Пътуваме за морето. Медитирам с ненаситни като оборотомера зеници, с усмивка, дирижирана от километража. Скоростта лепи потта ми за двойно обработен телешки бокс с точкови зони за надуване на седалката. Човешки натриев сулфат в порите на баварската кожа. Слушам диалога на асфалта с осемнайсетцоловите летни гуми. Офисът постепенно напуска съзнанието ми.
Пристигаме. Добрички пенсионер и софиянка от АРА гледат акредитациите. В затъмнената зала на бившето казино търсим място. На сцената регионалният директор на Saatchi & Saatchi забавлява публиката и тя наистина се смее, но не за друго, а защото смята, че на Палант не му се получава. В паузите минаваме през безплатните коктейли, бира, плата, сладки, кафе. Сред гладни за признание и сьомга рекламисти смуча стрък магданоз от предните си зъби. След третата наливна видеопанелите зациклят и решаваме да се ометем.
Рецепционистката на четиризвездния "Добруджа" е от картина на Владимир Димитров-Майстора. С тъмнокафяви, тежки коси и очи, разположени върху сочно като папая лице. Гърдите й - две узрели круши - излъчват неми позиви за пълномаслен, рустикален секс. На баджа й пише "Вера".
- Добър ден - поздравявам Вера, когато идва нашият ред.
Мадоната свива многозначително устни:
- Ъ?
В асансьора мирише на готвено. Прозорците на апартамента ни са като от кенеф на БДЖ - морето идва до нас с цвят на охра. Тежките пердета, червеният мокет, масивните пепелници, грандоманските огледала и депресарската мебелировка навярно помнят страхливите пишки на не един и двама партийни секретари в командировка.
Единайсет. На плаж номер 5 раздават жълти пешкири от sinoptik.bg. Около бара оглеждаме новодошлите. Тук са настоящите и бъдещите ни шефове. Чакаме безплатният алкохол да скъса фирмените обръчи, в които кръжим. Обслужват ме босоноги шоколадови промоутърки. На едната ушите й стърчат като на елф.
- Поискай й трудовия, ‘се едно си данъчен - вика в ухото ми един колега.
Надвесвам се и правя знак на момичето. Шепна. Първо е стъписана, после развеселена.
Отнасям втория си Jim Beam там, където соленото мастило ближе кафявия пясък. Посредствени както винаги, Акага забиват първия кавър за вечерта. Някъде там, в мъждукащите светлинки пътуват двойки, картографиращи любовта си с екзотични дестинациии.
- Ама как ти
личи, че си за първа година, батко... - ледът в чашата ми подскача. На съседния
шезлонг лежи космат, мургав тип, по червени шорти, с жълт пешкир на sinoptik.bg
върху раменете. - Сакото от сватбата ли е?
- Т'ва е подарък
от жена ми. От ЛОНДОН - изявлението ми кара мургавия да се захили, а аз да
обърна вътрешната страна на блейзера, и да покажа етикета на Chester.
Насмукана и зачервена, тълпата пръска слюнки, фасове и феромони. Акага отдавна са слезли при безплатния алкохол. Зад бара пирамидата от празни бутилки расте. Елфът приготвя боровинкови шотове. Пробвам един, когато инстинктът ми ме завърта надясно. Коса, парцали и повръщано на кълбо - мениджърката на една банка. Лявата й гърда виси извън презрамката на роклята й.
- Хей - зърното ти!
Мениджърката застива, после в миг се строполява и потъва в нишата, през която барманите минават. Озъртам се, само елфът е видял случилото се.
- Вземи - подава тя неотворен Jim Beam.
- Като скъсаш с него, звънни, а? - целувам цветето зад ухото й и си тръгвам с увита в жълт пешкир от синоптик беге бутилка. Пръснати по мини-алко-оргийките колегите ми махат вяло.
Таксито ме оставя пред хотела. Във фоайето виждам Лу. Чака асансьора. Още на плажа си махнахме от дистанция. Имахме връзка навремето.
- Ехо!
- Ооо..
- Хареса ли ти партито?
- А-а-а, нали знаеш....
Асансьорът пристига, отварям вратата.
- На кой си?
- Единайсти.
Натискам бутона и се облягам уморено върху огледалото.
- Трябва да се видим на спокойствие - казва Лу.
- Да, има толкова за разказване.
- Ами да, ама не се обаждаш?
- Ох, не е нарочно, знаеш как е, лудница.
Асансьорът спира, Лу слага ръка на вратата без да я натиска. Гледаме се.
След секунда вечност прегръщам леко Лу през раменете и излизам.
Пътуваме за София. Движим се безшумно, като Винету. Така мина и участието ни на индианския фестивал в Албена - безумно. Първият ни ден се клонира в три бели нощи, в които едни хора, непонасящи други хора, сверяваха вицовете си и ентусиазирано разменяха новите си визитки. В името на безплатния Jim Beam и платените клюки.
Асфалтът розовее от слънчевите шамари. В беемвето обаче можеш да изстудиш шардоне. Има сензор, който при определено ниво на замърсен въздух затваря радиатора - да не влиза в купето. Ако можеше и ние... Чета Playboy на глас - нещата, които зрелият мъж не бива да прави. Едното е да фантазира. Не било зряло да искаш плочки на корема след трийстата година. По краката ми има пясък от плаж номер 5. За него списанието мълчи.
Докато офисът постепенно се връща в главата ми, една рецепционистка се пули на надписа "Вера, Cheers!", мандахерцащ се от гърлото на увита с жълт пешкир от sinoptik.bg бутилка Jim Beam, полегнала в подножието на стогодишен фикус във фоайето на четиризвездния "Добруджа".
Фотография Галя Йотова
Коментари