Вижте сега, отраснала съм в София и винаги съм си била тук. Не знам дали съм коренячка, ама бабите ми за мое голямо съжаление по една или друга причина са станали такива и са “градски” бабета. Та, да... ще го кажа по-бързо, за да боли по-малко - Нямам си село.
Когато бях малка в края на учебната година винаги оставах сама, защото всичките ми приятели от училище заминаваха. Аз това не го разбирах - биеше ли последният звънец и БАМ, всичко живо си стяга багажа и отива на село. Постоянно си мислех : “Ама, чакайте, какво село? Останете при мен...аз си нямам село и ще съм два месеца тук сама, в града... Що за несправедливост? Не е честно всичко да си имат село, а аз не.”
Да, като малка много страдах. Страдам и сега като по-голяма, защото е невъобразимо колко неща съм пропуснала, седейки в града. И осъзнах всичко това съвсем наскоро, защото от известно време си имам село. То не е точно мое, но идваме тук често с приятеля ми и припознах неговото като мое.
Хора, тук е толкова уникално. Мисълта, че си далеч от шума, мръсотията и цялата бъркотия на големия град ти носи такава хармония. Сънят е по-хубав и по-сладък и независимо в колко си си легнал, като отвориш очи, дори да е твърде рано, пак си се наспал. Тук времето сякаш е спряло и единственото нещо, което напомня, че все пак животът тече с пълна сила, са вълшебните песни на птичките.
Това е Бобо, дворното куче, което пази цялата къща и винаги известява, когато някой приближава. Преди той живееше в съседна къща, но стопанинът му почина и сега се пренесе при нас.
В момента цялата природа разцъфва, защото се запролетява и е дори още по-приказно. Сутрин се будиш от петела, а после чуваш как дворните кучета лаят по минаващите съседи, които се спират постоянно да обменят една или друга приказка. И това дори не те дразни.
На село нищо не може да те изнерви - нито звукът на косачката, нито този на резачката, нито мученето на някоя крава или “Бле-е-е”-нето на някоя коза. Тък всичко съществува в такава хармония, че бързо и ти ставаш част от нея и забравяш, че досега си бил пуснал корени в големия град.
Вече е топло и кокошките пребивават в лятната резиденция, под зоркия поглед на петела от голямото добутро.
Истината е, че да си живял в града цял живот и да си нямаш село всъщност е доста тъжно и неприятно. Така че, ако си имате едно такова местенце някъде високо в планината или в долината, ходете там по-често, вие сте благословени! А ако си нямате - намерете си като мен! Определено няма да съжалявате!
Коментари