Оли Гоц
Оли Гоц Оли Гоц Оли Гоц

Оли Гоц

Програматор на Дом на киното и неговата душа от почти година и половина

Домът е там, където е душата. Оли Гоц е програматор на Дом на киното и неговата душа от почти година и половина, за които, сигурни сме, определено си усетил разликата. От 2008 се занимава с какви ли не културни проекти, като през няколкото години, прекарани в Лондон, където завършва Kingston University и Goldsmiths College, изковава желязно св, работейки в куп утвърдени кино фестивали и продуцентски къщи.

След завръщането си у нас продължава с пълна пара. В София си чувал интересното й име (украинско е) покрай проекти като Кино на чорчик, София Филм Фест, Водна кула, квАРТал. Била е храбър боец в редиците на Анимато/ Вирджиния Рекърдс, кино консултант и сценарист, пиар на свободна практика. Още, Оли е един от съоснователите и автор в англоезичния сайт за писане на киносценарии и филмови консултации Film Doctor. Преди година и половина вихрушката я стоварва начело на емблематичното софийско независимо кино, което в момента трудно може да познаеш и, заради което всички много я обичаме. „Променяй, това, което не те устройва - което можеш да промениш - и не приемай "Не" за отговор, докато не си изчерпал всички доводи и варианти. Не всичко, обаче, си струва здравето и нервичките, така че битките се подбират внимателно“, започва разказа си Оли. 

 oli image

Дом на киното е повече от кино. То е хора, живее с тяхната енергия и умира с липсата на такава.
Денят ми
започва и минава различно, което всъщност е голяма радост за мен - на рутина и установени рамки реагирам като дявол на тамян. Често накрая съм скапана до безобразие, но всяка вечер благодаря за добрите възможности. Благодаря и за лошите примери, които от първа ръка ме учат как не се правят нещата. Преди време един познат подкрепи мнението, че съм Дон Кихот срещу вятърни мелници, но допълни "Иначе не може". Съгласна съм, иначе не може - ако сме постоянно "в зоната на комфорта" отключва се една инертност, латентност и елементарен мързел. Заключваме потенциала си за промени. На 90% се полагат 10% донкихотовци.
Най-много искам
хората да спрат се тормозят за глупости. Да не издребняват. Да мислят по-мащабно. Искам в Дома на киното всеки ден тълпи от млади, готини хора, припознали го не само като кино с провокиращи размисъл филми, но и като място за срещи, обмен на идеи, лафчета на по питие, мобилен офис, изложбено пространство, център за социални ангажименти. Преди време имахме Кравай и Попа, сега да може да си чукнеш среща "на Дома".

Събуждам се със зор. Биологичният ми часовник включва на към 09:30-10:00, преди това е по-лесно да не си лягам изобщо.
Не мърдам от вкъщи без
причина. Която често се намира, защото много рядко ме свърта на едно място.
Закъснявам си
. Малко. За филми, бизнес срещи и скъпи приятели гледам да тръгвам поне час по-рано.

Умирам от срам, когато отнякъде изплува моя снимка от пубертета. Или след половин година и чести срещи не се сещам за името на човека и продължавам с обръщенията „Хей, ти“. А като цяло, срамът е за прераждане, не за умиране - издънките каляват и по-малко неща са способни да те извадят от „зоната на комфорта“.
Все си повтарям, че
ще спра да се впрягам за неща, които не зависят от мен.
Идеалната вечер е
спонтанна сбирка с хубава компания.

Обикновено съм в движение и няколко състояния едновременно.
Никога не танцувам на
нещо, което не ме провокира да скоча веднага на крака. А идеалните ми вечери често включват доста танци.
Падам си по
лятото, морето, задушевни беседи на свеж въздух до зори, усмихнати хора.

Велико е сега и за в бъдеще, „беше“ пред велико не върви. Макар че, „когато пушихме с Мос Деф“ (да уточня - Marlboro Gold, хаха) е едно от нещата, с които бих завършила изречението. Или пък „когато преборих нервата от публично говорене“.
Влизам в огъня заради любимите хора. Освен ако пожарната бригада вече не е поела случая.

Дойде ми до гуша от тесногръдие, невежество, ламтене за бърза печалба и авантаджии. И от „акълисти“ - налагащи мнение за всичко и убедени в правотата си; много хубава думичка, заимствах си я от една позната, точно описва масовата народопсихология. Също от масовата пагубна практика да се върши всичко в последния момент. От много приказки - малко резултати. От инертност и закостенялост. Но пък после си поемам дъх, оглежам се наоколо и се радвам за готината дружинка наоколо.
Не казвам на никого, че
всъщност доста неща си ги пазя за себе си.
Под леглото ми има
скицници, хартийки с бележки и чорапи.

Страшно се изложих, когато пробвах да карам скейт.
Майка ми често ми казва
- “Не се прегърбвай!“. Високите хора си носим комплекса от училищните години, хахах.
Искам да остарея като Айрис Апфел. Или баба ми, висшист с двойна магистратура, която на 78 си направи Фейсбук профил.

Правя се на луда, когато спирам да се правя на нормална.
Скачам на бой, когато
се потъпква човешкото. Или когато огладнея - озверявам!
Убивам за
интелигентен разговор и майсторски приготвен коктейл - с повечко лайм.

Не си позволявам да “хипотезирам“ след минали неща. Ако бях направила/казала еди-какво си, можеше да е еди-как си. Отне ми известно време, но в крайна сметка вече твърдо си държа на „Всичко се случва така, както трябва да се случи“. Дори и да е адски трудно да виждаш причините в перспектива, ги оценяваш постфактум. Другото е да давам акъл на други хора - едно е да предложиш съвет, когато те помолят за такъв, но да си „акълист“ (виж за справка по-горе) е, най-малкото, неуместно. Като навлизане в личното пространство е. 
Заспивам на
плаж, в самолет, в кола, на легло, на диван, на под, на матрак, на хамак, на снимачни площадки между няколкото дубъла, с лице върху Молескин...Когато и където. Имам хроничен дефицит на сън от 10-11 години насам.

oli image

ФИЛМИТЕ
Последно гледах
Тони Ердман.
Най-големият актьор за мен е
този, който изтрива границата между човека/персонажа и не си крещиш по Станиславски „Не вярвам!“, а хълцаш от отчаяние, че Мишел Поакар си поема последен дъх.
Харесвам режисьори като
Уес Андерсън, Асиф Кападия, Асгар Фархади, Уонг Кар-Уай, Паоло Сорентино, Били Уайлдър, Джузепе Торнаторе, Ален Рене, Ингмар Бергман...Съжалявам, че няма женско име в списъка. Ейми Бърг и Лора Пойтрас поправят пропуска в документалките. 
Няма по-глупав филм от
направения без мисъл за публиката му. Правенето на филми си е разход (дори т.нар. нискобюджетен) - не само на финанси, но и време, усилие - а режисьорска позиция тип - „Правя си го за себе си и не ме интересува дали ще се гледа“ е абсолютен лукс. Ако нямаш друга причина да снимаш филм, освен излишно свободно време, може би по-добре недей.
Много се смях на
двата филма на Радивое Андрич, Когато порасна ще стана кенгуру и Munje (не съм сигурна как е преведено на български).
Планирам да видя Тишина на Скорсезе.

МУЗИКАТА
Обикновено слушам
хилядите ми събрани плейлисти в Spotify или Soundcloud. От един албум или песен се откриват други, които пък те препращат към други и още, и още, и още. И така постоянно презареждам музикалната си „колекция“. Откривам си музика, на която иначе не бих попаднала по „масовите“ канали - ТВ, радио - а само през препоръки и споделянки от приятели и познати. Отделно, благодаря, че връщайки се след 7-годишно пребиваване в Лондон през 2012 се запознах с Фалшименто и отдъхнах с облекчение, че и в България има алтернативна музикална сцена и публика за нея.
Никога няма да ми омръзнат
Travis. Morcheeba. Nina Simone. Erykah Badu. Списъкът е разнообразен и безкраен - и в отговора на следващия въпрос. Никога няма да ми омръзне музиката точка, музиката е гласно отражение на емоции.
По-скоро се водя по песни и композиции, отколкото кой ги изпълнява
. Затова в графа любими се намират неща, както на Боб Марли, Лорин Хил, Талиб Куели, Skepta, Jurassic 5, така и на Джак Уайт, Franz Ferdinand, The Clash и Lamb, Morcheeba, Manu Chao, Buena Vista Social Club, The Beach Boys, Джанис Джоплин…Схващате картинката.
Едни от най-добрите концерти, на които съм била, са тези на
Manu Chao на LoveBox 2008, Massive Attack, сетът на Кирил Джайковски и TK Wonder на Каваци през юли т.г., Уикеда в далечната 1998 също е готин спомен.
В София искам да дойде
кой ли не, хахах. Да идват изпълнители, които творят сега и в момента, а не да ги чакаме с десетилетия наред, като ретроспективи. Иначе би било яко Fat Freddy’s Drop, Guts, Joan As Police Woman...

КНИГИТЕ
Книгата на книгите е
всяка, от която пазиш поне по един цитат.
Сега чета
Американски пасторал на Филип Рот и Креативността на Луис Басат.
Много ми говорят за
Елиф Шафак.
Най-добре пише
този, който има какво да каже.

ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър
доста рядко и много ме е яд за това! Нямам реално обяснение защо, може би е...“театърът“ в театъра, хаха. Изчетох доста пиеси за сметка на това, от гръцките класики до Шекспир, Бекет, Съмърсет Моам, Тенеси Уилямс.
Пиесата, която най-много ме впечатли, е
Ричард III с Кевин Спейси в едноименната роля.
Последно гледах
Лъвкрафт на Ани Васева.

ИЗЛОЖБИТЕ
Интересни са ми
всички видове и форми на себеизразяване - обичам да надничам във вътрешния свят на другите.
Последната изложба, на която бях, е
Cabinets of Wisdom. Преди това, Beauty of Destruction на Дария Чапанова беше великолепен пример за site specific изпълнение - и доказателство, че стари рамки от прозорци са велико нещо, когато са подредени от правилния човек.
Любимите ми художници идват от
различни стилове. В гимназията изтърках страниците на Шедьоври на световните музеи от и-к Абагар и крънках редки Taschen издания от една съученичка - въпреки че бяха директно от Берлин и не разбирах думичка от анотациите. Фрида Кало ще я сложа начело на класацията най-вече заради спомена от емоционалното първо впечатление - няма да забравя чувството, въздействието, как Двете Фриди и запознанството с биографията на самата Кало разтърси до основи 14-годишното аз. После дойде и Рене Магрит. А последните няколко години следя илюстратори. Дори в Behance може да откриеш някой, чиято творба да те накара да хлъцнеш.

Текст Мартина Панайотова / Фотография Славея Йорданова

Коментари

Какво друго от Героите

Боряна Зафирова: Аз съм Елхата на Туве Янсон

Иска да бъде украсена с много любов, а като малка е мечтала да стане обикновена роза

Предай нататък: Шивачката от домовете

Пъстрите истории на деца без родители, по думите на техния закрилник

Владимир Полеганов

Крие се в червената трева най-вече от тези, които я виждат единствено като зелена и знае какво се шири зад стените на съня

От общината