В неговите спектакли не е трудно да се улови изострената му чувствителност към днешното време. И това не е единствената причина Крис Шарков да е така добре познато име, като успешен млад театрален режисьор. Той има смелостта да не е на щат към нито един театър, а също и да проявява в работата си максимална честност към публиката. Най-скоро може да гледате неговите постановки „Непоносимо дълги прегръдки“ (на 30 април, в Топлоцентрала), „Заклеваш ли се в децата?“ (пак на 30-и, в Театър ARTVENT), „Частици жена“ (15 май, Народен театър), „Обществен враг“ (21 май, Зад канала). А още сега – може да прочетете отговорите му, които напълно ще осмислят отделените от вас минути:
Споделял си, че се стремиш да си максимално честен с публиката, как се изразява това в работата ти?
Като се опитвам да правя спектакли, които отварят пространство за диалог. Трудно ми е да говоря на сцена за неща, които мен самия не ме интересуват или които не са важни за някой друг от обществото ни тук и сега.
Обичаш да работиш с млади актьори. Кое е интересното за теб в това? Моделираш си ги по-лесно, адаптираш ги по-добре към ролите? Зарежда те по-големият им ентусиазъм и енергия? Или?
Всъщност през времето съм работил с актьори от поне три поколения в различни трупи и различни градове в България. Всяко едно от тях си има своите специфики или различни силни страни. В последните няколко години действително се случва да работя предимно с млади актьори. Мисля, че добре разбирам поколението на сегашните 20 и няколко годишни, т.нар. Gen Z – израз, с който вече достатъчно се спекулира. Мисля, че се допълваме взаимно с него, а дистанция като че ли няма. Младите актьори имат доста добро работно самочувствие, изглеждат наясно със света и същевременно са отворени да влязат и в твоя. Аз доста повече се лутах и търсех, когато бях на тези години...
Някои от по-възрастните актьори в наши интервюта са споделяли неодобрение по отношение на представления, които са комедийни, но по-повърхностни; при които има смях в залата, но, след като си тръгнат, зрителите не „отнасят“ нищо със себе си. Прави ли са да критикуват такъв тип представления?
Правилно е да се критикува системата, която вече от 15 години направи от тях единствената си културна политика. Това е дълга и болна тема, която по нееднократно се е говорило, но чак сега се чуват някакви намерения за промяна. Дано все пак се стигне до конкретика. Пълният салон е хубаво нещо. Самият аз също имам някои такива спектакли. Не бих си постнал скрийншот на скицата, но е приятно. Когато обаче това е единственият критерий и нямаш никакви други вътрешни, можеш сериозно да се объркаш и оттам да объркаш и публиката.
Фото: Юлиян Рачков
Какво мислиш за личности, които се определят като актриса/танцьор/модел/певица или актьор/режисьор/продуцент/сценарист? Ако човек е талантлив в изкуството, не е ли нормално да е талантлив в различни проявления, или въпреки това трябва да избере едно и да се развива само в него?
Да, съвсем нормално е един човек, който има какво да каже, да търси различни средства за това. Самият аз често работя с такива артисти. Съвременната версия на понятието „ренесансов човек“. В крайна сметка различните изкуства са просто медия – в прекия смисъл на посредник – на нещо много по-важно. Проблемът е в случаите, когато даденият човек няма какво да каже. Конкретно за режисурата в българския театър, признавам си, че аз често съм скептичен спрямо либерализирането ѝ. Когато тя се използва предимно за личен пиар, пореден slash в его-профила или медал за актьорско доайенство, тогава не е никак окей.
Преди повече от 11 години в предишно интервю за нашия сайт казваш, че имаш страх дали с времето няма да загубиш любопитството си към живота. Как е сега положението с този страх?
Оттогава, разбира се, имам някои професионални и житейски разочарования, които няма как да не са притъпили нещо, но важното е, че в никакъв случай към днешна дата не се смятам за улегнал човек. Може би и въобще не съм такъв тип човек по принцип. Т.е., не, не се е оправдал страхът.
Супер. Какво най-лесно те натъжава? Усещаш ли, дали трупаш горчилка от живота, обществото, съвременния свят – и ако да, как се бориш с това?
По темата за щастието в съвременния свят се сещам за спектакъла „Серотонин“ по романа на Уелбек – един от най-любимите ми досега. Иначе, разбира се, че трупам горчилка, но вече нямам време и гледам бързо да я преработвам.
Извън, вероятно, документацията и бюрокрацията – ти работиш с много театри, не си някъде на щат – кое най-силно пък те отегчава или изтощава при практикуването на професията ти?
Това, че всеки път всичко започва наново. Няма съд, който да задържи генерираната енергия и тя просто изтича. И ако за творчески процес това е по-скоро полезно, то за административно-обществен е отчайващо. Липсата на дългосрочна перспектива в културата ни изтощава най-много, колкото и смисъл да се опитваш да намираш в малките отделни процеси.
Как се справяш с това, как се зареждаш?
Успявам да се самозалъжа, че всеки следващ проект, всяко ново начало има смисъл. За това помагат хората, с които работя. Срещите с интересни хора са едно от най-хубавите неща в театъра. Понякога и пътувам, за да се заредя и да си сменя за малко гледната точка.
Фото: Стефан Н. Щерев
Репетициите са етап, без който не само не можеш, по твои думи, а дори си пристрастен към тях. Излиза ли им това „през носа“ на актьорите? Изтезаваш ли ги с дълги, чести, взискателни репетиции?
Не, напоследък точно обратното – специализирах се в кратки и ефективни репетиционни процеси. В Германия например период от шест седмици е абсолютно нормален за създаване на спектакъл, само Франк Касторф репетира три месеца. Пристрастен съм към идеята за репетиция, но в самата ѝ технология съм все по-гъвкав. Може би като по-млад режисьор съм имал нужда от изграждане на нещо като общност, комуна, денонощна отдаденост. Сега като че ли, обратно на това, по-важен ми е битовият и времевият комфорт на актьора като предпоставка за добър творчески резултат.
Гонил ли си актьор от репетиция?
Не мисля, че съм. Новата етическа констелация във взаимоотношенията между режисьор и актьор предполага друг тип ситуации.
Режисьорът работи и с автора на музиката за постановката. Кое е най-специфичното в този процес и къде в него нещо може да се обърка най-лесно?
Театралната музика е особено нещо. Според мен тя трябва да изкара пласт, който се съдържа в спектакъла, но не е пряко видим в актьорската игра и във визуалната среда. Може да се обърка, ако е прекалено илюстративна. Работил съм с много добри композитори, най-често с Емилиян Гацов и Асен Аврамов. И двамата мислят за музиката като за драматургичен пласт на спектакъла.
Какъв тип зрител ти липсва сред публиката в българските театри?
Непредубеденият. Търпеливият – този, който идва преди представлението и не бърза да си тръгне веднага след това. Навсякъде в Европа театрите са места за социализиране, в които можеш да си работиш във фоайето през деня, да изпиеш нещо преди или след представлението, да говориш с хора. Видях наскоро, че в Шаубюне имат специални вечери, в които двойки се запознават, гледайки техни представления. Изглежда прекалено, но е показателно. Липсва ми зрителя, който за българските театри не е просто статистика, а истински важен човек.
Кое е последното представление, на което беше само като зрител?
Последно най-ясно си спомням „Всички мои синове“ от Артър Милър, на режисьора Иво ван Хове в Лондон. Удивителна е способността на Хове да разказва конкретно, просто и същевременно мащабно. Пространствено решение с един генерален ход. Много добър спектакъл, макар и по никакъв начин нов.
Фото: Стефан Н. Щерев
По време на репетиции на "Частици жена"
Ако имаш възможност за един вид „внос-износ“ на актьори, който зависи изцяло от теб – кои български актьори, с които си работил, би пратил директно на най-големите световни театрални сцени? И кои, в замяна, би дръпнал от там, заради удоволствието да работиш с тях в свои постановки?
Без да искам да звучи популистки, но съм работил с изключителни актьори. Няма смисъл да споменавам имена – могат да се видят ключовите роли в ключовите ми спектакли и тези, с които съм работил по два или повече пъти, и ще стане ясно. Всъщност вече няма нужда от такъв тип магически „внос-износ“ между нашите и световните актьори. В отделни наши театри, макар и само там, вече се оформя някаква интернационална политика. По-сложен би бил въпросът с какво български режисьор би бил интересен на световната сцена сега... Иначе винаги съм харесвал германските актьори не толкова като стил на игра, а като цялостна нагласа какво представлява изкуството театър и как да присъстват на сцената. Преди много харесвах Изабел Юпер – също толкова добра в театъра, колкото и в киното.
Интересно ти е и киното. Утре идва таен господин, оставя ти няколко чувала банкноти за бюджет за филм и те заклева „Похарчи ги добре!“. Какъв жанр, какъв тип тема, история би пресъздал във филм?
Имам някои идеи, които няма да издам преди тайният господин да е оставил чувала с банкнотите, но със сигурност няма да се различават коренно като теми и стилистика от това, което досега съм правил в театъра. И това мисля, че би могло да е мой силен коз в правенето на кино – опитът ми с големи драматургии и работата с актьори.
Никога не си се изкушавал, дори като дете, да бъдеш актьор. Случвало ли се е обаче, вече като режисьор, да си казваш – ех, точно ей тази роля щеше да е огромно удоволствие да я изиграя?
Не. Като малък си мислех защо да не направя един проект, в който да сам да изиграя Треплев в „Чайка“, докато не станах на възрастта и начина на мислене на Тригорин. Това, разбира се, никога няма да стане. Също имитирам много добре хора, но това много малко хора го знаят.
Фото: Юлиян Рачков
Има ли храна и напитка, които задължително са ти под ръка, когато работиш по някоя пиеса?
Определено кафето. Без някоя една друга храна или напитка мога да си представя деня и репетицията, но без кафе – не.
Коя популярна пиеса/история/книга никога не би поставил?
Сигурно някоя пропагандна пиеса, независимо от политическата ѝ ориентация. Особено, ако не подлежи на интерпретации. Но по принцип мисля, че в театъра почти всичко може да стане по всякакъв начин, стига да попадне в точните ръце и контекст.
Ако поставяш пиеса не в театрална зала, а на силно необичайно място – коя би била пиесата – в асансьор? На самолетна пътека? На покрив? На ледена пързалка?
В асансьор – „О, Щастливи дни” на Бекет, на покрив – „На дъното” на Горки, ледена пързалка – „Еснафска сватба” на Брехт. На самолетна пътека – не знам, по-скоро нещо на летище ще е интересно.
Фото: личен архив
Кое би те привличало повече: до края на режисьорската си кариера да работиш само по една пиеса, но със страшно много различни актьори; или да работиш само с една актьорска трупа, но по страшно много различни пиеси?
Ха, интересен въпрос. И двете са жестоко ограничаващи, но въпреки че е по-популярно второто, бих експериментирал с първото.
Какво предпочиташ – актьорите, с които работиш: да те разбират веднага от половин дума и да прилагат насоките педантично, но и да забравят лесно и да си на тръни; или да не са много схватливи, да трябва да повтаряш десетки пъти едно и също, да хабиш нерви, но научат ли го, да са перфектни в него?
За мен е важно актьорът да е с будни рефлекси както по време на репетиции, така и след това на представления. В този смисъл перфектността е утопия, по-важно е съзнанието, че си тук и сега.
Какво щеше да правиш с това време, ако не ни беше давал интервю?
Преди два дни имах премиера – „Бариерата“, в Пловдивския театър. Сега това интервю е приятно извинение за мързела да върша други належащи неща. И наистина ми беше приятно.
В неговите спектакли не е трудно да се улови изострената му чувствителност към днешното време. И това не е единствената причина Крис Шарков да е така добре познато име, като успешен млад театрален режисьор. Той има смелостта да не е на щат към нито един театър, а също и да проявява в работата си максимална честност към публиката. Най-скоро може да гледате неговите постановки „Непоносимо дълги прегръдки“ (на 30 април, в Топлоцентрала), „Заклеваш ли се в децата?“ (пак на 30-и, в Театър ARTVENT), „Частици жена“ (15 май, Народен театър), „Обществен враг“ (21 май, Зад канала). А още сега – може да прочетете отговорите му, които напълно ще осмислят отделените от вас минути:
Споделял си, че се стремиш да си максимално честен с публиката, как се изразява това в работата ти?
Като се опитвам да правя спектакли, които отварят пространство за диалог. Трудно ми е да говоря на сцена за неща, които мен самия не ме интересуват или които не са важни за някой друг от обществото ни тук и сега.
Обичаш да работиш с млади актьори. Кое е интересното за теб в това? Моделираш си ги по-лесно, адаптираш ги по-добре към ролите? Зарежда те по-големият им ентусиазъм и енергия? Или?
Всъщност през времето съм работил с актьори от поне три поколения в различни трупи и различни градове в България. Всяко едно от тях си има своите специфики или различни силни страни. В последните няколко години действително се случва да работя предимно с млади актьори. Мисля, че добре разбирам поколението на сегашните 20 и няколко годишни, т.нар. Gen Z – израз, с който вече достатъчно се спекулира. Мисля, че се допълваме взаимно с него, а дистанция като че ли няма. Младите актьори имат доста добро работно самочувствие, изглеждат наясно със света и същевременно са отворени да влязат и в твоя. Аз доста повече се лутах и търсех, когато бях на тези години...
Някои от по-възрастните актьори в наши интервюта са споделяли неодобрение по отношение на представления, които са комедийни, но по-повърхностни; при които има смях в залата, но, след като си тръгнат, зрителите не „отнасят“ нищо със себе си. Прави ли са да критикуват такъв тип представления?
Правилно е да се критикува системата, която вече от 15 години направи от тях единствената си културна политика. Това е дълга и болна тема, която по нееднократно се е говорило, но чак сега се чуват някакви намерения за промяна. Дано все пак се стигне до конкретика. Пълният салон е хубаво нещо. Самият аз също имам някои такива спектакли. Не бих си постнал скрийншот на скицата, но е приятно. Когато обаче това е единственият критерий и нямаш никакви други вътрешни, можеш сериозно да се объркаш и оттам да объркаш и публиката.
Фото: Юлиян Рачков
Какво мислиш за личности, които се определят като актриса/танцьор/модел/певица или актьор/режисьор/продуцент/сценарист? Ако човек е талантлив в изкуството, не е ли нормално да е талантлив в различни проявления, или въпреки това трябва да избере едно и да се развива само в него?
Да, съвсем нормално е един човек, който има какво да каже, да търси различни средства за това. Самият аз често работя с такива артисти. Съвременната версия на понятието „ренесансов човек“. В крайна сметка различните изкуства са просто медия – в прекия смисъл на посредник – на нещо много по-важно. Проблемът е в случаите, когато даденият човек няма какво да каже. Конкретно за режисурата в българския театър, признавам си, че аз често съм скептичен спрямо либерализирането ѝ. Когато тя се използва предимно за личен пиар, пореден slash в его-профила или медал за актьорско доайенство, тогава не е никак окей.
Преди повече от 11 години в предишно интервю за нашия сайт казваш, че имаш страх дали с времето няма да загубиш любопитството си към живота. Как е сега положението с този страх?
Оттогава, разбира се, имам някои професионални и житейски разочарования, които няма как да не са притъпили нещо, но важното е, че в никакъв случай към днешна дата не се смятам за улегнал човек. Може би и въобще не съм такъв тип човек по принцип. Т.е., не, не се е оправдал страхът.
Супер. Какво най-лесно те натъжава? Усещаш ли, дали трупаш горчилка от живота, обществото, съвременния свят – и ако да, как се бориш с това?
По темата за щастието в съвременния свят се сещам за спектакъла „Серотонин“ по романа на Уелбек – един от най-любимите ми досега. Иначе, разбира се, че трупам горчилка, но вече нямам време и гледам бързо да я преработвам.
Извън, вероятно, документацията и бюрокрацията – ти работиш с много театри, не си някъде на щат – кое най-силно пък те отегчава или изтощава при практикуването на професията ти?
Това, че всеки път всичко започва наново. Няма съд, който да задържи генерираната енергия и тя просто изтича. И ако за творчески процес това е по-скоро полезно, то за административно-обществен е отчайващо. Липсата на дългосрочна перспектива в културата ни изтощава най-много, колкото и смисъл да се опитваш да намираш в малките отделни процеси.
Как се справяш с това, как се зареждаш?
Успявам да се самозалъжа, че всеки следващ проект, всяко ново начало има смисъл. За това помагат хората, с които работя. Срещите с интересни хора са едно от най-хубавите неща в театъра. Понякога и пътувам, за да се заредя и да си сменя за малко гледната точка.
Фото: Стефан Н. Щерев
Репетициите са етап, без който не само не можеш, по твои думи, а дори си пристрастен към тях. Излиза ли им това „през носа“ на актьорите? Изтезаваш ли ги с дълги, чести, взискателни репетиции?
Не, напоследък точно обратното – специализирах се в кратки и ефективни репетиционни процеси. В Германия например период от шест седмици е абсолютно нормален за създаване на спектакъл, само Франк Касторф репетира три месеца. Пристрастен съм към идеята за репетиция, но в самата ѝ технология съм все по-гъвкав. Може би като по-млад режисьор съм имал нужда от изграждане на нещо като общност, комуна, денонощна отдаденост. Сега като че ли, обратно на това, по-важен ми е битовият и времевият комфорт на актьора като предпоставка за добър творчески резултат.
Гонил ли си актьор от репетиция?
Не мисля, че съм. Новата етическа констелация във взаимоотношенията между режисьор и актьор предполага друг тип ситуации.
Режисьорът работи и с автора на музиката за постановката. Кое е най-специфичното в този процес и къде в него нещо може да се обърка най-лесно?
Театралната музика е особено нещо. Според мен тя трябва да изкара пласт, който се съдържа в спектакъла, но не е пряко видим в актьорската игра и във визуалната среда. Може да се обърка, ако е прекалено илюстративна. Работил съм с много добри композитори, най-често с Емилиян Гацов и Асен Аврамов. И двамата мислят за музиката като за драматургичен пласт на спектакъла.
Какъв тип зрител ти липсва сред публиката в българските театри?
Непредубеденият. Търпеливият – този, който идва преди представлението и не бърза да си тръгне веднага след това. Навсякъде в Европа театрите са места за социализиране, в които можеш да си работиш във фоайето през деня, да изпиеш нещо преди или след представлението, да говориш с хора. Видях наскоро, че в Шаубюне имат специални вечери, в които двойки се запознават, гледайки техни представления. Изглежда прекалено, но е показателно. Липсва ми зрителя, който за българските театри не е просто статистика, а истински важен човек.
Кое е последното представление, на което беше само като зрител?
Последно най-ясно си спомням „Всички мои синове“ от Артър Милър, на режисьора Иво ван Хове в Лондон. Удивителна е способността на Хове да разказва конкретно, просто и същевременно мащабно. Пространствено решение с един генерален ход. Много добър спектакъл, макар и по никакъв начин нов.
Фото: Стефан Н. Щерев
По време на репетиции на "Частици жена"
Ако имаш възможност за един вид „внос-износ“ на актьори, който зависи изцяло от теб – кои български актьори, с които си работил, би пратил директно на най-големите световни театрални сцени? И кои, в замяна, би дръпнал от там, заради удоволствието да работиш с тях в свои постановки?
Без да искам да звучи популистки, но съм работил с изключителни актьори. Няма смисъл да споменавам имена – могат да се видят ключовите роли в ключовите ми спектакли и тези, с които съм работил по два или повече пъти, и ще стане ясно. Всъщност вече няма нужда от такъв тип магически „внос-износ“ между нашите и световните актьори. В отделни наши театри, макар и само там, вече се оформя някаква интернационална политика. По-сложен би бил въпросът с какво български режисьор би бил интересен на световната сцена сега... Иначе винаги съм харесвал германските актьори не толкова като стил на игра, а като цялостна нагласа какво представлява изкуството театър и как да присъстват на сцената. Преди много харесвах Изабел Юпер – също толкова добра в театъра, колкото и в киното.
Интересно ти е и киното. Утре идва таен господин, оставя ти няколко чувала банкноти за бюджет за филм и те заклева „Похарчи ги добре!“. Какъв жанр, какъв тип тема, история би пресъздал във филм?
Имам някои идеи, които няма да издам преди тайният господин да е оставил чувала с банкнотите, но със сигурност няма да се различават коренно като теми и стилистика от това, което досега съм правил в театъра. И това мисля, че би могло да е мой силен коз в правенето на кино – опитът ми с големи драматургии и работата с актьори.
Никога не си се изкушавал, дори като дете, да бъдеш актьор. Случвало ли се е обаче, вече като режисьор, да си казваш – ех, точно ей тази роля щеше да е огромно удоволствие да я изиграя?
Не. Като малък си мислех защо да не направя един проект, в който да сам да изиграя Треплев в „Чайка“, докато не станах на възрастта и начина на мислене на Тригорин. Това, разбира се, никога няма да стане. Също имитирам много добре хора, но това много малко хора го знаят.
Фото: Юлиян Рачков
Има ли храна и напитка, които задължително са ти под ръка, когато работиш по някоя пиеса?
Определено кафето. Без някоя една друга храна или напитка мога да си представя деня и репетицията, но без кафе – не.
Коя популярна пиеса/история/книга никога не би поставил?
Сигурно някоя пропагандна пиеса, независимо от политическата ѝ ориентация. Особено, ако не подлежи на интерпретации. Но по принцип мисля, че в театъра почти всичко може да стане по всякакъв начин, стига да попадне в точните ръце и контекст.
Ако поставяш пиеса не в театрална зала, а на силно необичайно място – коя би била пиесата – в асансьор? На самолетна пътека? На покрив? На ледена пързалка?
В асансьор – „О, Щастливи дни” на Бекет, на покрив – „На дъното” на Горки, ледена пързалка – „Еснафска сватба” на Брехт. На самолетна пътека – не знам, по-скоро нещо на летище ще е интересно.
Фото: личен архив
Кое би те привличало повече: до края на режисьорската си кариера да работиш само по една пиеса, но със страшно много различни актьори; или да работиш само с една актьорска трупа, но по страшно много различни пиеси?
Ха, интересен въпрос. И двете са жестоко ограничаващи, но въпреки че е по-популярно второто, бих експериментирал с първото.
Какво предпочиташ – актьорите, с които работиш: да те разбират веднага от половин дума и да прилагат насоките педантично, но и да забравят лесно и да си на тръни; или да не са много схватливи, да трябва да повтаряш десетки пъти едно и също, да хабиш нерви, но научат ли го, да са перфектни в него?
За мен е важно актьорът да е с будни рефлекси както по време на репетиции, така и след това на представления. В този смисъл перфектността е утопия, по-важно е съзнанието, че си тук и сега.
Какво щеше да правиш с това време, ако не ни беше давал интервю?
Преди два дни имах премиера – „Бариерата“, в Пловдивския театър. Сега това интервю е приятно извинение за мързела да върша други належащи неща. И наистина ми беше приятно.
Гласували общо: 1 потребители