Някой посети душата ми

Този филм не е за хора без вяра. Това си помислих, след като подадох почти машинално кърпичка на абсолютно непозната жена, която тихо хлипаше зад гърба ми. Не видях лицето й. От неудобство. След края на прожекцията бързах да си тръгна.

Някой посети душата ми е филм за всеки, но и не съвсем. Както хората се делят на такива, които боготворят Достоевски и на такива, които не го разбират. Според Бердяев. Факт.

И все пак. Да направиш в началото на 21 век филм като театрален спектакъл, в който всички действащи лица се играят от един и същи актьор, влизащ с невероятна лекота от един образ в друг и артикулиращ думите на Фьодор Михайлович с тайнствен глас - не е ли рисковано начинание? Въпреки че действието тук не се развива в почти храмовия интериор на театралните моноспектакли на Куркински, а сред магичен природен екстериор на морския бряг или в запусната къща в най-дивата част на гората.

Не е ли странно да се материализира най-духовната част на Братя Карамазови, всъщност най-трудната глава в романа, свързана с духовното колебание на най-малкия брат Альоша, раздвоен между вярата и свободата?

Не е ли експеримент да се представят в час и половина време каноничните разпри между строги духовни лица, превръщащи се в пепел от суета?

Не е ли лукс да се прави кино като театър, филм като спектакъл, в който външното време е равно на вътрешното, а посланията са под формата на библейски притчи?

Не е ли лудост да се влезе в душата на зрителя като в храм, който има нужда от сериозен ремонт и проветрение?

Не е ли странно да се прави филм в стила на Тарковски, в който героите се разхождат като юродиви из горската пустош, препускат с вятъра, лутат се и размишляват?

Не е ли прищявка да се прави Достоевски на филм, в който вътрешният диалог да е повече от външния и на практика няма реално действие?

Да, лудост е. Но си струва. Заради пречистването на поне един зрител в залата. И тук не става дума само за религиозна вяра, а за вяра изобщо. В хората. В смисъла на съществуването. В прошката след греха. В светлината след падението. Защото - не е ли това целта на Мариус Куркински в почти литургийната му интерпретация на Достоевски? Да бръкне в сърцата на зрителите. Да произведе катарзис.

{{trailer}}

Текст Патриция Николова