Наследството на Борн

В поредицата до момента (Самоличността на Борн, Превъзходството на Борн и Ултиматумът на Борн) героят на Робърт Лъдлъм бе рядък пример за екранен шпионин, който използва ума си за да оцелява, а не за да ръси лафчета. Нещо като модерен Джеймс Бонд, ама по-практичен. Мат Деймън стартира силно в ролята и удържа положението, най-вече благодарение на режисьора Пол Грийнграс, който пое следващите две продукции и ги докара кратки, ударни и интелигентни. А шпионските трилъри наистина рядко лепват за тези епитети.

Четвъртата серия - Наследството на Борн, не е нито едно от трите. Освен това е без Деймън, защото Джейсън Борн тук присъства само като сянка зад кадър. Като негов събрат в играта на котка и мишка на терена излиза Джеръми Ренър (Отмъстителите), а режисьор е Тони Гилрой, работил върху сценариите на предишните филми, но с нула постановъчен опит в жанра.

В резултат Наследството... започва бавно, тягостно и влудяващо дълго ни запознава с героя и неговата история. Ренър е на ниво, обаче минава повече от час докато най-сетне се срещне с лабораторния ас Рейчъл Уайз, която също е нарочена за убиване. Мотивите на нашия човек и те увисват някак неубедително - докато Борн се бореше да разбере кой е, този тук е просто наркоман, който преследва дозата си мозъчни стимуланти.

И въпреки присъствието на чудесни актьори - добавяме веднага Едуард Нортън, Албърт Фини и Скот Глен, и въпреки шеметното преследване с мотори из Манила, този Борн не само не хваща, ами на моменти направо досажда.

с една дума
ШПИОНАЖ. Първите сведения за диверсия и подривна дейност датират още от древен Китай и Индия, в писанията на военни стратези като Сун Дзъ и Чанакя.

Текст Анита Димитрова