните една-две години вече стана. Колкото до умората - уморих се. Трябва да се поспра, че тази машинка има срок на годност.


Част от книгите на издателство Да (фотография Б. Димитрова)

Друго нещо, понеже теб те търсят и много (млади) хора за съвет относно поезията им, винаги ли си ясна и точна, и съответно откровена, когато става дума за липса на талант и може ли да се отсече това нещо. Тоест винаги ли истината те води в това отношение или понякога се налага да загатваш или дори да премълчаваш?
Винаги казвам това, което мисля. Понякога по-директно, понякога - за да не нараня човека - казвам нещата по-меко, но категорично. Премълчавала съм, но не за литература, а за спектакъл например, обаче след време не се стърпявам и си казвам...  Съжалявам, но това е положението. Затова много хора не ме харесват.

Затова и се случи да се появи рубриката Без покритие по БНТ, нейната поява защо е важна, защото за нехаресването е ясно…
Георги Ангелов ме нави и пое този риск. Защото отдавна в литературата, а и не само, си живеем в "мирно съвместно съществуване", какъвто беше изразът навремето. Стига. Много се заблати. Затова се заех с тази рубрика. От време на време и Людмил Станев играе там "лошото ченге". Негова е заслугата за заглавието. Мисля, че е крайно време да се казват и нелицеприятните истини. Не съм нито последна инстанция, нито ми е присъщо. Просто изразявам мнение. Оказа се, че да не си казваш истинското мнение на глас е много по-удобно и затова нещата се скапаха до такава степен, че завоня. Пък който много се дразни - спокоен да е - скоро ще се скрия от всичко.

Надявам се, за да пишеш. Нека сега погледнем към поезията, по-горе се обърнах към теб с писателка, но за поезията искам да се отдели специалното и нужното. Тя в последно време също много се изнасилва и по социални мрежи и като продукт се облича, ти лично защо продължаваш да пишеш поезия?
Да, напоследък се пише като на състезание. Не ми допада. И като почнат - ама така се популяризирала поезията... Не ми харесва такава популярност. Тя не е нужна. Защото точно тези т. нар. "поезии" са толкова зле! Те създават, точно те, усещането, че всеки едва ли не може да пише стихотворения. Произвеждат графомания.

Пишете си, ама в дневника си. Този пошъл вкус чалгизира средата. Виждам, че по вълните се носят вече и поети, които мислех за талантливи. Тук нека е ясно, че няма талант, който от само себе си да е все на висота. Иска се постоянна работа. И също работа върху себе си. Ще дам за пример Иван Теофилов, който изненадва с новите неща, които пише и виждаш, че това е дух, който не стои на едно място, а се развива. Дори на тази възраст!

А аз продължавам да пиша, защото това е моят начин на изразяване. Не ме интересува много-много околността. Напоследък се оттеглям все повече в себе си и се чувствам добре. Плюс това книгите, които чета, са чудесни за компания.

Вие, в изд. Да освен че издавате чудесни книги, имате традиция за един речник, в който се опитва всеки един поет да отговори на големите питания, та в тази връзка няма да те пожаля и ще взема от вашата идея три питания - Поезията е... Любовта е... Смъртта е...
Ха-ха, скоро един поет го нарече Лексикон. Мисля, че така разбираме малко повече за автора на книгата, при това накратко. Поезията е пречиствателната станция на езика, на литературата и на живота. За мен - всеки път - преливане на нова кръв. Любовта е всекидневна смърт, но отиде ли си - как я желаеш... Смъртта е ужас и облекчение.

Вие питате и по някакъв начин за родината на автора, няма как и аз да не те ангажирам с мнение, каква ще е съдбата на България през следващите години според теб?
Да, има накрая националност - словак, полякиня и пр. Бъл-га-ри-я се дави. Продължава да се дави по Ани Илков. Похитена страна. Не съм оптимист, като гледам, че се връщаме към минало, което мислехме за отминало...

Има ли история, която съжаляваш, че до този момент не си описала?
Сега се мъча над една история за баща ми. Зверски се мъча. Той беше моят човек в семейството - читател и много фин човек. Затова ми е трудно.

Но си я почнала, това е важното.
Е, то при мен понякога от почването до свършването минават 8-10 години.

Писането е бавно занимание, поне е хубаво да бъде така поне според мен. Особено след един момент нататък.
Да, ама аз и да искам, не мога бързо. А днес времето е бързо...

Има ли нещо, което би променила в живота си, ако можеше... И от този тип хора ли си, които съжаляват за разни неща? Сетих се за Улф и нейната стая, то и стихотворение имаш за това чудо - да си имаш стая.
Май няма за какво да съжалявам - правих това, което можах - доста щуротии, но бях свободна, от зависимости и пр. Съжалявам само, че нямах още малко време за разговори с баща ми. Съжалявам, че Димитър Илиев, Георги Рупчев, Иван Методиев, Кольо К. си отидоха. Но Господ си знае работата.

Какво ти е необходимо за да пишеш?
Време, място, собствена стая.

Добре, хайде затваряме засега вратата. Ааа, чакай, чакай още нещо се сетих важно. Сега разговорът беше проведен в социалните мрежи, ти влезе сравнително късно там, как гледаш отвътре на този социален експеримент?
Дърпах се, както се дърпах за мобилния телефон, но бързо ми стана ясно, че няма как да си отвън, защото това е новата медия. Доста липса на чувство за хумор виждам вътре, злост и графомания. Свикнах да ползвам фб по работа и от време на време да кача по някоя картина. Но пък ме изненадаха с днешна дата срещите с няколко стари приятели - естествено художници, които са по чужбина и с една задочна среща с колега на баща ми, който ми разказа няколко неща за него, които ми стоплиха сърцето. (Така е, татко, липсваш.)

P.S. Замислих се, че отговорих за въпроса за бъдещето на България мрачно. Ако трябва да съм честна - радвам се на новата партия "Да, България". Засега само те са някаква надежда за бъдещето.

Текст Белослава Димитрова / Фотография Славея Йорданова

Гласували общо: 1 потребители