Джак Уайт и Blunderbuss

Чакай сега - какви са тези трийсет секунди прог рок в първия трак „Missing Pieces"? Страшно няма, не бой се - пердетата тепърва се отварят и Джак Уайт все още е под душа, тече му кръв от носа („I was in the shower so I could not tell my nose was bleeding"), а на заден план се въргаля някаква мадама. По-нататък всичко си идва на мястото - появяват се запазената му марка изнервени вокали, блус китарата и едно истерично пиано към края на парчето.

Това е началото на дебютния солов от човека зад Дъ Уайт Страйпс. Те официално затвориха дюкяна миналата година, а в момента Джак минава и през семейна драма, след като се разведе с британската музикантка и манекенка Карън Елсън. Попиташ ли ги обаче, чак някакъв грандиозен проблем между тях няма - двамата спретнаха специално парти по повод раздялата, а самата Карън се носи като бекинг вокал в няколко от песните тук.

Джак и Карън Елсън

Blunderbuss въобще не е чист блус, а по-скоро еклектичен албум, където се промъква английско аренби (в „Trash Tongue Talker"), ранен бритпоп а ла Дъ Кинкс (в доста силното „Hip (Eponimous) Poor Boy") и дори малко хип-хоп (във „Freedom at 21"). В „Sixteen Saltines", което направо разцепва мрака като огнепръскачка в ръцете на някой психопат, ще си припомниш и другата банда на Джак - Дъ Дед Уедър, а „Hypocritical Kiss" ще ти разгони фамилията от емоции със своето разпадащо се пиано. „Weep Themselves to Sleep" пък тръгва с „No one can blow the shows/ Or throw the bones that break your nose like I can" и завършва с едни потръпващи китари, от които съвсем ти настръхва перушината. Въобще - човекът нечовек е тоя Джак, ако можем да цитираме Паникън Уайаскър.

с една дума
БЛУС. Музикалният стил тръгва от дълбокия американски юг в края на XIX век, името му означава „тъжен", а от ранните блусари идва и думата "гиг" - каруца с две колела, която им служела за сцена много преди да се появят летните фестивали.

Текст Мартин Дончев