Транс

На пръв поглед интересите на Дани Бойл са по-разнопосочни от тези на петгодишен хлапак, който страда от дефицит на внимание. Скочи от леко гнусната култова история на Трейнспотинг през медитиращо-надрусаната параноя на Плажът до боливудската история за успеха в Беднякът-милионер, и за капак - откриващото тържество на Олимпийските игри в Лондон миналата година... Междувременно прасна един зомби апокалипсис (28 дни) и един филм по истински случай за мъж, който си отряза ръката (127 часа). Защо тогава да не се впусне и в ноар трилър а ла Генезис, но без прекаленото интелектуалничене на Кристофър Нолан?

Фабулата в Транс е така завъртяна (в първите 20 минути обратите са повече отколкото в доста филми за 200), че почти няма опасност да се разкаже още нещо и да се развали удоволствието. Саймън (Джеймс Макавой) е арт специалист в аукцион, който приема предложението на Франк (Венсан Касел) да открадне платно на Гоя. Проблемът е, че в сюблимния момент отнася зверски удар по главата и в крайна сметка споменът къде е скрил картината се изпарява яко дим.

Когато Франк вижда, че мъченията няма да помогнат да си получи плячката, се появява хитроумно решение - Саймън да си избере психотерапевт, който под хипноза да се порови в съзнанието му и да измъкне загубилия се спомен.

Речено-сторено - на сцената се явява Росарио Доусън, която си струва всяка секунда екранно време. Не просто защото е очевидно секси като разтопен ядрен реактор (докато прелъстява Саймън и Франк едновременно), а защото овладява първокласно всеки нюанс от ролята.

И тук нещата стават бая шантави... Всеки път, когато д-р Елизабет Лам поставя Саймън под хипноза, тя го води на ново място в съзнанието му, което прави почти невъзможно за зрителя да се ориентира дали е фантазия, спомен или реалност.

В крайна сметка обаче Бойл изпуска юздите на собствената си история и го докарва по-скоро на пълен миш-маш, в който се ориентираш само по ярките цветове, които, по някакъв начин, са определящи за всяка сцена.

с една дума
ТРАНС. Електронен танцувален жанр, който се заражда в Германия в началото на 90-те години. Ще го разпознаеш по темпото от 110-150 бийта в минута и по повтарящите се мелодии. Според най-разпространеното мнение жанрът получава названието си от албума Trancefer (1981) на германския електронен експериментатор Клаус Шулце.

Текст Евелина Турмакова