Танцът Делхи

"С една линия се създават фигури. И тези фигури са нашите странни съдби, нарисувани с една единствена, непрекъсната линия. И всичката наша болка, страданието ни, надеждите ни, нашите радости и мечти, всичко това са великолепни мотиви, нарисувани с една непрекъсната линия. Това е една линия. Една болка за всички. Та ние имаме една болка за всички. Една линия и една красота, и едно щастие. Ние имаме едно щастие за всички. И един сън. Един сън за всички.”

из пиесата Танцът Делхи от Иван Вирипаев

Удивителна като сън, абсурдна като сюжет и драматична е дългоочаквана премиера на Народния театър Танцът Делхи. Неслучайно тази смела и зряла творба на руския драматург Иван Вирипаев е избрал режисьорът Галин Стоев, новият директор на Националния театър на Тулуза, за триумфалното си завръщане в софийската театрална Итака. Интересно е, че по много особен начин тези седем едноактни пиеси, обединени в едно, са събрали квинтесенцията на търсенията на Вирипаев през последното десетилетие - обругана и зашлевена любов, омерзение от реалността, нетрайни и фалшиви приятелства, както и смърт, която се пие на екс като самогон. Нещо повече. В този случай смъртта е самостоятелен герой, който следва като сянка всеки от участниците в перверзния експеримент, наречен живот.

От класическа гледна точка, тази постмодерна пиеса е изпълнила по брилянтен начин Аристотеловото триединство: на време, място и действие. Четири действащи лица се срещат в една и съща болница, като всеки път историята се развива от начало, но обстоятелствата са абсолютно различни. Финалът варира в зависимост от това, зад чие рамо наднича смъртта. Подобно на пешки в шахматна игра, героите изиграват поредната порция шах, докато изсипват накуп дълго преглъщани обиди, страдания, съмнения и страхове, а накрая се разделят завинаги или пък се събират съдбовно. Но - каквото и да правят - накрая винаги побеждава смъртта. И играта започва отново.

Необичайна е режисьорската стратегия към тази дълбоко интимна и, всъщност, камерна творба. Галин Стоев е построил сценичното действие върху голямата сцена на Народния театър, където изпълнителите (великолепните Светлана Янчева, Радена Вълканова, Радина Кърджилова, Владимир Карамазов, София Бобчева и Елена Телбис) се срещат в различни конфигурации от отношения в една раздирана от страсти чакалня на болница. Декорът е изключително минималистичен и ярко знаков. В това преходно място, приличащо на чистилище, разтърсващите признания и истерично смешните реакции се колебаят жанрово, точно защото се случват в съноподобна реалност.

Друг интересен ход на режисурата е заснемането на действието с камери в момента на неговото случване и показването на лицата на актьорите отблизо в най-интимните и драматични моменти. По този начин публиката се превръща в органична част от действието: разколебана във функциите си на любопитен воайор на чуждите драми, критичен наблюдател на чуждите съдбовни обрати и, разбира се, емоционален съучастник.

А какъв е (или: какво е) танцът Делхи?

Това е голямата енигма на спектакъла. Тази мистерия държи свръхбудни сетивата, задвижвани непрекъснато от фантазията на героите и на зрителите. "Практически ние никога не виждаме този танц на сцената, но въображението ни го рисува или се догажда за него, правейки ни негови съавтори. Така собствената ни съзидателност някак постепенно и неусетно ни прави част от танца, който се ражда във и чрез възприятията ни. Този танц прегръща всички непримирими противоречия на живота и на театъра, с хумор и нежност отвежда зрителя отвъд всеки антагонизъм” (Галин Стоев). Тази емпатия е скритият коз на спектакъла, който поглежда отблизо в очите на болката, за да ги утеши, макар и временно.

Танцът Делхи - поетичен и смел опит да се обясни необяснимото, което всеки носи скрито в сърцето си, но не винаги има смелост да го извади от там, да го превърне в ритъм и да се слее с него.

Текст Патриция Николова