Робърт Пърсиг

Мисля, че тъкмо навлизах в 20-те си години, когато Кирето ми връчи Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Не каза нищо, просто се появи веднъж вкъщи да гледаме филм и да пием бира и ми я остави. Някъде там бях попрочел вече някои от битниците и определено пулсирах с ритъма на По пътя или се отнасях в трилогията на Милър. Но Пърсиг... е, Пърсиг беше различен. Първо, че книгата е писана в първата половина на 70-те и е малко далече от онова поколение на изгубените. Второ, че залага много повече на разсъжденията и елегантната философия и изследване на метафизиката на западната култура. Не гръмките лозунги, а онези ежедневни събития, които пораждат размисли или дори медитация.

Първите 60-70 страници погълнах за няколко дни. Четях, дивях се, оставях книгата, обмислях и пак я хващах. И в един момент окъсих. Не можех повече спокойно да се оставям на размислите и задълбаването върху Качеството. Така няколко месеца книгата стоя на раклата до леглото ми и нямах сили да посегна към нея. До един дълъг автостоп из страната, няколко срещи, няколко лични земетръса и я отворих отново. За малко, да видя как ще ми влезе. И в следващата седмица пътувах все по-далече с Федър и сина му и все по-навътре до онези места, в които намирайки другите, откриваш себе си.

Страниците на Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет ми служиха за карта, по която се ориентирах, компас и навигация в опознаването на живота и света, на отделните човешки микрокосмоси, включително и моя такъв. Там открих гениалността в простотата на осъзнатото Аз. Дадох си сметка, че когато правиш това, което можеш, това, за което си роден, то се получава естествено и си най-добър в заниманията само с него. Когато си изяснил тези неща за себе си, лесно подреждаш нещата и инструментите си, когато всичко ти е подредено и си отдаден на действието, което си подхванал, тогава си дзен, тогава всичко се получава плавно, гладко и както трябва да бъде. В майстора механик, който ремонтира мотора на Федър и неговата кротка педантичност припознах обущаря, който винаги е оправял обувките ми така, както ми харесва - така че да ги нося отново с удоволствие, а той - мърляв, миришещ на каучук и лепило, винаги усмихнат, никога не взима повече пари, отколкото биха му стигнали за един обяд. След като прочетох книгата, се научих да виждам тези хора, независимо от професията им - да откривам дзен и да знам къде съм аз в подредбата на живота. И съм благодарен за това.

Години по-късно четях Лайла. Четях я в съвсем различен житейски преход, може би най-важният в живота ми до момента. Тогава пораснах и в заниманията си, които желаех да надградя като професия, и се срещнах с човека, с когото споделихме важна и ценна година. И книгата отново ми беше компас, като този път пътувах с кораба на Федър и пак опознавах Качеството и гледищата за нравствеността. Вече достатъчно пораснал, че да нямам нужда от прекъсвания и паузи. Осмислено търсене с един от най-ценните навигатори - Робърт Пърсиг. Който си отиде вчера на 88. Благодаря за наученото!