Тръгна ли си, ще е зима

Очите ми, в които доскоро се оглеждаше морето по-синьо от самото себе си, сега са зимно посивели. Погледни в тях! Студовете им не бива да те плашат.

Виж ме! Огледай ме добре – аз съм просто жена. Нищо, че походката ми е малко по-тромава сега, нищо, че гърбът ми не е така изправен…Докосни ме! Не се страхувай! Позна ли ме? Дълбоко в себе си знаеш, че имаш нужда от мен. Колкото и да бягаш винаги ще те настигам. Ако ще да изживееш най-магичните си лета, най-шарените и щастливи, винаги ще имаш нужда да се спреш пред мен.

Погали косите ми! Между кичурите ми прозира слънце в различни огнени нюанси. То обаче е далечно и студено. Но виж косите ми, не спирай да ги галиш– изтъкани са от махагонови кестени и мъничко тъга. Може би затова лъчите им за теб са толкова примамливи.

Целуни устните ми! Алени ябълки празнуват Сътворението през тях. Дъхът ми пък Септември го наричат. Ухае на детство и на шипков мармалад. Затвори очи!

Не се страхувай, приближи се! Спомни ли си вече? Аз съм онази жена, пред която винаги изповядваш най-тежките си грешки и с която изживяваш най-пламенни любови. За кратко ме имаш – сега дойдох, а скоро ще си тръгна. Присядам за момент на твоето легло.

Отпусни глава на коленете ми! Не се страхувай! За какво ли друго съм дошла? Не търгувам с чувствата ти. Искам просто очите ти да греят в есенни топли багрила. Обичай ме сега, защото тръгна ли си, ще е зима!

„Така й се пада“

Живей го тоя живот, човече!